Карл Май
Непознатия от Индия (8)

8. ЗЛАТА СЪДБА НА РИХАРД

След като бандата на Капитана се разотиде, последният от хората му на връщане от съвещанието в къщата се забърза към центъра на града. Това беше ключарят, който тайно беше на служба при княз Ван Зом, но същевременно се ползваше и от доверието на Капитана. Изглеждаше много възбуден. Отбиваше се в различни гостилници и се държеше тъй, сякаш търсеше някого. Лека-полека наближи един часа, а неговото безпокойство се усилваше.

Най-накрая той спря за една-две минути, като че ли в колебание да вземе решение. После с още по-голяма бързина се устреми към квартала на знатните и богати хора.

Тичешком мина по улица Паласщрасе, където живееше княз Ван Зом, и стигна намиращата се след нея Зигесщрасе. Там също имаше големи разкошни сгради, но той спря пред малка къщичка в приветлив швейцарски стил, която скромно се гушеше между величествените си съседи. Изглежда беше строена и подредена само за едно семейство.

Човекът натисна копчето на електрическия звънец. Отвори му посивяла женица с лампа в ръка и го попита:

— Какво желаете?

— Трябва да говоря с детектива, който живее тук.

— Не ви разбирам. Не познавам никакъв детектив. Кой сте вие?

— Служа на човека, когото търся. Женицата замислено поклати глава.

— Всичко това ми се вижда много странно. По-добре да повикам мъжа си.

Тя остави лампата в коридора и влезе в най-обикновено обзаведена стая, където беловлас старец прелистваше вестник за ловци.

— Кой беше? — попита той и вдигна очилата на челото си.

— Един човек търси детектива.

— Каза ли ти паролата?

— Не.

— Хмм. Тогава ще трябва сам да видя кой е и какво иска. Старецът излезе от стаята. Светлината от лампата падаше навън и добре осветяваше цялата фигура на шлосера.

— Кой ви изпраща при нас?

— Самият той.

— Кой? Не ви ли обясниха по-добре за кого и как да попитате?

— Не.

„Странно!“ — помисли си старецът. — „Но може би е някой новак, когото той иска първо да изпита.“ — Не познавам човека, с когото искате да се видите — каза после на висок глас, — но знам един друг, дето често споменава за детектив, който живеел наблизо. Та този човек сигурно може да ви даде желаните от вас сведения. Работата спешна ли е?

— Много! Става въпрос да се предотврати престъпление. Може би след броени минути ще е вече кърно!

— О, Господи! — възкликна изплашено старият и лампата започна да трепери в ръката му. — Тогава наистина ще трябва да ви назова мястото, където предполагам, че се намира в момента онзи човек. Познавате ли добре улицата У фергасе?

— Да.

— А гостилницата на вдовицата Паули? Да? Добре! Веднага тичайте натам! В помещението за посетители ще заварите мъж с руса брада. Името му е Бренер. Той ще ви даде някои сведения.

Шлосерът хукна по обезлюдените нощни улици и запъхтян влезе в гостилницата на вдовицата Паули. Наистина, в един от ъглите седеше мъж с руса брада. В помещението не се виждаше жива душа. Нямаше я и съдържателката.

— Вие ли сте господин Бренер? — тихо попита шлосерът.

— Да. Ка… ка…кво има? — заеквайки отвърна русокосият.

— Аз съм…

— Добре, добре — каза Бренер, без да пелтечи. Разбра, че в случая е излишно да преправя гласа си и да се прикрива. — Познавам ви! Кой ви изпраща?

— Двама възрастни хора от Зигесщрасе.

— Сигурно идвате по важен въпрос. Понякога замествам господина, когото, както предполагам, търсите. Какво се е случило?

— Познавате ли великана Борман?

— Да. Предпоследната нощ той извърши кражба с взлом в дома на госпожица фон Хелфенщайн.

— Виждам, че сте доверено лице на онзи господин, с когото искам да разговарям — каза шлосерът. — Посветен сте в нещата!

— И то повече, отколкото си мислите. Вие сте от подчинените на Капитана, но същевременно сте и таен съюзник на моя господар. Знам. И какво е станало с великана?

— Тази нощ ще извърши кражба с взлом в спалнята на дъщерята на полковник фон Тифенбах!

Русокосият скочи на крака.

— Може би още в този миг! — добави шлосерът.

