Карл Май
Непознатия от Индия (9)

9. ЗАД РЕШЕТКИТЕ

Вестта за влизането на крадци с взлом в дома на полковник фон Тифенбах силно развълнува населението, а уплахата на хората се засили още повече, когато разбраха, че спечелилият си зловеща слава великан Борман, за когото със сигурност знаеха, че се намира в „Бастилията“, е извършителят на престъплението.

После обедните вестници публикуваха следната новина:

„Днес сутринта полицията установи самоличността на съучастника на великана Борман — това е писарят Рихард Бертрам. Той е осиновено дете на почтения някогашен военен шивач Бертрам, живущ на Васерщрасе номер 10.“ Хората прочетоха това съобщение и пак потънаха в своето ежедневие. По-дълготрайно то погълна съзнанието на живеещите на Васерщрасе и най-вече на обитателите на къщата на номер 10.

Тази новина направи изключително силно впечатление на още други две места. Преди всичко в дома на Соломон Розенбаум, собственика на заложната къща, Лена седеше в стаята си и мечтаеше. Внезапно тя чу по стълбите да се приближават припрени стъпки, вратата рязко се отвори и в стаята влезе баща й с вестник в ръка. След него се появи и майката, която кършеше ръце.

— Какво има? — попита изплашената Лена. — Какво се е случило?

— К’во се е случило ли? — повтори Розенбаум, — Грамадно, непоправимо нещастие се е случило, от което по-лошо не може да има по света!

— Но кажи най-сетне де! — извика Лена.

— Да, ще кажа! Огромна загуба е сполетяла дома на Соломон Розенбаум! Мойто дете има твърде меко сърце и затуй раздава пари без да мисли дали ще влязат обратно в наш’та къща!

— Пари ли? А-а, значи става въпрос само за пари? Предполагах, че е станало нещо по-лошо.

— Пари? Само пари? — разсърдено повтори евреинът като размаха пред очите на дъщеря си смачкания вестник. — Не ми говори тъй презрително за парите! Те са богатство, величие, щастие, върховно блаженство! Само тогаз можеш да се чувстваш човек, когато имаш много пари, ама много пари! И не бива да ги пръскаш с лекомислие. А ти си го направила и ще загубиш всичките пари!

— Защо? Не съм давала пари, които има опасност да загубя!

— Тъй ли? Не ме ли принуди да дам голяма сума за онази верижка от злато? И не даде ли парите на Бертрам, поета?

— Да. Обаче няма начин да загубя онези пари.

— Ами к’во ще стане, ако заложената срещу сумата верижка се окаже крадена?

Лена го погледна изненадано.

— Какви ги говориш! Един поет не може да краде!

— Тъй ли? Не може ли? Ами ако не само краде, ами и влиза в къщите на хората с взлом?

— Татенце, ти си болен! Искаш да кажеш, че Рихард Бертрам е взломаджия, така ли?

— Ще ти го докажа. Самата ти спомена, че името му е Рихард Бертрам.

— Да.

— Нали той ти беше казал, че живее наблизо, на Васерщрасе?

— Да, на номер 10.

— А също призна, че е писар, дето преписва разни неща на хората срещу пари, нали?

— Да, така каза. Да не би това да е позорно?

— Не. Позорното е, че го пишат в тоз’ вестник: „Днес сутринта полицията установи самоличността на съучастника на великана Борман — това е писарят Рихард Бертрам. Той е осиновено дете на почтения някогашен военен шивач Бертрам, живущ на Васерщрасе номер 10.“ Туй не е ли ужасяващ позор?

Лена пребледня като платно.

— Господи Саваоте! — възкликна тя. — Това ли пише тук? Невъзможно е! Не може да е той! Сигурно имат предвид друг човек.

— Тогаз го виж със собствените си очи!

Розенбаум й подаде вестника. Тя посегна и го взе. Започна да чете, ала буквите затанцуваха пред очите й. Беше девойка, която упорито преследва своята цел. Уплахата неочаквано я беше разстроила, но тя бързо се овладя, наложи си спокойствие и още веднъж препрочете съобщението. После се отправи към вратата.

— Ще докажа, че е невинен! Баща й я хвана здраво за ръката.

— Къде отиваш?

— При Рихард Бертрам!

— При него? Не чу ли, че е в затвора, дето седят мошениците, взломаджиите и спипаните бандити?

— Тогава ще отида там!

