Маргарет Керъл
Изгрев над Монтана (28)

Глава XXVIII

Бренди заслони очите си с длани, за да погледне през облените от поройния дъжд прозорци, но нощта беше толкова тъмна, че видя само собственото си отражение. Бурята се беше разразила вечерта и бързо бе прераснала в ураган от пороен дъжд, примесен с град. Гостите бързо се бяха пръснали, разменяйки си тревожни погледи, докато набързо прибираха децата, съдовете и приборите и се втурваха към колите.

Джейк имаше загрижен вид и се извини, че трябва да излезе, за да нагледа добитъка.

— Реката е придошла и искам да се уверя, че не сме забравили някое заблудено теле на пасището. Възможно е тази нощ да има наводнение.

Сега Бренди го чакаше да се върне и нервно мереше с крачки кабинета на вуйчо си. От време на време се опитваше да прелисти някое списание, но не можеше да прочете нито ред. На няколко пъти вуйчо й подаваше глава през вратата, за да провери дали е добре. Към десет и половина и той започна да се тревожи.

— Не мога да чакам повече — обяви Бренди. — Ще изляза да проверя дали не се е прибрал в бараката си, без да съм го видяла. Сигурно ме избягва, но съм решила да поговорим сериозно. Познаваш ме добре, не се отказвам толкова лесно.

— Не, поне това е сигурно. Ти си най-упоритата жена, която съм виждал.

Тя грабна от задната веранда един дъждобран и се затича под плющящите струи вода към бараката на Джейк, а пътят й се осветяваше от светкавиците. Водата беше заляла двора и го бе превърнала в море от непроходима кал. Тя смело го прецапа и се подслони на верандата.

— Видя й се странно, че вътре беше тъмно, а някаква бледа светлинка се движеше в мрака. Сигурно е спрял токът и Джейк си светеше с фенерче. Като обърса крака, тя отвори вратата, без да почука и направо влезе.

Но не беше Джейк този, който изненадано се обърна при звука на стъпките й и изпусна фенерчето с груба ругатня.

— Джо! Какво правиш тук? И защо се ровиш из нещата на Джейк?

— Хей, я по-кротко, маце. А ти да не би да почука, когато влизаше?

Той се изправи и се приближи към нея с бавно разтягаща се усмивка, а малките му очички проблясваха в полумрака.

— Ама да си призная, радвам се, че се отби — прошепна дрезгаво. — Дойде ми на ум дали, след като го няма Джейк, не бих могъл да го заместя…

Преди тя да успее да се отдръпне, Джо я прикова към вратата с тялото си. Киселият му дъх я удари в лицето и усети как грубите му ръце я заопипваха.

— Джо, ти си пиян! Пусни ме!

Бренди се заизвива бясно, за да се освободи.

— Не, няма да те пусна. Не и когато ми е паднал такъв сгоден случай, сладурче. Отдавна съм ти хвърлил мерака и все те гледам как си вириш носа. Мислиш си, че си нещо повече от нас, нали? Е, сега ще си получиш заслуженото и даже повече, отколкото можеш да си представиш, щом си ми паднала в ръчичките.

Той захълца в пиянски кикот.

— Джон Брандън ще ти даде да разбереш! — извика тя. — Да не мислиш, че вуйчо ми ще ти позволи да се измъкнеш? Заради това, което си намислил, ще гниеш в затвора до края на живота си.

— Говняни глупости. Изчезвам още тази нощ. Писна ми в тази дупка, до гуша ми дойде да се занимавам с нафукани женски и фалшиви управители. Истинските мъже не понасят лигавщини.

— Джейк те е уволнил, нали?

Бренди внезапно осъзна, че Джо трябваше да бъде с другите работници, които сега прибираха животните. В нея се надигна предчувствие за нещо лошо.

— Къде е Джейк? Ти знаеш, сигурна съм, но не искаш да кажеш!

— Ами! От де да знам къде се е запилял? Тръгна надолу към реката… може да му се е случило нещо, надявам се. Ще ми вика, че не съм си вършел работата. Лайна. Ще му покажа аз какво значи мъжка работа.

