Маргарет Керъл
Изгрев над Монтана (3)

Глава ІІІ

Старият пикап подскачаше по занемареното шосе. Елен бе замаяна от напълно чуждата й обстановка. Знаеше, че ще бъде различно от онова, на което бе привикнала, но действителността не отговаряше дори и на най-лошите й очаквания.

Намираше пейзажа странно смущаващ. Билингс и другите малки градчета, които следваха по пътя, я потресоха не толкова с техния типично източен бедняшки вид, а защото бяха някак изолирани, събуждаха усещането, като че са били изгубени някъде по пътя и нямат нищо общо със съвременния свят. Оставени бяха сякаш да вегетират, докато бъдат забравени напълно.

Най-силно впечатление й направи оскъдността на цветовете — всичко се виждаше в едни и същи мръсно — сиви и кафяви тонове. Прахът се завихряше и се въртеше след тях толкова бясно, че понякога можеше да се различи оформянето на силует, който вуйчо й наричаше „прашният дявол“. Навсякъде се виждаха скали, сякаш израстващи направо от земята, за да се струпат до самия ръб на пътя.

Този странен безличен ландшафт едновременно я отблъскваше и плашеше с неговата безутешност и пустота. И като че не беше достатъчно безкрайното протежение на полята до невидимия хоризонт, та и небето над него сякаш беше бездънно. Нямаше планини, нито хълмове, нито дървета, за да определят някакви граници на пространството. Тя се чувстваше като заобиколена отвсякъде от небето. Толкова всепоглъщащо бе това небе, че го чувстваше опряло досами пътя.

Пикапът излезе, на междущатското шосе близо до малък градец, наречен Къстър, където вуйчо й спря на бензиностанцията. Тя чувстваше вкуса на всепроникващия прах по устните си. Прозорците бяха смъкнати до долу, тъй като в старото возило нямаше климатична инсталация. Като погледна дебелия слой прах върху арматурното табло, тя реши, че навън може би е по-приятно да се диша. Отвори вратата и тромаво се смъкна на земята.

Вуйчо Джон говореше и се смееше с няколко мъже. Не за първи път този ден Елен осъзна, че е облечена твърде неподходящо за такова място. Никак не й се искаше да завързва разговор и се надяваше да се върне отново в пикала незабелязана от никого, когато гръмовният глас на вуйчо Джон я повика:

— Бренди!

Мина й през ума, че ако сега не отвърне на този детски прякор, ще удари с един куршум два заека. Вуйчо Джон щеше да се научи да не я нарича така, а самата тя щеше да избегне срещата с възрастните мъже, които с любопитство я гледаха. Но вроденото й добро възпитание и постепенно налагащото се убеждение, че поне засега ще трябва да привиква с това име, победиха. Като се подготви за най-лошото, тя се приближи към групичката.

— Бренди, искам да те запозная с някои от старите ми приятели. Този тук е Майк Ярачевски, съдружникът му се казва Марти Паячек, а това е техният постоянен клиент Пат Куин.

— Постоянен клиент! По дяволите! Та той от години не е купил от нас каквото и да било! Не казвай, че не знаеш за какво се навърта наоколо — за някоя цигара на аванта, за безплатно зяпане и очарователна компания.

— Да се провалите вдън земя! — възрази ниският човек. — Изкарвам си всичко, като въртя работите на това място гратис, докато вие двамата се размотавате из града! Някой трябва да работи на проклетата бензиностанция.

Всички се разсмяха и поред й стиснаха ръката, като преди да протегнат мръсните си лапи към нея ги отриваха в дънките си. И тримата носеха еднакви мръсни „Левис“, чиито колани се закопчаваха не на кръста, а по-ниско около хълбоците, което изглежда бе местният стил.