— Боже Аврааме! Ти си луда! Нима мислиш, че ще те пуснат да влезеш?

— Ще го уредя!

Лена направи крачка напред. Изглеждаше твърдо решена да изпълни намерението си. Майката беше извън себе си. Тя плесна с ръце и извика:

— Какви ги измисляш, дъще, живот мой! Нима ще допуснем детето ни да отиде в затвора, дето има престъпници и хора, от които човек може да купи часовници, пръстени и стари вещи, но които не бива да посещава, и то на такова място?

— Пуснете ме! Въпреки всичко отивам!

Тогава Соломон Розенбаум изведнъж изгуби търпение. Той насила накара дъщеря си да седне на стола и каза:

— Обясни ми най-напред, к’во ще правиш в затвора!

— Ще го спася!

— Ти си своенравно същество и ний винаги сме те оставяли да вършиш, к’вото си щеш. Затуй си въобразяваш, че ще минеш с глава през стената. Но ти си разумно момиче и няма да правиш безсмислени жертви. Хайде открито да си поговорим за таз’ работа! Как смяташ да го спасиш?

— Като докажа невинността му! Бертрам беше у нас до след полунощ. Може ли тогава да е извършил кражба? За един такъв взлом са необходими приготовления.

— Ами направил ги е онзи Борман или пък… Евреинът млъкна. По лицето му си личеше, че съвсем се беше слисал.

— Какво ти е Соломоне, живот мой? — попита жена му.

— Сетих се за един човек, за когото изобщо не помислихме — за Капитана!

— Капитана! Боже на нашите деди!

— Да — кимна Розенбаум. — Капитана е подготвил този взлом и е наредил да бъде извършен, за да спаси великана!

— Какво ме засяга това? — хладно попита Лена. — Само заради намеренията на Капитана Рихард Бертрам не бива да бъде сполетян от такова нещастие.

— Че кой е казал, че ще го сполети нещастие? Бъди разумна дъще, живот мой? Баща ти е умен. Той ще ти каже как да я подхванеш таз’ работа. Тоз’ Бертрам или е с Капитана и тогаз е разбойник, или пък не е от бандата му и тогаз би могло да е невинен. Ала дори и да е невинен, то значи Капитана има нещо наум с него и ще трябва да оставим всичко така, както си е.

— Да го оставя да загине? Никога!

— Дъще, дъще! — предупредително възкликна старият. — Нима съм рекъл, че ще го оставим да загине? Не. Той е поет и ако е невинен, няма да позволим да изпадне в беда. Но не бива лекомислено да се хвърляме надолу с главата в грижи, тревоги и страх. Ако е невинен, ще изчакаме малко и ако още не го пускат от пандиза, ще идем там и ще докажем, че оназ’ вечер е бил при нас. Но преди всичко да изчакаме Капитана да ни посети, за да разберем дали ни разрешава да спасим автора на „Тропически картини“.

— И дотогава той трябва да чезне в затвора?

— Но туй ще са само няколко дни. Искаш да се караш със съда, щом е невинен и щом е възможно самите те да го пуснат в най-скоро време? Кротувай Лена, живот мой! Нека имаме търпение, докато нещата се изяснят!

Второто място, където вестникарската новина за Рихард Бертрам произведе още по-силно впечатление, отколкото сред другите хора, беше домът на княз Ван Зом.

Непознатия от Индия седеше на писалището си, а пред него лежеше разгърнат вестникът с толкова важното съобщение.

Рихард Бертрам, живущ на Васерщрасе номер 10! Не можеше да бъде друг освен младия писател, когото преди време князът беше последвал в книжарницата на Щрикрод, и когото беше дарил тъй неочаквано, като му отне всяка възможност да му благодари. Оттогава по някои по-особени причини мислите на Ван Зом често се връщаха към Рихард Бертрам. А ето на във вестника пише, че върху този клетник е паднало тежко подозрение.

Ван Зом продължаваше да размисля.

На местопрестъплението беше арестуван и великана Борман, за когото всички знаеха, че е член на бандата на Капитана. Сама по себе си тази вест не беше новост за Ван Зом. В известна степен самият той бе станал причина за задържането на Борман. Всичко е трябвало просто така да се случи. Но оттук нататък князът виждаше нещата малко по-различно от властите или пресата. Той знаеше, че в случая става дума за удар, подготвен от Капитана, а където Капитана и Борман участваха съвместно, там винаги се намесваше и дяволът. Тогава не беше трудно почтен човек да бъде въвлечен в голямо нещастие. Сигурно нещо подобно се е случило с онзи писар и поет Рихард Бертрам, който няма нищо общо с нахълтването на крадците в дома на Хедвиг фон Тифенбах.