Започна да я влачи към леглото, а тя отначало се бореше да се изтръгне от жилестите му ръце. Очите й безпомощно търсеха средство за защита — оръжие, какъвто и да било предмет, но нищо не беше достатъчно близо, за да го достигне. „Това не може да ми се случва наистина, трябва да е някакъв кошмар!“ Усети, че пада назад, той тежко се стовари върху нея и със злорада гримаса започна да разкъсва дрехите й. Отвратена, тя извърна глава, за да избегне горещия му алкохолен дъх. Почувства, че губи последните си сили. Пред очите й вече се спускаше тъмната пелена на паническия ужас, когато зърна медната лампа върху нощното шкафче. Крадешком потърси с пръстите на свободната си ръка стойката, сграбчи я и с остатъка от напускащите я сили я стовари силно върху главата му.

Усети как тялото му внезапно омекна и като издаде силен стон, той се търколи встрани от нея на леглото и притихна. Слава богу! — помисли си тя. — Сигурно е в безсъзнание. Може и да съм го убила, но пак бих казала „Слава богу!“ Придърпа разкъсаната си риза и вдигна дъждобрана, но той беше така ужасно раздран, че потърси измежду нещата на Джейк нещо, с което да се загърне. Докато нахлузваше твърде широката, но топла дреха, хвърли поглед върху едва различимия силует върху леглото — той не помръдваше.

По-късно ще разбере дали го е убила. Сега трябваше да намери Джейк, това беше най-важното. Като осветяваше пътя с фенерчето на Джо, се отправи към конюшнята. Докато оседлаваше Шеба, ласкаво й говореше, за да успокои възбудената кобила.

— Хайде, Шеба, трябва да ми помогнеш тази нощ. Джейк е някъде навън и сигурно е в беда. Ти познаваш Джейк, Шеба. Помогни ми да го намеря — толкова съм луда по него, не мога да го загубя точно сега.

Метна се на гърба й и в галоп се спусна към реката.

— Внимателно, момиче, нали не искаш да се подхлъзнеш.

Но кобилата, сякаш разбрала тревогата й, се движеше бързо и уверено към шума на бучаща вода, който с всяка минута ставаше все по-оглушителен.

Реката, обикновено с кротко течащи кафяви води, сега бе излязла от коритото си и се разливаше в гневно бушуващи вълни далеч от бреговете си. Пороят, влачещ камъни и изтръгнати дървета, помиташе всичко по пътя си.

За щастие, не се виждаха трупове на удавени животни. Бренди продължи покрай оградата, защото предположи, че мъжете са открили повален участък от нея и сега се мъчат да го оправят. Стълбовете на някои места бяха полегнали, но никъде не се виждаше и следа от хора.

Започна да я обхваща отчаяние, след като близо час бе претърсвала брега на реката. Може би Джейк бе отишъл някъде другаде, може би вече се е върнал в ранчото. Бе прогизнала, косата й лепнеше по врата, а ръцете й, подпухнали от дърпането на мокрите поводи, я боляха. Беше стигнала до онова място, където реката напускаше границите на ранчото. Спря и обърна Шеба, за да се върне по обратния път.

Шеба изцвили тревожно.

— Какво има, момичето ми, да не съм ти наранила устата?

Кобилата изцвили отново и внезапно през грохота на бушуващата вода Бренди долови ответния зов на друг кон, невидим в непрогледния мрак.

— Шеба, хайде да вървим!

Насочи я натам, откъдето бе дошло цвиленето.

Дълго време Бренди не виждаше нищо, но пръхтенето се чуваше все по-ясно и най-сетне тя забеляза някакво движение на подкопания от вълните стръмен бряг. Досами разпенената вода поводите на Чероки, жребецът на Джейк, се бяха оплели в клоните на повалено дърво, чийто ствол вече бе залят от бързо издигащото се течение. Конят се мъчеше да се освободи, ужасен от връхлитащите вълни.

— О, Чероки, о, горкият!

Тя бързо се спусна до него и му помогна да се освободи от клопката, в която го бяха хванали гъсто преплетените клони. Изведе го на безопасно място и започна да се изкачва по стръмния бряг, когато различи една тъмна фигура, наполовина потопена в покачващата се вода.

— Джейк? О, господи! — извика тя.

Лицето му бе извън водата и изглежда, че още дишаше, но не реагира на докосването й. На светлината на фенерчето й се видя смъртно бледен. Бренди се вкопчи в него и се опита да го изтегли на брега. Но той беше тежък, а безжизненото му тяло бе затънало дълбоко в тинята.

Внезапно хрумване я накара да развие въжето, намотано около седлото на Чероки. С притаен дъх нагази във водата и успя да го завърже около кръста на Джейк. Премръзналите й разранени пръсти неумело се опитваха да направят здрав възел. Никога не бе знаела как се прави и в замъгленото й съзнание изникнаха нелепи упреци за това, че винаги бе странила от скаутите, когато я канеха на техните походи. Най-сетне й се стори, че нескопосният възел изглежда достатъчно здрав.

