Маргарет Керъл
Изгрев над Монтана (20)

Глава XX

Запролети се и прерията се събуди за живот. Под топящите се преспи се показваха островчета зелена трева. По напуканата от безводната есен земя потекоха живителни поточета снежна вода. Бренди се наслаждаваше на ласкавия пролетен вятър, пълен с неясна тревога и тръпни надежди за наближаващата промяна в живота й. Утрините бяха все още хладни, но вървенето пеша до работата я зареждаше с енергия за целия напрегнат ден. Вечер винаги се намираше кой да я откара до дома.

Вуйчо й настоя да й заеме пари, за да си купи кола на старо.

— Чуй ме добре, момичето ми, нямам нищо против да вървиш пеша колкото си искаш през деня, но никак не ми харесва, че се прибираш по тъмно. Хората тук са дружелюбни, но в голям град като Билингс винаги могат да се случат неприятности. И това не е всичко — как, по дяволите, ще си идваш за уикендите, като си нямаш собствен транспорт? Мога да ти давам моя буик понякога, но по-добре е да си имаш собствена кола. Отбий се при Сам Йенсен и го накарай да ти избере една.

— Да се оставя да ми избира кола някой, който гледа да си пробута вехториите? Не съм имала собствена кола, но са ми казвали, че колите втора ръка…

— Никога не си имала кола?

— Ами, как да ти кажа, в Ню Йорк никога не ми се е налагало. — В гласа й прозвуча защитна нотка. — Искам да кажа, че нямаше да е много практично, след като разполагах със служебна кола с шофьор.

Той учудено поклати глава.

— Значи това ще бъде твоята първа кола? Е, тогава ще трябва да дойда с теб. Не се съмнявам, че Сам ще те посрещне добре, но искам да ти избера нещо наистина добро.

Тъмнозеленият олдсмобил с бежови лайстни и меки кожени седалки сигурно е бил напълно подходящ за някой богат фермер преди няколко години и бе очевидно, че той грижливо го бе поддържал. Бренди неохотно трябваше да признае, че по-добро не може и да се желае, но упорито продължаваше да ходи пеша на работа, а колата оставяше на гараж.

Ала през уикендите, когато солидната машина й осигуряваше комфортно пътуване през двата часа и половина на отиване и връщане, тя бе благодарна за този избор. Едва сега разбра защо жителите на Монтана предпочитаха големите американски коли — те бяха лесно управляеми и удобни за големите разстояния, които ежедневно се налага да изминават. В този рядко населен щат тридесет — четиридесет километра не се брояха за нищо.

„Започвам да живея като местните хора — си помисли, — скачам в колата, за да отида на ранчото в края на седмицата, а ако в събота вечер трябва да присъствам на някое събитие в града, като нищо изминавам два пъти разстоянието, за да прекарам неделята, на открито.“

Свободното си време прекарваше в езда, в изучаване на архитектурни скици за предстоящия строеж на новата къща, в разговори с вуйчо си за политика, а понякога просто си почиваше с книга в ръка. Правеше всичко възможно, за да избягва срещите с Джейк. Стремеше се никога да не остава сама от страх при някоя непредвидена среща да не се издаде колко болезнено се свива все още сърцето й от болка и обида. Нямаше да позволи на Джейк Милбърн да отрови радостта й, че след толкова години отново е намерила дом и семейство.

Една ранна утрин в началото на май тя с досада очакваше екипът да се събере за предварително насроченото от нея съвещание в осем и половина. Никой още не се бе появил. Отчаяно се нуждаеше от глътка кафе, но реши, че е крайно време да престане все тя да го приготвя. „Какво падение — си каза, — да няма кой да си направи труда не само едно кафе да свари, но дори да почисти помещението, в което цари пълен безпорядък. Веднъж завинаги трябва да се реши този въпрос на съвещанието.“

Започнаха да се влачат един по един към девет и едва не забравиха да й предложат чашка от бързо изпразващата се кана горещо кафе. Реши да не се поддава на лошото си настроение и пое няколко пъти дълбоко въздух, за да се успокои. Постоя известно време в кабинета си, преди да се съберат всички.

Вгледа се в разнородния състав на екипа си, докато се настаняваха на дългата маса за съвещания. Всеки от тях си имаше своите качества и недостатъци, но бе доста трудно да оказва натиск върху доброволните сътрудници.

Джак си избра мекото кресло и й намигна, докато се настаняваше точно срещу нея.

— Не беше ли твой ред да отключваш офиса тази седмица, Джак? Да не си забравил? — спокойно попита Бренди.

— Не можах да успея тази сутрин — безгрижно й отвърна той. — Имах да свърша една работа.