Потънал в мислите си, князът отпусна чело върху дланта си. После посегна към една малка камбанка и позвъни. Появи се красив младеж с умни, открити и честни черти на лицето, един от онези, които Ван Зом беше довел със себе си, представяйки ги за своя прислуга. Всъщност те бяха никому неизвестни тайни полицаи от други места.

— Антон, спомняш ли си моето нареждане от завчера? — попита го Ван Зом.

— Много добре!

— Изпълни ли го?

— Според силите си. При тези думи по лицето на слугата се плъзна доволна усмивка — Сближаването лесно ли беше? — Онова, което правиш с удоволствие, никога не ти е трудно. — Къде се срещна с камериерката? i — В една близка гостилница я изчаках да излезе и тогава предприех атаката, и то успешно. Вечерта отново се видяхме. Това се повтори вчера предиобед и вечерта пак. Утре вечерта вероятно ще изляза заедно с нея.

— Чудесно. После ще се опиташ да я придружиш до дома й. В най-близките дни ще имам нужда от човек, който много добре знае разположението на стаите в дома на господарите й. Предполагам че ще бъда обран.

— Вие? — възкликна Антон. — По-добре да се откажат от подобно нещо! Напъха ли си някой тук носа без позволение, ще му го надупча със сачми!

— Това не съвпада с моите намерения, драги.

— Така ли? Ами какво? Да не би да искате да се оставите да ви ограбят?

— Разбира се! Антоне, знаеш при какви условия съм те взел да работиш при мен, също така знаеш какво доверие имам в теб.

— За ваша светлост ще мина и през огън!

— Е, е! Огънят е малко опасна работа!… И така, за мен е много важно да узная кой ще вземе плячката — той или тя.

Слугата направи смаяна физиономия.

— Мътните го взели! Правилно ли разбрах? Те… те двамата ли се канят да ви ограбят?

— Да. Или лично, или чрез трети лица.

— Аха, сега загрявам. И вие нарочно няма да им попречите.

— Да. Естествено, за да мога после по-сигурно да ги разоблича. Е, Антоне, съвзе ли се от смайването си?

— Да… Но и онова, което чух, беше…

— Антоне, запомни едно: добрият слуга никога не се учудва на каквото и да било нареждане на своя господар. Никога! Ясно ли е? И така, да предположим, че обирът действително се извърши. Дали ще е възможно още на същата вечер да узнаем къде са скрили плячката?

— Ще имам ли шперцове на разположение?

— Ще имаш всичко необходимо.

— Тогава моля да ми разрешите да си помисля два часа.

— Съгласен — кимна Ван Зом. — Надявам се всичко да мине както ми се иска. При двамата Волф бях попаднал на лъжлива следа, поне що се отнася до самоличността на онзи непознат. Сега обаче предполагам, че съм на верен път. Скроил съм един дързък план и съм извършил какви ли не подготвителни работи. Няма да ни навреди, ако ти намекна това-онова. Долу край реката живее един стар корумпиран аптекар, който заради различни прегрешения е изгубил правото да упражнява професията си.

— А-а, старият отровител, който минава също и за конски доктор ли?

— Да. Когато неотдавна враният жребец взе да куца и лечението йа ветеринарния лекар не даде желаните резултати, без знанието ми кочияшът го завел при онзи мошеник и неговото лекарство бързо подействало. Кочияшът…

— Имате предвид новия таен агент?

— Шшшт! Не се говорят такива неща, дори и на четири очи! При аптекаря той е надушил нещо като „човешки дивеч“ и затова често го е посещавал. По-късно започнал да взема със себе си и нашия Фридрих.

— Тъкмо той е подходящият човек!

— Да, има нюх на хрътка! Донесе ми различни сведения. Един момент!

Князът позвъни три пъти. Веднага след това влезе Фридрих.

— Ваша светлост?

— Да си подочул нещо ново? — попита Ван Зом.

— Да.

— Важно ли е?

— Кой както го разбира. Метнах стария, че уж не мога да се разбирам с вас. Казах му, че сте страшно стиснат и капризен. Впрочем искам и да се оженя, а ваша светлост не иска и да чуе подобно нещо.