Разпитваха я за Ню Йорк. Дали наистина е толкова голям? За пръв път ли прескача насам, в Божията земя? Какво е мислела за Монтана досега? Все трудни въпроси. Изглежда им се струваше несъмнено убеждението, че единствената причина, поради която тя е тук, е, че най-сетне се е „осъзнала“. Дошъл й е умът в главата, разбрала е, че „големият град“ не е подходящо място за „малко девойче“ като нея. Нямаше как да им каже, че единствената причина, поради която бе дошла в този ветровит прашен край с безкрайни мили неплодородна гола земя, бе, че бе объркала така ужасно живота си, че градът, който обичаше, животът, който харесваше, може би бяха изгубени завинаги за нея.

Гледаше шегуващите се усмихнати мъже, които й задаваха въпроси, без да изчакват отговорите. Всички бяха приблизително на годините на вуйчо й Джон. Лицата им бяха дълбоко набраздени, ръцете им — възлести и мръсни. Не вярваше дори да бяха чували за четка за нокти. Така ли се отплащаше „Божията земя“ на човека? Всички изглеждаха като разядени от праха и суровия климат. На вуйчо Джон това не му личеше толкова, може би защото животът е бил малко по-благосклонен към него. Струваше й се странно, че мъжете му казваха „Дядка“.

Забеляза, че изпитателно той я наблюдава — явно бе почувствал нейната неприязън към приятелите му. Всички тук бяха толкова досадно дружелюбни! Не бе навикнала на това, чувстваше се неудобно и това я караше да се затваря още повече в себе си. Невъзможно й се струваше да се промени дотолкова, че да може така открито и свободно да се държи с непознати.

„Дядката“ обяви, че вече е време да потеглят. Тя отново стисна за довиждане три мръсни ръце, изтърпя няколко ячки потупвания по раменете, усмихна се, доколкото можеше по-искрено и се завтече към сигурното убежище на пикапа.

По междущатското шосе бе имало някои трудни места, но изровеният път, по който сега потеглиха, я накара да осъзнае, че предишната й преценка е била твърде строга. Вуйчо й прелиташе над дупките с осемдесет километра в час, взимаше левите завои с излизане от очертанията на пътя и само от време на време намаляваше малко, за да може тя по-леко да понесе разтърсването, когато пресичаха тъй наречените „дъски за пране“. Това бяха тесни издигнати пътечки, пресичайки на много места пътя, и Елен пресметна близо стотина на километър.

Като забеляза с каква нервност реагира на завоите, вуйчо Джон се засмя:

— Успокой се, Бренди. При този прах всяко идващо насреща превозно средство се забелязва много отдалеч.

От часове не бяха забелязали никакви насрещни коли. Тук не живееха ли хора?

Тя хвърли поглед към вуйчо си. Може би трябваше да прояви повече любезност към него. Не й се нравеше да я смята за сноб.

— Разкажи ми нещо за фермерството — помоли го тя.

— Твърде дълъг е списъкът на нещата, които могат да се разкажат. Какво по-точно искаш да знаеш?

— Не знам — отвърна му. — Неудобно ми е да призная, че нямам почти никаква представа от тези неща, затова не знам дори какви въпроси да задам. Макар много добре да ми е известно, че фермерите напоследък имат сериозни финансови проблеми.

Вуйчо й помълча за момент.

— В известен смисъл това е вярно. Като всичко друго, фермерството трябва да се пригоди към промените в технологията, както и към промените в търсенето. Аз се опитах да направя това. За щастие, от дълго време съм по тези места. Успях да придобия много акра земя на добра цена преди години: Имам достатъчно пасища, за да държа много глави добитък. В основни линии отглеждам две стада. Едното е предназначено за производство на мляко и месо. Другото, което е значително по-малко, държа за разплод и подобряване на породата. Изкуственото осеменяване предизвиква истинска революция във фермерството. Нямаш представа какви удивителни неща могат да се правят в наше време!

Елен си даде сметка, че с въпроса си бе предизвикала много по-дълъг отговор, отколкото бе нейният интерес към темата. Наложи се да прояви повече участие и да попита:

— Наистина ли можеш да следиш всички тези животни, та това изисква страшно много работа?