— Напред, тръгвай! — настоятелно извика Бренер. — Останалото ще ми кажете по пътя!

На съдържателката, която в този момент бавно-бавно се появи откъм кухнята, той хвърли успокоителен поглед, сложи на масата една монета и се втурна към вратата. На улицата русокосият дръпна шлосера за ръката и го попита:

— Сигурни ли са вашите сведения?

— Да. Присъствах, когато Капитана говореше за тези неща.

— Значи тази нощ великанът ще бъде пуснат повторно от затвора, така ли?

— Да.

— Това ще е пагубно за ключаря. Жал ми е за него, но не мога да му помогна. Борман е брутален човек. Може би и животът на девойката е в опасност. Жалко, научавам го твърде късно, за да взема мерки. Трябва да извикам на помощ полицията. Кой друг придружава великана?

— Не знам.

— Този път не сте с него, както завчера, а?

— Не съм. И тъй като Капитана дава заповедите си всекиму поотделно и съвсем тихо, никой никога не знае какво трябва да върши другият.

— Страх ли ви е от полицията?

— Да. Опасявам се, че Капитана има свои хора и в полицията.

— Не ми се вярва. Знам как стоят нещата тук. Но вие си имате достатъчно причини да не искате да се срещате с полицаи. По-добре ще е да се разделим. Лека нощ!

Бренер заряза шлосера и забързано се отдалечи.

Няколко минути по-късно той влизаше вече в най-близкия полицейски участък. Дежурният вахмистър учудено вдигна очи от някакъв документ и попита:

— Какво желаете?

— Току-що един непознат на улицата ме помоли незабавно да ви съобщя нещо много важно.

— Е? — настоя вахмистърът.

— Ще има взлом в дома на дъщерята на полковник фон Тифенбах!

— Мътните го взели! Кога?

— Може би и в този момент!

— Това би било…

— Великанът Борман е!

— Глупости! Нали е прибран на топло! Русокосият вдигна рамене.

— Мога да ви кажа само онова, което ми възложи човекът на улицата.

— Шега, драги мой, лоша шега! — усмихна се вахмистърът. — Макар да не е сезон, сте се хванали някому на въдицата и той ви е пратил за зелен хайвер.

Междувременно в караулното помещение беше влязъл един от дежурните полицаи, които лежаха на дървени нарове в съседната стая. Той пошепна нещо в ухото на своя началник. След това вахмистърът отново огледа русокосия много внимателно.

— Току-що узнах, че сте художникът Бренер, така ли е?

— Да, аз съм. Откъде ме познава вашият…

— Понякога ви е виждал в гостилницата на вдовицата Паули. Но да не си губим времето с излишни неща! Сериозно ли да се отнесем към съобщението ви, господин Бренер?

— Настоятелно ви моля да проверите как стоят нещата. Човекът, който ме заговори, дотича при мен запъхтян и силно възбуден. Извика ми: „Тичайте в полицията! Аз ще отида да потърся помощ от другаде!“ После изчезна. Помислете си само какво би могло да е заложено на карта!

— Добре! — каза вахмистърът. — Веднага ще направим проверка. Хайде, хора, ставайте! И то всички! Тук остава само Мюлер! Ще предам съобщението и до другите участъци, а за всеки случай ще поискам подкрепления от главното управление.

При създалата се бъркотия никой не забеляза, че художникът Бренер тихомълком се измъкна. Само след половин минута полицаите напуснаха караулното и като получиха кратки указания, веднага се втурнаха поотделно и по различни пътища към целта.

Голямата входна порта на Тифенбахови беше заключена. Вахмистърът предпочете да потропа вместо да дръпне шнура на звънеца. Портиерът подаде глава през малко прозорче.

— Полиция! Отворете тихо! Но по-живо, по-живо!

Човекът така се слиса, че измина доста време преди вратата да се отвори. Той се изправи пред полицейските служители и възкликна:

— Полиция? Наистина! Какво искате?

— Не ни бавете, човече! Къде спи госпожица фон Тифенбах? Стаята й накъде гледа — към улицата или към двора?

— Към двора. Защо?

— Очакваме крадци. Да сте забелязали нещо подозрително?

— Не.

— Вратата към двора може ли да се отвори безшумно?

— Ключалката и пантите й са винаги добре смазани.

— Направете ни път, човече! Не стойте така като истукан! Трябва да действаме бързо. Нека този вход е отворен… един пост остава тук, за да посрещне подкрепленията. Другите идват с мен!