— Че това е цял роман! Ами тогава върви и се жени! — засмя се неговият господар. — И коя е годеницата?

Фридрих направи физиономия, сякаш му се налагаше да глътне четка.

— Ами… онази… Йете!

— Йете ли? Че коя е тази „богиня“?

— Метър и петдесет висока, шейсет сантиметра обиколка в раменете, дебела е като буре, а ръцете й са като сарфалади.

— Света Венеро от Медичи! И чия дъщеря е тази грация?

— Тя е единствената дъщеря на аптекаря, ако не се броят четири други, които още не са омъжени.

Ван Зом се разсмя на глас.

— Но ако съдя по думите ти, йете е омъжена, а?

— Била е. Сега е вдовица и майка на три деца. Решил съм да стана пастрок и на четирите осиротели създания.

— Разговаря ли вече със стария?

— Не.

— Ами с Йете?

— И с нея не. Но те очакват да го направя в най-скоро време. Заедно с вдовицата и трите осиновени деца ще се нанеса да живея в горната стаичка. Ще получа и едно приземно помещение, както и половината от избата.

Фридрих разказа всичко това най-сериозно.

— Ти си за завиждане! — подхвърли Ван Зом.?

— И понеже тук не се чувствам добре, а там съм открил такова щастие, то е логично, че ще избера най-хубавата част.

— Но Фридрих, да не се наложи после да съжаляваме. Не обичам да гледам как някой си играе с чувствата на човешките сърца!

Очите на слугата изпуснаха гневна светкавица.

— Ваша светлост има право — каза той. — Но какво да се прави, когато един звяр в човешки образ избива и измъчва безброй хора? Нямам ли право да се нахвърля върху него и да го сграбча, дори и ако неколцина други получат в схватката няколко драскотини? В крайна сметка това е самоотбрана… Не, винаги ще се изпреча на пътя на един такъв звяр без много-много да питам дали няма малко да го заболи, него, или пък друг от котилото му!

— Имаш известно право, Фридрих. Постъпи, както сметнеш за необходимо!

Четвърт час по-късно Ван Зом се качи в шейната.

— Карай към Васерщрасе! — заповяда на кочияша.

Още в ранни зори по нареждане на прокурора в жилищата на задържаните от последната нощ бе извършен най-щателен обиск. Той остана безплоден, ала в едно друго отношение имаше ужасяващ резултат. При вестта, че неговият храненик е заловен при кражба с взлом, старият Бертрам получи силен кръвоизлив и не след дълго бе мъртъв. При съобщението на полицейските служители за арестуването на сина й, както и за конфискуването на машината му, майката на Вилхелм Фелс избухна в безумен смях. Когато се опитаха да накарат сляпата жена да говори, тя издаваше нечленоразделни звуци. Полицейският лекар заяви, че разсъдъкът й се е помрачил.

Когато Ван Зом се появи на сцената, вече изнасяха мъртвеца от къщата. Малките плачеха и пищяха така, че да ти се скъса сърцето. Мари бе толкова сломена от мъка и болка, че не бе в състояние да възприема каквото и да било. Баща й — мъртъв, любимият — изгубил честта си, а брат й — заловен при кражба с взлом. Това бе повече, отколкото можеше да понесе дори толкова силен дух като нейния.

Князът не губи време в празни приказки, бяха нужни дела. Той се разпореди да настанят сляпата жена в подходящо заведение. После поиска да го откарат до съответната служба, където заяви готовността си да стане настойник на малолетните деца на Бертрам и на Мари. Властите проявиха задоволство, че този случай намери щастливо разрешение и ето как без никакво бавене или спънки Ван Зом получи желаното право на попечителство.

Следващата му крачка беше да натовари сирачетата на собствената си шейна и да нареди да бъдат откарани при онези възрастни хора на улица Зигесщрасе, където преди време „шлосерът“ беше направил посещение във връзка с планирания взлом. Многото нови неща и впечатления помогнаха да прилъжат децата и да ги накарат по-бързо да забравят тежката загуба. Но Мари остана няма и безразлична към всичко около себе си. Главата й беше толкова замаяна, сякаш бе получила силен удар с тежък предмет. Сърцето й като че беше спряло… Дълбоката тъга я правеше безчувствена. Тя чуваше онова, което й говореха, понякога отговаряше, ала нейната мъка и страдания я бяха обладали с такава сила, че нищо не бе в състояние да събуди в нея интерес или съчувствие.