Въобще не му повярва, че е способен да стане толкова рано, за да свърши каквато и да било работа. Панталонът му беше точно толкова измачкан, колкото и миналия петък, а относително бялата му риза щеше да придобие през деня обичайния си сивкав цвят.

— Джак, трябва да си тук в осем и половина тази седмица. Разбра ли ме?

— Всъщност, Бренди, не мисля, че това е необходимо. Доброволните ни помощници не идват преди девет часа, пък и след като толкова добре ни вървят първичните избори, не виждам защо трябва да прекарваме целия ден тук. — Изглежда бе забелязал заплашителния израз на лицето й, защото сепнато зави в обратна посока. — Разбира се, бих бил щастлив да го правя, ако наистина го искаш, дори и да не е належащо. Днес бях поканен на закуска с Арт Уилсън, затова не можах да дойда по-рано.

Облегна се назад и самодоволно се усмихна.

„Той е истинска напаст“ — с нарастваща тревога си помисли Бренди. Хауи бе настоявал, че тъкмо Джак е най-подходящият човек за връзка с медиите и дано да се окажеше вярно, защото ставаше все по-невъзможно да се работи с него.

— И какво обсъждахте на закуска, Джак?

— Ами, нали го знаещ Арт, рекламата във вестниците му се струва най-важното нещо и ме извика, за да обсъдим някои подробности.

— Джак, ние не сме предвидили реклама във вестниците и ти го знаеш. Вече сме говорили за това.

— Виж какво — лениво процеди Джак, почти излегнал се в креслото, — трябваше да предвидиш, че стар вестникар като мене никога няма да се съгласи с такова нещо, а и Арт е на моя страна. Няма начин да спечелим без рекламна кампания във вестниците.

— По-късно ще довършим спора. Междувременно моля те да не забравяш факта, че аз ръководя нещата и по спорните въпроси с Арт ще разговарям само аз и никой друг.

Джак широко се ухили.

— Слушам, шефке, да те видим как ще излезеш на глава със стария Арт.

Час по-късно, потиснала с неимоверни усилия задушаващия я гняв, тя вдигна слушалката, за да нареди хубавичко упорития старец. Размислила, затвори, преди да я свържат, тъй като реши, че не се е успокоила достатъчно. Залови се за обичайната писмена работа. Само че днес и това не вървеше, тъй като на неопитната секретарка дори не й минаваше през ума да я разтовари от непрекъснатите обаждания и прехвърляше всеки разговор в кабинета й. Най-сетне Бренди не издържа, изхвърча навън и с ужасяваща любезност се обърна към жената:

— Виж какво, наистина се нуждая от малко спокойствие, за да свърша малко работа. Би ли ми направила услугата да казваш, че ме няма, когато ме търсят, и да им предадеш, че ще им се обадя по-късно?

Доброволката с готовност закима.

— Да му се не види макар, ако знаех, че наистина не искаш да те безпокоят…

— Благодаря. Наистина не бих желала да ме безпокоят.

Докато се извръщаше на пети, забеляза, че една от помощничките й оживено разговаря с нисичка пълна жена в рокля на цветя — типична фермерска съпруга. Тя настоятелно пъхаше сноп листовки на нервно отстъпващата назад доброволка.

Уж случайно Бренди се приближи до тях, за да разбере какво става, но в този момент притеснената й сътрудничка я забеляза.

— О, Бренди, ти си била тук… тъкмо казвах на госпожата… казвах й, че си излязла. Тя ни предлагала издадем и размножим някаква литература, а аз й обяснявам, че не можем да го направим.

Тя сочеше към книжата в ръцете на жената и многозначително правеше знаци с очи към Бренди.

Бренди не можа да повярва на очите си, когато хвърли бегъл поглед върху напечатаните листи. Чувала бе за тези неща, но никога не ги бе виждала. Това беше най-неистовият, най-отвратителният неонацистки памфлет, който можеше да съществува, а тази жена им предлагаше да разпространяват подобна мръсотия.

Бренди почувства как я залива гневна вълна и не можа да се овладее. Отначало устните й беззвучно замърдаха, а след това с изкривено от гняв и прибеляло лице грабна снопчето листовки и го хвърли на пода.

— Махайте се оттук, моментално! — изкрещя тя на стъписаната жена. — И си вземете тази гадост… не, аз ще я изгоря, за да съм сигурна, че никой друг няма да я прочете!… И да не сте посмяла да си пъхате гнусната нацистка физиономия в този офис! Ако ви видя само да приближите към вратата, сама ще ви изхвърля и като казвам „изхвърля“, разбирайте го буквално!

