Маргарет Керъл
Изгрев над Монтана (2)

Глава ІІ

Сега тя бе разкъсвана между желанието баща й да бе жив, за да я утеши и да я посъветва, и облекчението, че той никога не ще научи за нейния провал. Ако само го бе послушала тогава! Но Ню Йорк й се бе сторил толкова вълнуващ и нейният собствен успех — толкова важен…

Само преди няколко месеца, през пролетта, снимката й се появи във „Вог“ като една от „Жените в центъра на вниманието“ в Ню Йорк. Нейният дълъг и пренатоварен ден бе описан в подробности: ранно ставане и задължителни бързи процедури за красотата, пътуването с лимузината към офиса, през което време провеждаше ранните си телефонни разговори и подреждаше книжата, целият работен ден, преминал на бързи обороти с малки прекъсвания за упражнения за поддържане на формата под наблюдението на треньор или за привеждане в ред на светлокестенявите коси и маникюра. Статията разказваше за нейните вечерни събирания и новия й манхатънски апартамент — застланите с покривки маси за дванадесет или двадесет избрани приятели, цветята и подаръците, поднасяни след грижливо обмисляне, светлината на свещите, отразяваща се в сребърните прибори, най-добрите марки вина от нейната растяща колекция подбрани и изискани напитки.

Тя тръсна глава, за да пропъди мислите си, и се облегна назад в креслото. „Трябва да се опитат да опишат сегашния ми ден“ — помисли си тя. Събуждаше се рано в стаята за гости на Кари Стийл. Кари бе една от малкото останали й приятели, другите като че се бяха изпарили. Повечето от тях, ако трябваше да бъде честна, бяха нейни бивши партньори в бизнеса. Кари се показваше притеснена в нейно присъствие, може би се държеше малко резервирано, но беше й помогнала и не бе я упрекнала открито.

Тоалетът й тези дни се състоеше във вземане на бърз душ и сресване на косата, закусваше с чаша нес кафе и суха препечена филийка. Тази сутрин бе хвърлила кратък поглед в отражението си в огледалото — прилепнал клин и дебел кашмирен пуловер, над тях бе облякла светлокафяво кожено яке и бе повлякла куфарите си към таксито, което щеше да я отведе на летището в Нюарк, за да хване претъпкания самолет на Запад. Колко странно й се виждаше да минава покрай пътниците от първа класа — те изглежда не я забелязваха, докато се отправяше към задното отделение. Когато бе на гребена на вълната, всички я забелязваха и й се възхищаваха. Стюардесите просто трепереха над нея, спътниците й открито я следяха с поглед. Възможно ли бе да е станала невидима само защото бе изгубила властта, престижа и… парите? Или може би вече не бе толкова хубава?

Разкъсващата болка на себесъжаление се опита да се изтръгне през стиснатите й устни, но тя със сила я потисна. „Няма да се отдам на това чувство — помисли си, — не е добре да изпитваш жалост към себе си. Просто съм уморена и обезкуражена. Ще смятам това пътуване до Монтана като ваканция и ще се възползвам от възможността да подредя отново живота си. Няма винаги да остана в това положение. След като веднъж съм успяла, значи пак мога да го направя. И ще го направя!“ Но за пръв път в живота си почувства да я гложди съмнение. Как би могла отново да си пробие път и къде?

Звукът на двигателите се измени и тя усети как самолетът започна да се спуска надолу. През по-голямата част от пътуването бе държала очите си затворени, като решително бе отказала да приеме закуската с отблъскващ вид на пластмасова имитация и упорито избягваше контакт със съседите си по място.

Скоро щеше да пристигне в Билингс. Съжаляваше, че не бе намерила време да научи нещо повече за града, след като бе решила да прекара в него колкото се може повече време, далече от ранчото. Не че не оценяваше предложението на вуйчо си да остане дотогава, докато реши какво да прави по-нататък в живота си, но едно истинско ранчо, в което се работеше не за атракция на туристите, а за издръжка на семейството, не беше подходящо за нея място. Винаги бе потръпвала при мисълта да прекара отпуските си в някое затънтено ранчо; шегуваше се, че конете й се струват нещо повече от примитивно транспортно средство, само че за разлика от него миришат и при това не изглеждат твърде умни. Щеше да се покаже много мила към вуйчо си, щеше да му демонстрира своята особена благодарност, но щеше да му даде да разбере, че градът съответства много повече на вкусовете й.