Така измина и този тъжен мрачен ден, а после настъпи и ново утро.

Пастор Матезиус, свещеникът на затвора, обикаляше килиите на „Бастилията“. Първият когото той посети този ден, беше Бор-ман. Великанът лежеше проснат възнак върху голия под и не направи и опит да се надигне, когато видя, че свещеникът влиза при него.

— Е, Борман, няма ли да станете!

— Остави ме на мира бе, стари шарлатанино!

— Борман, Борман, вървиш все по-бързо към своята гибел.

— Петнайсет години пандиз… за да ги изкарам, нямам нужда от твоите църковни песнопения.

— Размислихте ли за вашите показания? Нима искате с лъжите си още повече да утежните вашето…

— Върви по дяволите, проклет проповеднико! Щом видя мутрата ти, започват да ме сърбят ръцете!

— Мой дълг е да ви посетя, Борман. Моля ви да се разкаете! Вкъщи имате жена и малко невинно момченце…

Той бе принуден да млъкне. С богохулно проклятие великанът скочи на крака и като разтърси пред очите на духовника веригата на ръцете си, изкрещя:

— Гаден мазник! Ако някой пак ми напомни за малкото хлапе, ще му извия врата!

Дълго след като затвори вратата на килията му, свещеникът продължаваше да чува крясъците и ругатните на побеснелия Борман. Бавно и натъжено той крачеше по мрачните коридори, после влезе при ключаря Арнолд, вече затворник. Потънал в мрачни размисли, Арнолд седеше на своя нар. Щом видя пастора, той се надигна и неохотно го поздрави.

— Е, Арнолд, днес пак ли ви разпитваха?

— Да.

— Направихте ли признания?

— Признания ли? Че какво да признавам?

— Не може да отречете, че без помощта ви великанът не би могъл да излезе от затвора!

— Цялата работа и за мен си остава загадка — продължи да упорства ключарят.

— Ще ви осъдят, Арнолд!

— Ще се защитавам докрай!

— Че какви ли аргументи бихте могли да приведете във ваша полза?

— Три! Първо, тук няколко служители разполагат с ключове. Второ, Борман никога няма да издаде истинския виновник, а ще натопи онзи от надзирателите, на когото иска да си отмъсти.

— И трето?

— Трето, известно е, че Капитана е всесилен. Твърде възможно е той да го е измъкнал от „Бастилията“.

— Но това е малко вероятно, Арнолд. Съветвам ви просто да кажете истината.

— А вас, господин пастор, ви съветвам да не се бъркате в работи, които не ви засягат!

Обикновено арестуваните, задържани по едно и също дело, получават по възможност отделни килии. Затова и Рихард Бертрам бе затворен в друго отделение на „Бастилията“.

Когато пасторът се приближи да неговата килия, той видя, че вратата й е отворена. Надникна вътре. Там беше асесорът Шуберт заедно с лекаря на затвора. Арестантът лежеше на земята в състояние, което будеше състрадание.

Сламеникът беше разкъсан така, че Рихард се беше проснал направо върху разпиляната слама. Двамата господа бяха влезли току-що и поздравиха кратко свещеника. После асесор Шуберт, който изпълняваше задълженията на съдия следовател, се обърна към ключаря на отделението с думите:

— Говори ли нещо?

— Да, но само несвързани глупости.

— Как така глупости? Запомнихте ли нещо от тях? — — Ами имаше много рими.

— Странно! — О, той само се опитва да ни води за носа, господин асесор! Само се преструва, че се е побъркал. Знам ги тия. Този тип се прави на буйно луд! Това винаги е последното средство, към което прибягват такива хора, щом попаднат в капана. Този тук използва поезията. Не престава да съчинява стихове.

Ключарят грубо се изсмя.

— Защо сте му дали този разкъсан сламеник?

— Самият той го разкъса. Така се разбесня, че както изисква правилникът за вътрешния ред, бяхме принудени да го оковем.

Изглежда асесорът не беше безсърдечен човек. Той поклати глава и се обърна към съдебния лекар:

— Смятате ли, че тази верига е необходима?

— Ако симулира, да! Но ако състоянието му наистина е лошо, тогава това е голяма жестокост!

— Надявам се няма да е особено трудно да различим истината от измамата.