Портиерът отвори задната врата. Вахмистърът предпазливо излезе на двора и се огледа. Но още в същия миг с един скок се скри в коридора.

— Те са вече горе… на стената има изправена стълба… вероятно взломаджиите са проникнали в двора откъм Васерщрасе.

— Ще се изкачим ли по стълбата? — попита един от полицаите.

— Не. Твърде опасно е. Който се опита отвън да влезе през прозореца, е изложен на оръжията на взломаджиите. Горните врати заключени ли са?

— Да — отвърна портиерът, — но моят главен ключ отваря всички врати.

Чуха предпазливи стъпки — появи се очакваната помощ от главното управление.

— Шест… седем… единайсет… дванайсет — преброи ги вахмистърът. — Напълно достатъчно. Един при главната порта, двама от най-сигурните мъже остават тук на двора… Грундман и Краузе… другите да ме последват!

Полицаите се закатериха нагоре по стълбата като котки.

Веднага щом изчезна и последният от тях, Грундман побутна своя другар и прошепна:

— Виж там… там на зида!

На зида, разделящ този парцел от съседния, се появи човек. Той се спусна по него и с бързи, тихи крачки тръгна през двора.

— Този е от взломаджиите! Ще го спипаме ли? — попита Краузе.

— Не, за Бога не… нека се изкачи горе! Там ще ни е по-сигурно в ръцете. Ако сега вдигне шум, може да провали хубавия ни улов.

Те притвориха вратата, колкото да могат през оставената тясна пролука да наблюдават непознатия. Той имаше слаба фигура. Чертите на лицето му не можеха да се различат. Втурна се право към стълбата и се закатери по нея. Горе се спря за минута-две и надникна през отворения прозорец.

— Ето на, скача вътре — възбудено прошепна Краузе.

— Шшшт!

Няколко секунди всичко остана тихо. После полицаите дочуха отгоре силен вик.

— Назад, подлецо!

Същевременно се разнесоха и крясъци, които приличаха по-ско-ро на рева на диво животно.

— Това е люта схватка! — обади се полицаят Краузе и стисна по-здраво оръжието си.

Когато Рихард се върна от заложната къща на Розенбаум и сложи парите върху масата, неговите близки си отдъхнаха с облекчение. Вече можеха да платят закъснелия наем, можеха да върнат и някои заеми, които много им тежаха, и пак щеше да им остане такава сума, която бе за тях цяло състояние.

Старият Бертрам сияеше от радост, както отдавна не го бяха виждали. Само Мари стоеше тиха и замислена. Когато Рихард я попита какво й е, тя въздъхна и каза:

— Не мога да не мисля на каква цена си набавил тези пари. Никога няма да можеш да откупиш верижката си.

Рихард й се усмихна лъчезарно с несломима увереност, присъща на творческите натури и особено на мечтателите.

— Кой ти го е казал? — отвърна той. — Дай ми само малко време! Знам, че ще се наложа като поет и ще дойде ден, когато и аз ще разполагам с достатъчно средства. Дотогава ще имам грижата навреме да плащам лихвите. После пак ще си върна старата наследствена скъпоценност. Да беше видяла само какви очи ококори Розенбаум, когато разглеждаше верижката! Тя сигурно има много висока стойност. Моите родители не са били бедни хора. Ах, да можех да узная кои са!

После разказа за поканата на Лена Розенбаум. Говореше за нея като за някакво признание или отличие и се заоплаква, че бил принуден да отиде с бедняшките си дрехи. Мари му се усмихна.

— Върви в името на Бога! Не е нужно да се притесняваш заради облеклото си. Не дрехите правят човека, а обратното!

Тези думи бяха достатъчно убедителни за Рихард, Те укрепиха неговото самочувствие. С голямо старание той се залови да почисти дрехите си и да среше косата си. Щом стана готов, побърза да излезе. Най-напред плати каквото имаше да плаща. Останалите пари получи Мари за домакинството. После се отправи към заложната къща на Розенбаум, попълни и остави разписка за получените назаем пари, срещу което му дадоха съответната заложна квитанция за верижката.

Лена посрещна поета със сияещо лице. Тя се беше облякла празнично и беше накичила по себе си какви ли не бижута. На масата във всекидневната в тържествена обстановка беше сервирана богата вечеря. Там имаше не само месо и сирене, но и най-различни деликатеси. Самата Лена обслужваше своя гост. Тя го помоли да извини родителите й, тъй като имали да уреждат в магазина си важни работи.