Не бе виждала Джон Брандън, братът на майка й, откакто бе малко момиче. Той беше човекът, който й прикачи прякора „Бренди“, когато бе посетил семейството им в Кънектикът за Коледа.

— Това малко момиче има коса с цвета на добре отлежало бренди, сестричке — бе забелязал той. — От нея ще стане важна клечка, когато порасне — с тези коси и със зелените си очи! Ще трябва да се справяш с цели тълпи обикалящи около нея момчета.

От този ден нататък всички я знаеха като Бренди, но след като навърши шестнадесет, тя бе убедила повечето познати да я наричат Елен, което й се струваше много по-изискано. Другият прякор, „Ей Би“, й бе харесал много с мъжкото си звучене, с внушението за бизнесменска деловитост, и го бе приела с удоволствие, когато й го лепнаха още в първите й дни на Уол стрийт. Тогава бе имала нужда да култивира в себе си и за другите такъв имидж, който да й помогне да се придвижи напред в могъщия свят на парите.

Надписът „затегнете коланите“ бе светнал, но все още малко неща се провиждаха през плътната облачна обвивка. Елен се питаше дали би могла да познае вуйчо си, когото не бе виждала от дете. Джон Брандън съвсем не приличаше на останалите от семейството му в Нова Англия. Защо бе настоявал да посещава колеж в Монтана, никой не знаеше. Бе се връщал на Изток само за кратки посещения, които бяха прекъснали преди двадесет години. Тя знаеше, че има ранчо в Монтана, говореше се, че е преуспяващо, но освен това не знаеше почти нищо друго. Само си спомняше, че винаги й бе изглеждал много стар. Майка й й бе обяснила, че това е шега на природата — косата му бе посивяла около тридесетата му година, а за едно дете прошарените коси означаваха старост.

Виждаше й се странно, че той бе следил кариерата й в Ню Йорк. Когато получи писмото му, се зарадва, че някой проявяваше грижа към нея. Очите й се бяха навлажнили, докато го четеше:

Скъпа Бренди,

Много време мина, откакто не съм те виждал, и съжалявам, че не се опитах да поддържам връзка с теб след смъртта на майка ти и татко ти. Ние тук сме твърде отдалечени от твоето разбиране за цивилизовано място и се боя, че оставих времето да се изниже покрай мен. Смъртта на майка ти дълбоко ме нарани — тя беше моята единствена сестра и страшно ми липсва.

Струва ми се, че след всичко, което се е случило там при вас, сега търсиш място, където да се усамотиш за известно време, и след като съм единственият ти роднина, изпитвам нещо като отговорност да се погрижа за теб. Татко ти винаги си е въобразявал, че чудесно можеш да се грижиш за себе си, но на мен ми се струва, че всички ние понякога се нуждаем от подадена ръка, особено когато нещата са ни потръгнали зле.

Ще ми бъде много приятно, ако дойдеш в ранчото ми и останеш за по-дълго. Съвсем различно е от това, на което си свикнала, но Монтана от ден на ден се развива все повече и мисля, че за теб ще бъде добре да опиташ нещо ново. Приеми го като още едно предизвикателство, ако искаш. Разбира се, за мене това ще бъде възможност да те опозная по-отблизо и да компенсирам всички тези години, през които не намерих време да прескоча на Изток.

Моля те, обади ми се и ми съобщи кога ще можеш да дойдеш. Грабвай си багажа и пристигай веднага, ако желаеш. Можеш да оставиш съобщение на Хети, моята икономка, ако ме няма, и аз ще дойда да те взема от Билингс. Вземи си повече обикновени дрехи, защото ние тук не се обличаме кой знае колко елегантно. А и тук винаги можеш да си намериш джинси за яздене.