Очите на Рихард Бертрам бяха затворени. Никакво движение, ни най-малко помръдване не показваше, че е още жив. Лекарят се наведе над него и извика:

— Бертрам!

Никакъв отговор.

— Я го побутнете! — посъветва асесорът.

Лекарят сложи леко длан върху главата му, ала напразно. Натисна малко по-силно. Засегна мястото, където беше ударен с палката. Рихард нададе болезнен вик. Очите му се отвориха и с неописуем израз се втренчиха в застаналите до него мъже.

— Бертрам! — повторно извика лекарят.

— Госпожице Лена! — прошепна задържаният.

— Елате на себе си де!

— Вие ни спасихте!

— Съвземете се, човече! Сега ще бъдете отново спасен!

— О, колко много лъскави монети!

В обърканото си съзнание Рихард се занимаваше със сумата, която беше получил от бащата на Лена Розенбаум благодарение на решителната й намеса. Ала присъстващите мъже разтълкуваха думите му по опасен за него начин.

— Аха! — обади се асесорът. — Мисли си за обира!… Моля, продължете!

— Само пари ли бяха?… Нямаше ли и скъпоценности? — попита лекарят.

— Да, и една златна верижка. Мъжете се спогледаха.

— Има предвид онази скъпоценна огърлица — прошепна асесорът, — която е държал в ръката си, когато са го заловили.

— И нищо друго ли? — продължи разпита си лекарят.

Тъй като Рихард не отговори, той го разтърси леко за рамото.

— Нищо друго ли нямаше освен огърлицата?

По бледото лице на младежа пробяга лека радостна усмивка.

— И вино… онова ми ти ядене… бях толкова гладен!

— Върви, че го разбери! — ядно промърмори лекарят.

— Поговорете с него още малко! — настоя съдебният съдия.

— Кой ви даде вино и храна?

— Кой ли? — провлечено и някак отнесено повтори Рихард.

— Коя е тази Лена?

— Лена ли?… Морската сирена.

При последните му думи очите на младежа заблестяха. Той разтвори широко ръце и обърнал лице към високото зарешетено прозорче, унесено започна да декламира:

На дъното на синьото море, където не звучи глас земен, потънал в дрямка там стои и ни зове на морската сирена замъка вълшебен…

— Преструва се! — прошепна асесор Шуберт в ухото на лекаря.

— Пред нас е един ненадминат майстор на симулациите!

— Опитайте да продължите разпита! Изглежда на вас е склонен да отговаря.

— Бертрам, кажете ми…

Лекарят не довърши изречението си, понеже Рихард неочаквано продължи да говори, и то с такъв тон, сякаш бе потънал в някакъв далечен благотворен сън. Той протегна ръка като че ли в непосредствена близост пред себе си виждаше същество от плът и кръв.

— Нощ, нощ, моя нощ!

Но не Лена, друга жена бе неговата „нощ“. После неговият размътен разсъдък насочи мислите му в друга посока. Върху лицето му внезапно се изписа панически страх.

— Назад, подлецо! — пронизително извика той, безсилно се отпусна върху сламата и очите му се затвориха.

Асесорът остана силно изненадан.

— Тези думи ме карат да се замисля, господин докторе.

— Защо?

— Защото след като ги изрече, той повторно изпадна в безсъзнание.

— Твърде често ги казва тези думи — подхвърли ключарят, — твърде често!

— Заплашително ли звучат? Тъй както сега? Или по-скоро изразяват внезапна уплаха?

— Заплашително. Сякаш се кани да се нахвърли върху някого. Асесор Шуберт вдигна ръка.

— Точно тези думи е извикал някой в стаята на госпожица фон Тифенбах. Ясно са ги чули двамата полицаи, застанали на пост при вратата, водеща към двора. Ще имате ли добрината да опитате да разберем още нещо от него, господин докторе?

Лекарят отново се наведе над Рихард и попита:

— Кой е този подлец, кого имате предвид?

Но Рихард не отговори. Изглежда той изобщо не съзнаваше, че в стаята има други хора. Лекарят повтори въпроса си. Като видя, че няма резултат, сложи длан върху болезненото място на главата на арестанта. Тогава Рихард силно трепна, сви юмруци и с див глас изкрещя:

— Назад, или ще те пронижа! Не бива да й причиняваш никакво зло!

Очите му опасно искряха, всичките му мускули изглеждаха напрегнати.