Свали раздраната си риза и внимателно я уви около главата на Джейк, за да предпази, доколкото може лицето му от острите скални парчета, после хвана поводите на Чероки и бавно започна да го тегли нагоре по склона.

— Хайде, момче, трябва да ми помогнеш! Движи се бавно и внимателно. Зная, че не искаш да му причиниш болка. Моля те, внимавай да не го нараниш!

Напредваха много бавно. Скоро въжето се обтегна, но неподвижното тяло не се измъкваше от калта. „Сигурно нещо под водата е препречило краката му“ — съобрази тя. Нямаше как да провери. Ако се реши да продължи, дали няма да му нанесе непоправима вреда? Но ако го остави така, той ще умре: Трябваше да се остави на волята на съдбата.

— Добре, Чероки, давай сега малко по-силно.

Стисна силно зъби. Конят дръпна и въжето се опъна докрай. Постепенно тялото на Джейк започна да се измъква от калта, малко по малко, докато изцяло излезе на брега, заливано от прииждащата вода. Той беше толкова тежък и толкова неподвижен. Знаеше, че не би могла да го вдигне на коня, но извън реката щеше да бъде на сигурно място, докато отиде да доведе помощ. Свали дъждобрана си и грижливо го подпъхна под тялото му — жълтият цвят щеше да послужи като сигнал за спасителите, ако не можеше да го предпази от дъжда.

— Грижи се за него, Чероки — изплака тя. — Ще се върна, обещавам ти.

И като се прилепи към шията на Шеба, тя безмилостно впи крака в хълбоците й и препусна към неясните светлинни на къщата. Когато наближи, започна да крещи с всичка сила с надежда, че някой ще я чуе:

— Вуйчо Джон! Хей, който и да е там!… Помогнете!

При портите на ранчото се смъкна от гърба на Шеба тъкмо когато те се разтвориха и към нея се затичаха неколцина мъже. Тогава силите й окончателно я напуснаха. Трябваше да я придържат, за да не падне, докато се опитваше да разкаже за станалото.

— Моля ви… Джейк… той е ранен! Долу при реката…

Гласът й изневери и тя просто посочи с ръка. Том и Дък без бавене се втурнаха към конюшнята, за да се метнат на конете. Настаниха я в кухнята при Хети, а вуйчо й хукна да вика Бърза помощ.

Много по-късно Хети й разказа на какво бе приличала тогава.

Господи, Бренди, ти беше като привидение. Цялата покрита с кал, и не спираше да викаш. Не бях виждала такова нещо през живота си. Голям късмет е, че толкова кал се беше напластила върху ти. Защото, дете мое, си яздила напълно гола от кръста нагоре.

Бренди позволи на жената да я изкъпе и да превърже изранените й ръце и чак когато седна пред камината, увита в халат, и одеяло, с чаша чай, щедро подсилен с бърбън, тя си спомни, че Джо е в бараката на Джейк. Разказа на вуйчо си какво се бе случило. Сега беше напълно спокойна. Това, което бе преживяла тази нощ, й се струваше някак нереално.

— Трябва да съм го убила, вуйчо Джон. Какво ще стане, ако е така?

— Надявам се да си го убила — отвърна й той със зачервено от гняв лице. — Кълна се, че искам да е така! А ако не си успяла, ще го тикна в затвора.

Той се втурна към задния вход, без дори да си метне нещо отгоре. Докато излизаше, Бренди долови през отворената врата далечен звук на сирена. Бързата помощ бе пристигнала и Джейк вече бе в ръцете на лекарите.

Ако времето беше по-добро, биха могли да използват хеликоптер. Тогава щяха да го пренесат бързо в Билингс, защото пътуването с линейката щеше да отнеме много време. Искаше да бъде с него, но беше твърде уморена, а изтощеното й тяло вече започваше да я боли. Беше я обхванала ужасна отпадналост, нямаше сили дори да се помръдне. На сутринта ще бъде до леглото му. Само да поспи няколко часа и утре ще може да тръгне за Билингс още на разсъмване. Знаеше, че ако има нещо, вуйчо й ще има грижата да й го съобщи. За утре имаше да свърши една неприятна работа — да се обади на Грег и да му каже най-сетне, че всичко между тях е свършено.