С нетърпение чакам да те видя, скъпа, и да ти покажа защо никога не пожелах да напусна това място. Може би ще почувстваш същото като мене.

С обич,

Твоят вуйчо Джон Брандън

Тя бе приела веднага, вкопчена в неочакваната възможност да избяга. Скъпият апартамент бе продаден веднага заедно с по-голямата част от мебелировката, а остатъкът от вещите си даде на съхранение. Нямаше никакъв смисъл да казва някому, че се кани да замине. Приятелите й нямаше да дадат за нея прощално парти. Известно време се колебаеше дали да каже на Грег, но още не бе готова да се срещне с него лице в лице. В някакъв изблик на въодушевление бе решила да скъса с всичко и всички. Щеше да започне напълно начисто — без стари приятели, без стари любовници, без спомени за онова, което бе станало или би могло да стане.

Щеше ли Грег да се почувства засегнат, питаше се тя. Може би за кратко време, преди да се втурне в поредното си пътуване към Холивуд, Лондон или Токио. Един преуспяващ адвокат в шоубизнеса има много възможности да среща жени и тя често се бе питала колко верен би могъл да бъде Грег в една сериозна връзка. През изминалите няколко месеца се бе опитвал на няколко пъти да се свърже с нея, но тя бе решила, че ще бъде по-добре, ако и тяхната връзка бъде напълно прекъсната. Толкова много й напомняше за миналото й.

Когато самолетът най-сетне се плъзна под облаците, единственото, което видя, бяха хълмове и няколко самотни дървета. Изглежда, че щяха да кацнат на някакво плато, доста отдалечено от цивилизацията. С въпросителен поглед тя се обърна към мъжа до нея.

— Знам, знам — засмя се той. — Питате се къде ли е Билингс. Ние кацаме на това, което тук наричат „Плоската скала“, точно над града. Бихте могла да видите Билингс от другата страна на самолета, но за новопристигналите, гледката винаги е изненадваща. Доколкото разбирам, това е първото ви пътуване по тези места?

— Никога не съм посещавала тази част от страната — неловко му отвърна тя, — но някак си очаквах всичко да изглежда различно. Мислех, че има повече планини.

— Вие мислите за западната част на Монтана. Това е живописен край. Една от най-величествените гледки, които съм виждал, е когато прелиташ над Планините на западна Монтана в слънчев есенен ден. Нищо не може да се сравни с нея. Но това тук е Изтокът, където свършват равнините.

Летището беше малко, но модерно, и след като изчака багажа си в чакалнята за пристигащи, тя започна да оглежда хората около себе си. Мъжете в ботуши и шапки „Стетсън“, които се носеха даже и с костюми с елегантна кройка, й напомниха на пръв поглед нейните тексаски приятели. Но тук имаше нещо различно — ботушите бяха износени, саката издаваха предпочитанието към удобството вместо към модната линия, а тоалетите на жените бяха издържани в духа на малкия град. Когато тя посочи на носача скъпите си куфари и чанти с марката на Луис Вюитон, внезапно осъзна, че хората я гледаха подозрително, а когато мина покрай малката групичка, скупчена около изхода, дочу да казват:

— Да не би да снимат още някой филм тъдява?

— Ъ-ъ, щях да съм чувал.

Не можа да хване останалото от разговора.

По пътя към Билингс още веднъж прочете бележката на вуйчо си. В нея пишеше, че той ще бъде на среща в „Нордърн хотел“ и я съветваше да вземе редовния микробус на хотела от летището.

Близо петнадесет минути тя се вглеждаше и чакаше да се появи централната част на Билингс. Още когато се приземяваха, бе видяла достатъчно от града, за да разбере, че тук не може да се намерят небостъргачите на големите метрополии, но бе виждала много по-малки градчета с оживени и изключително живописни стари центрове, които същевременно бяха развили напълно съвременни удобства и места за развлечения.