— Да благодарим на Бога за компютрите! — възкликна вуйчо й. — Така можем да знаем кои крави са най-добрите майки, кои от тях раждат повече и по-здрави телета, кои от тях са наследили качествата на най-добрите бикове, кои трябва да заделяме за разплод. Поддържаме файлове за всяко отделно животно. Вярно е, че документацията изисква много време, затова през цялата година работим непрекъснато.

Представа си нямаше, че няколко пържоли изискват толкова много работа. Съвсем различно изглеждаха по телевизията живописните каубои.

— Сам ли правиш всичко това?

— Не, имам управител, Джейк Милбърн, който е дясната ми ръка. Не знам какво щях да правя без това момче. На него му доставя удоволствие както работата във фермата, така и цялата тази дяволия с компютрите. Справя се с всичко. От години бях затънал до гуша в работа, за да мога да си позволя най-сетне да имам до себе си човек като Джейк, който да ме отмени и да мога от време на време да се занимавам и с други неща. Той е странна птица, но едно е сигурно — познава си добре работата.

Благодарна, че има повод да смени темата, тя попита:

— Какво му е толкова странното?

— О, нищо особено. Просто е различен. Твърде тих и затворен е за нашите представи. Повечето тукашни хора са открити и непресторени. Те са такива, каквито са — трудно е да ти обясня. Просто си представи, че са част от пейзажа, че земята ги е направила такива. А Джейк прави впечатление на човек, който гледа на всичко отстрани.

— Имаш ли и други служители?

— О, да. Имам си готвач и домашна прислужница — Хети. Искам да кажа, че тя върши и двете неща. От години е при мен. Преди идваше да готви само през лятото, когато работата ставаше напечена, но колкото по̀ остарявам, толкова по-разглезен ставам. Хубаво е някой да се грижи за градината и къщата през цялото време. Освен това имам още трима помощника. Джейк се занимава с тях, казва им какво има да се прави. Дък и Том са женени. Жените им държат малко кафене в Мосби. Джо е ерген и може би винаги ще си остане такъв. Той е нов тука, много добър работник, но мисля, че няма да се задържи дълго. Струва ми се непостоянен човек. Впрочем, довечера ще се запознаеш с всички.

Продължиха по пътя, потънали в мълчание. Елен измъкна ръка през прозореца и я остави на хладния вятър, докато се усети, че се държи детински, и бързо я отдръпна.

Вуйчо Джон намали скоростта достатъчно, за да направи остър завой към един още по-изровен път.

— Вече почти пристигнахме — обяви той.

Заобиколиха някакво възвишение и спряха.

Съвсем не е фермата, която показват в „Далас“ — унило си помисли тя. Фасадата на широката постройка бе съчетание от бял алуминий на рамките на вратите и прозорците и най-отблъскващия розов цвят мазилка, който някога бе виждала. Явно са били правени някакви усилия да се оформят цветни лехи в предния двор, но пръстта преобладаваше спрямо цветята. Лехите бяха очертани с парчета скала, боядисани в яркочервено, бяло и синьо, като червените и сините излъчваха странен металически блясък. Имаше някакви стръкове, приличащи на маргаритки, които бяха оцелели въпреки явната липса на каквато и да било грижа за тях.

В задния двор видя зеленчукова градина и това й напомни за градината, която родителите й поддържаха, когато беше малка. Зад нея имаше обор, боядисан в традиционното червено отпреди 1950 година. От другата страна на градината, точно срещу обора, се намираха два фургона, два пъти по-широки от обикновените. Там живееха Дък и Том с жените си, както й обясни вуйчо Джон. Бараката на Джейк беше зад фургоните и не се виждаше от натрупаните пред нея бали сено.

Тя слезе от пикапа и постоя, примигвайки, за да пригоди предишната си представа към действителността на едно истинско функциониращо ранчо.

Това трябваше да бъде нейният дом през следващите няколко месеци. Не може да потисне тръпката, която я разтърси.