— На кого не бива да се причинява никакво зло?

— На нея!… На нощта, на нощта, на нощта!

— Коя е тя?

По лицето на Рихард се изписа учудване. После с тих и нежен глас започна да рецитира друго стихотворение: Когато над голямата река се спусне бавно вечерта и бързо вятърът игрив докарва хлад и здрача сив, тогава горската царица отново вече е на крак с настъпилия скоро мрак и буди всички чудеса заспали кротко през деня. Тропическата нощ вълшебна! Походката и — палми разлюлени цветя красят одежди и зелени със знак един-единствен на ръката възпира вятъра, огънал дървесата…

Лицето му изразяваше силен копнеж. Тя вдигна глава към ниския таван и продължи:

Веднага щом на утрото зората сипва сбогува се тя пак, оттегля се за сън, а нежният и дъх с роса обсипва цветя, треви, дърветата навън.

Царице!

Чуй ти моите песни, моя зов, политнали към теб под нощния покров!

После млъкна, напрежението му се изпари и бавно се отпусна назад.

— Известни ли са ви тези стихове, господин асесор? — попита лекарят.

— Да. Случайно ги знам. Това е „Тропическата нощ“ от стихосбирката на някой си Алмансор.

— Той ги знае наизуст и с тази „Тропическа нощ“ свързва някои свои представи. Струва ми се, че действително е изпаднал в умопомрачение, може би вследствие на внезапна уплаха, може би и вследствие на… а-а, сега ми хрумна нещо… нали неговият баща умря?

— Да, съвсем внезапно.

— А той знае ли вече?

— Не.

— Би трябвало да го заведем при трупа на баща му.

— Това наистина е добра идея! Ако умопомрачението му е чиста симулация, може да се предположи, че при неочакваната гледка на трупа той ще бъде завладян от чувства, които трудно се прикриват и маската му ще падне.

— Да, ако е маска. Но в момента твърдя, че не се преструва. Състоянието му е сериозно. Точно заради това очаквам, че щом му покажем мъртвеца, ще дойде на себе си.

— Тогава да не се бавим, господин докторе!

След около половин час пред гробищата спряха две шейни, от които слязоха председателят на съда заедно с асесора и съдебния лекар, следвани от двама полицейски служители, които водеха Рихард Бертрам.

Със сериозно изражение и тържествени стъпки господата влязоха в дома на покойниците и пристъпиха към ковчега на стария Бертрам.

— Бертрам — обърна се асесорът към Рихард, — знаете ли къде се намирате?… Отговорете ми!… Нима не чувате, че ви се говори!

Всички погледи бяха отправени към нещастния млад човек, който стоеше изправен пред смъртното ложе на баща си с белезници на ръцете.

— Бертрам — каза лекарят с по-силен глас, — вие стоите пред мъртвец, стоите пред трупа на вашия баща!… Ето го!… Познахте ли го?

Той смъкна савана от трупа, ала Рихард изобщо не вдигна очи.

— Приближете се! — заповеднически каза председателят на съда.

И тази заповед не стигна до слуха на задържания. Един от полицаите го побутна напред и обърна главата му в желаната посока. Без да иска с едната си ръка допря болезненото място на черепа му и Рихард веднага извика. Посегна към главата си. Погледът му се вторачи в мъртвеца.

С голямо напрежение всички очакваха резултата от тази ужасна среща. Но Рихард огледа трупа с празен поглед, без да прояви някакви признаци, че го е разпознал. Асесорът размени въпросителни погледи с останалите и вдигна рамене.

— Отведете го! — нареди председателят на съда. — Да си вървим.

— Какво ще кажете, докторе? — обърна се председателят на съда към лекаря, когато отново се настаниха в шейната.

— Действително е изпаднал в умопомрачение. Личи си и по празния му безизразен поглед. Невъзможно е един толкова млад и неопитен човек да симулира толкова убедително.

— Ах, драги докторе, виждали сме и къде-къде по-млади престъпници, по-изпечени и от възрастни негодници!

— Но той не би могъл да се владее чак в такава степен! Не е лесно дори и за най-закоравелия престъпник да види пред себе си трупа на собствения си баща.

— Прав сте, но още не съм съвсем убеден. Можем да опитаме още нещо. Утре е погребението. Нека присъстват малките деца и синът. Ако и тогава остане напълно безразличен, вече съм склонен да вярвам, че не симулира.