В настъпилата абсолютна тишина Бренди изблъска вцепенената от ужас жена през вратата и силно я трясна под носа й. Обърна се и се огледа с ръце на хълбоците, пресрещнала любопитните погледи на замръзналите по местата си помощници.

— Много добре — с треперещ глас произнесе тя. — Това преля чашата. Край на учтивостта. Омръзна ми да избирам дали да бъда отзивчива и разумна или да си върша работата както трябва в тази кампания. Дойдохте ми до гуша. Само като си помисля как просто сте си стояли най-спокойно по бюрата и сте оставили тази жена да мъкне подобна мръсотия в щаба на Хауи, без да си помръднете пръста, за да й попречите…

— Бренди — прекъсна я Джак, — такива побъркани по арийската раса хора често се срещат по тези места, в северозападната част на щата, уверявам те. Достатъчно е да им кажеш да се махат, когато се навъртат наоколо.

— Млъкни, Джак. Този инцидент е само последната капка, която преля чашата. И нямам намерение да търпя повече.

Тя се извърна и изгледа всички един по един. Повечето нервно отклониха поглед.

— Чуйте ме сега. Поднасям извиненията си на всички наши чудесни доброволци. Но правя сериозна забележка на постоянния екип. Сега веднага излизам и се махам оттук. Ще се върна след два часа. Искам да заваря този офис в изряден вид. След това искам всеки от вас да ме информира точно докъде е стигнал със собствените си задачи по плана. По моя план. Джак, ти ще изтеглиш от телеграфните агенции и от вестниците всички текстове. И не искам да чувам никакви възражения!

След последните думи със замах отвори вратата и почти тичешком се впусна надолу по улицата.

Надникна в галерията и каза на Айла:

— Затвори за един час, моля те. Имам нужда да си поговорим.

На Айла й трябваше само един кратък поглед, за да окачи табелка „Затворено“ отвън. Заведе я в задната стая, която й служеше за кабинет, и извади от малкия хладилник зад бюрото бутилка вино, предназначена за специални клиенти. Без да произнесе нито дума я отвори, наля една чаша и я подаде на Бренди, която нетърпеливо я сграбчи.

— Хайде, седни и се успокой, Бренди. Ще ми протриеш килима и ще счупиш столчето на чашата. Какво се е случило, за бога?

Бренди се стовари в креслото и отпи голяма глътка вино.

— Провалих се. Този път преминах границата. Крещях, карах се изхвърлих една нацистка от офиса… и то в буквалния смисъл. Може да ме даде под съд. Айла, аз напълно излязох от релси и се държах като развилнял се тиранин. Оказа се, че не мога да се справя с тази банда, без да ги заплаша.

Айла внимателно я наблюдаваше.

— Крайно време беше — неочаквано каза тя.

— Крайно време! Та аз показах, че нищо не съм усвоила от обучението.

— И не е необходимо. Истинската кампания е нещо различно от теорията. Ако искаш тези хора да ти се подчиняват, трябва да им внушиш, че няма да допускаш своеволия. Просто си им показала какво може да стане, когато не си вършат работата, и сега много повече ще се стараят, за да не се наложи да избухваш отново.

— Но, Айла, по дяволите, не разбираш ли, че изгубих самоконтрол? Напълно си изтървах нервите.

— И как се почувства?

Тя се замисли за миг и тънка усмивка заигра по устните й.

— Направо чудесно… ако трябва да призная. Наистина се почувствах много добре.

Внезапно избухна в кикот.

— Айла, те се бяха вцепенили от страх! Трябваше да видиш лицата им. Бях се втренчила в тях, а те приличаха на смъртно уплашени зайци. А онази щурава нацистка, горката, та тя едва не получи сърдечен удар, толкова се беше сащисала.

Бренди описа в подробности цялата сцена и колкото се приближаваше до дъното на чашата, толкова повече се успокояваше. Гневът й се бе изпарил и се чувстваше странно пречистена. Айла бе права. Понякога е добре да дадеш воля на чувствата си. Наистина й се отрази добре. Беше уверена, че когато се върне в офиса, всичко щеше да бъде наред.

— Мислиш ли, че можеш да предприемеш още една стъпка за днес? — внимателно я попита нейната приятелка.

— Какво искаш да кажеш?

— Арт.

— О, хайде де, Айла, не можеш да искаш това от мене, не и Арт. За днес ми стига един скандал.