Как е могла да свързва бъдещето си с Грег? Сега открито признаваше пред себе си, че не можеше да си представи живота без Джейк. Всичките тези месеци без него — загубени месеци — бяха й донесли самота, достатъчна за цял живот. Грег можеше да й даде лукса и задъхания живот на Ню Йорк, но никога нямаше да бъде за нея това, което е Джейк.

Тя си представяше, че двамата с Джейк са като две половини от един кръг, който никога повече не биваше да се разделя. Без другата половина за цял живот щеше да остане незавършена личност. Дори и да имаха сериозни проблеми, докато изгладят нещата помежду си, знаеше, че вече е готова да отстъпва и да прави компромиси.

Дочуваше в просъница как вуйчо й вика Том и Дък от задната веранда, а след това шумът от двигателя на пикапа се отдалечи в нощта. Джон Брандън изглеждаше мрачен, когато се върна в къщата.

— Е, не си го убила — каза той — Избягал е. Кръвта по леглото и върху няколко кърпи показват, че е ранен, но от него няма и следа. Струва ми се, че не е откраднал нищо, но после ще проверим с Джейк.

— Ти си изпратил Том и Дък да го търсят? — попита тя.

— Да. И се обадих на шерифа. Той също ще претърсва околността. Вероятно Джо се е измъкнал със стария пикап и няма да е трудно да го засекат по номера на колата.

Той седна тежко до нея и взе ръката й.

— Така съжалявам, че трябваше да преживееш всичко това, скъпа. Никога нямаше да наема този тип, ако знаех, че е опасен. Би ли могла да ми простиш?

— Нямаше как да го знаеш, вуйчо Джон. Моля те, не се чувствай виновен. Всичко мина и сега съм добре. Само се тревожа ужасно за Джейк. Дано не е пострадал много тежко. Ако не бях загубила толкова време, сигурно щях да го открия много по-рано. Аз съм виновна. За всичко съм виновна.

Тя избухна в сълзи при мисълта за бледото лице на Джейк и едва доловимото му дишане.

Почувства прегръдката на вуйчо си и лекото потупване по гърба. Знаеше, че той става безпомощен при вида на сълзите.

— Бренди, не плачи. Той ще се оправи, трябва да се оправи. И двамата имаме нужда от него. Освен това, той го дължи на своите почитатели, нали така?

Дълго стояха така, притиснати един до друг, докато сълзите й пресъхнаха. Вуйчо й попи влагата от лицето й с голямата си носна кърпа и внимателно я поведе към спалнята, където я сложи да си легне като малко дете.

Беше тихо в голямата къща и Джон Брандън, останал сам пред камината, гледаше гаснещия огън, чакаше и се надяваше на добри вести. Беше успял да зърне безжизненото тяло на Джейк, докато го носеха към линейката, и това, което бе видял, съвсем не беше окуражаващо. От погледа му не бе убягнало отчаяното поклащане с глава на един от санитарите, който проверяваше как реагират зениците на ранения на светлината. Не се заблуждаваше, че Джейк може и да не оцелее, но Бренди не трябваше да знае това, поне докато не възстанови достатъчно силите си.

Джулия беше обещала да се обади, когато разбере нещо. Тя бе успяла да се вмъкне в колата за Билингс, когато се разбра, че Бренди е твърде изтощена, за да предприеме това пътуване. На сутринта щеше да разкаже на Бренди как Джулия бе яздила с мъжете, за да доведат Джейк, и как бе убедила екипа на Бърза помощ да го придружи до болницата. Надяваше се, че това отново ще ги сближи, защото тези две жени бяха най-важното нещо в живота му и не можеше да понесе мисълта да останат отчуждени завинаги.

— Джон — бе казала Джулия, — Бренди е преживяла много. Ние ще успеем да преодолеем недоразуменията между нас, но тя никога не ще се възстанови, ако се случи нещо с Джейк. Не ме интересува колко грешки е допуснала, тя не заслужава да го загуби. Погрижи се за нея, а аз ще направя каквото мога за Джейк. И двамата означават много за теб, а това значи и за мен.

— Джули — бе й казал той, — надявам се, че Джейк обича Бренди толкова силно, колкото те обичам аз, макар че това едва ли е възможно. Не знам как бих могъл да живея без теб.

Тя се бе усмихнала и нежно го бе докоснала по страната.

— И аз те обичам, Джон Брандън. Не се тревожи. Ще имаш достатъчно време, за да се отървеш от мен.