Когато микробусът спря пред входа на хотела и видя наоколо овехтелите фасади на къщите от стария градски център, между които новите сгради се брояха на пръсти, започна да се пита не трябваше ли да проучи предварително някои неща, преди да се реши на това пътуване. Не обърна внимание на мъжете, които почтително докосваха шапките си, когато влезе в хотела, но остана озадачена от поздрава на една по-възрастна жена, която излизаше и й се усмихна при разминаването. Беше свикнала с прекаленото внимание на мъжете, но може би тези хора я бъркаха с някоя тяхна позната.

Фоайето беше малко, но уютно и тя благодарно се отпусна в едно кресло, за да изчака вуйчо си. Дългият полет й се бе сторил по-уморителен от всички досега. Затвори за момент очи, но веднага се наложи изненадано да ги вдигне нагоре, когато чу името си.

— Госпожица Станууд?

Младата служителка от рецепцията се бе приближила до креслото й.

— Вуйчо ви ни помоли да следим за вашето пристигане. Той ще слезе във фоайето след няколко минути. Желаете ли да ви донеса чаша кафе, докато чакате?

— Много мило от ваша страна. Колко ви дължа?

— Това е за наша сметка, госпожице Станууд. Обещахме на господин Брандън да се погрижим за вас и не бих искала да го разочароваме.

Докато пиеше кафето и наблюдаваше хората, минаващи покрай нея, започна да се чуди на колко от тях е било предварително известно, че тя ще пристигне. Почти всеки, който прекосяваше фоайето, й кимваше и я поздравяваше.

Силен глас прекъсна мислите й:

— Бренди! Бренди, скъпа! Извини ме, че закъснях, но губернаторът наистина се бе запънал да се свърши с целия въпрос, преди да тръгне за Хелена.

Висок побелял мъж със здраво телосложение и обветрено лице я издърпа от креслото и я прегърна.

— Не гледай толкова стреснато, скъпа. Не можеш ли да познаеш вуйчо си? А аз те познах в мига, когато съзрях тази коса. О, колко е хубаво, че те виждам отново!

Той отново я притисна в прегръдките си.

Почувства, че очите й се изпълват със сълзи.

— Вуйчо Джон — започна с пресекващ глас, — прекрасно е да те видя след толкова години. Много мило от твоя страна, че ме покани. Чувствах се доста депресирана, когато получих твоето писмо.

— Нали затова са роднините, Бренди. Просто си помислих, че ще се радваш да дойдеш тук.

По пътя от летището за града в нея се бе надигнало разочарование от обезкуражаващата гледка, която подсказваше очевидната изолация от познатия й свят дори и на най-големия град в щата.

— Най-добре ще е да потегляме веднага — каза вуйчо й. — Имам да довърша някои неща преди вечеря, а за да стигнем до ранчото, ще ни трябват един — два часа.

Сърцето й се смъкна в петите — значи щеше да бъде още по-далече от цивилизацията, отколкото си представяше!

— Два часа? — не можеше да повярва на ушите си.

— Как да ти кажа — ухили се широко вуйчо й, — така е, ако натискам газта до ламарините и не срещнем по пътя онези момчета от пътната полиция. По-страхливите шофьори обикновено взимат разстоянието за около два часа и половина.

С чувство на примирение и надигащо се отчаяние тя наблюдаваше как поставят багажа й в покритата със стар брезент задна част на прашния пикап. Изкатери се до високата скамейка, която служеше за седалка, и се опита да се усмихне, но във въображението си вече виждаше драскотините и охлузванията, които прекрасните й пътни чанти щяха да получат при всяка дупка или гърбица на неравния път. И наистина, щом вуйчо й излезе на шосе номер 94, още след първия завой тя чу как те се заплъзгаха по грапавото дъно.

Вуйчо й не спираше да говори и на нея й досади да я нарича непрекъснато Бренди, след като бе отвикнала от това име. Но като си помислеше, нали и бездруго възнамеряваше да си смени името? Колкото и да я дразнеше старият прякор, той поне и звучеше познато.