— Не става въпрос за скандал, Бренди. Мисля, че е време да сключите примирие. И се надявам ти да си тази, която ще постави условията. Арт не познава съвременните похвати на избирателната кампания, така че не може да се оправи без теб. Но ти пък не познаваш хората и историята по тези места и ще ти кажа честно — не виждам как можеш да минеш без такъв познавач като него. Не забравяй — в мекия й глас прозвуча настойчива нотка — мъжът ми разчита и на двама ви.

Бренди изпита чувство на вина. В сравнение с това, което й каза Айла, всичките й оплаквания изглеждаха дребнави и незначителни. Хауи бе заложил всичко на една карта — нейната, за да влезе в Конгреса, и тя му дължеше най-добрата предизборна кампания, каквото и да й струваше това.

— Окей, сега ще му се обадя и ще поискам среща за утре сутринта. Имам нужда от малко време, за да обмисля нещата.

Стана и взе ръката на приятелката си в своята.

— Ако си свършила психоанализата, каня те на обяд. Дължа ти благодарност, че се опитваш да ме вкараш в пътя.

 

 

— Виж какво, Арт — започна Бренди, като се надвеси над бюрото му, — дошла съм, за да си изясним позициите.

— О, тъй ли? — Той подъвка края на незапалената пура в устата си и подозрително присви очи.

— Цял живот да се мъча, пак няма да науча за този щат толкова, колкото знаеш ти. Не бих могла да спечеля тези избори за Хауи без твоя помощ.

— Нали все туй ти повтарям непрекъснато.

— А и ти не можеш да докараш работата до победен край без мен, ти, упорит стари глупчо!

Пурата изпадна от устата му.

— Я задръж малко…

— Не, ти слушай. И двамата не можем се оправи един без друг. По-добре да си помагаме, вместо да враждуваме. Предлагам ти примирие.

— Примирие? В смисъл?

— В смисъл, че ти ще ми помогнеш да постегна организацията, а аз ще се съобразявам с това, което ми казваш за начина на мислене на тукашните хора. И ще си запазим правото да спорим понякога, след като сме съгласни за най-важното — да направим Хауи конгресмен.

— Това е в кърпа вързано, девойче. Хауърд Морисън ще отиде в Конгреса, та ако ще да ми се наложи да работя със самия дявол. А ти — добави с усмивка — и тебе си те бива, няма що.

Тя тържествено му протегна ръка.

— Е какво, ще си стиснем ли ръцете?

— Готово, имаш ръката ми. А сега нека поговорим за рекламите във вестниците.

— Знаех си! — Тя силно удари с длан по бюрото. — Едва сме сключили примирие и ти вече се опитваш да се възползваш.

Той я гледаше, без да каже нито дума. Най-сетне тя въздъхна и се тръсна в креслото.

— Добре тогава, нека поговорим за рекламите във вестниците.

 

 

Първичните избори бавно, но решително набираха скорост. Бренди бе завъртяна в безкрайната въртележка от разговори, срещи, грижи по намиране на помощници и какви ли не ново изникващи трудности. Все още имаше сблъсъци с Арт Уилсън, но не можеше да отрече, че помощта му бе неоценима, когато се налагаше да се пречупи ината на някой особено твърдоглав местен многознайко. Джак все още се опитваше да надига глава, но се бе научил да не й противоречи за важните неща.

Понякога в топлите нощи тя се събуждаше от ужасяващо чувство на страх и загуба и тогава разбираше, че бе сънувала Джейк. Надявала се бе, че го е преболяла и е готова за връзка с друг мъж — може би Грег, но много по-вероятно с някой друг. От дистанцията на времето тя все повече се убеждаваше, че нещо липсва между тях.

Веднаж или дваж й се бе сторило, че мярва Джейк на улицата, и стомахът й болезнено се свиваше. Но всеки път това се оказваше някой дружелюбен монтанец, който я поздравяваше с докосване на шапката си и я проследяваше с поглед.

Когато една вечер бързаше към къщи през една странична уличка, чу глъчка от отварящата се врата на кръчмата пред нея и оттам с препъване излязоха две клатушкащи се фигури. Спря се в сянката, за да не привлече вниманието им, и различи нещо познато в мъжа, който беше прехвърлил ръка през рамото на пияната жена и безсрамно мачкаше огромните й гърди. Дебелата жена прошепна нещо в ухото на своя кавалер, а той кимна и отметна назад глава, за да отпие от бутилката, която държеше в другата си ръка.

В този момент го позна — това бе Джо, фермерският работник, който винаги я бе притеснявал с присъствието си. На такова място ли бе видял Джейк, та така ясно й бе дал да разбере, че управителят е отчаян прикрит пияница? Тя потръпна и остана в сянката, докато онези двамата се покатерят в прашния камион и несигурно потеглят.