Рихард не държеше особено на присъствието на съпрузите Розенбаум. Нямаше нищо против необезпокоявано да си побъбри с тази странна девойка, която се възхищаваше от поезия и в частност от неговите стихове. Отначало той беше малко смутен, но скоро смущението му изчезна. Лена се държеше сякаш отдавна бяха добри приятели. Тя поиска да й прочете нещо от „Картините от тропиците“. Задаваше му безброй въпроси. Желаеше да узнае как се е родило едно или друго стихотворение.

— Учудвам се — каза тя, — и не мога да проумея, че не познавате от лични впечатления и опит Ориента, който описвате с такива живи и огнени краски. Как е възможно това?

— Възможно е — замечтано отвърна той, — защото далечните земи, възпявани в поезията ми, съм виждал не с истинските си очи, а с моя вътрешен взор. Мълчанието на необятната пустиня, безмилостно напечена от слънцето, магията на лунна нощ по бреговете на Нил, оживлението и суетнята на базара, гласа на викача от минарето, който подканя правоверните на молитва — всичко това съм го преживявал, И то съм го преживял толкова красиво, в толкова автентична атмосфера, така пълнокръвно, както никой от онези, чиито път действително е минавал през онези далечни страни. Всички те многократно и всеки ден са се сблъсквали с дребните трудности и неприятности на суровото ежедневие, каквито подобно пътуване неизбежно предлага. А това ми е спестено. Аз бях там в съновиденията на моята фантазия, която не знае граници, и затова нямаше какво да ми отвлича вниманието или да ме отрезвява. Но все пак в съновиденията си бях достатъчно буден, за да не се загуби за мен нищо от вълшебството и чара на реалните преживявания. Учудващо ли е тогава, че успях да възпея Ориента по този начин?

Удивена, девойката го гледаше с широко отворени очи.

— Вие сте истински поет — каза тя, завладяна от нескрито възхищение. — Завиждам ви, че умеете да сънувате с отворени очи прекрасни картини, че можете така дълбоко да почувствате Ориента. Ах, обичам Ориента с неговото жарко слънце и с неговите тайнствени нощи! Това е някакъв вътрешен глас в мен, който понякога чувам как ме зове… О, завиждам ви и… ви обожавам!

Рихард улови особения поглед от очите й и изведнъж се обърка и се почувства потиснат. Онова, което прочете в него, не беше само обожаване, каквото човек може да храни в себе си към някой голям и известен човек на изкуството, това бе нещо повече. И за това нещо съществуваше само една-единствена дума — любов.

Осъзнал това, Рихард почувства, че е длъжен да върне замечтаното момиче към действителността. Той разбира нейното възхищение и обожаване към него като към автор на „Картини от тропиците“, но да приеме любовта й, това бе непоносима мисъл. Та нали сърцето му тайно биеше за друга жена! Наистина, онази, другата, бе толкова далеч от него, колкото слънцето от земята! Но кога ли любящото сърце е питало за подобни неща? За него не съществува думата „невъзможно“. То признава само своя страстен копнеж и своите надежди. За такова сърце границите между мечти, съновидения и реалност са размити, още повече ако то тупти в гърдите на поет.

И така, Рихард се опита да върне разговора от личните чувства й отношения към поезията. Лена се подчини с голяма неохота. Още няколко пъти тя се опита да внуши на младежа онова, което той не искаше и да знае, тъй че накрая Рихард беше нетърпелив да си тръгне. Каза й, че е късно и не бива първото му посещение да се проточва по-дълго, отколкото го изисква благоприличието. Освен това отдавна го очаквали у дома.

Но Лена не искаше и да чуе възраженията му. Тя просто ги помете с бърборенето си, продължи да го тъпче с какви ли не лакомства, както и да му пълни чашата с вино, чието въздействие той скоро почувства. И ето на, изведнъж Рихард забеляза, че Лена има тъмни очи, които го омайваха. Започна да гледа на нея с въображението на поет и затова когато накрая тя му поднесе своя албум, където събираше любими стихове, и го помоли да й напише нещо в рими, той охотно взе перодръжката.

Без да се замисля, започна да пише. Излязоха десетина стиха и когато по настояване на Лена ги прочете на глас, сам остана изненадан от онова, което се беше получило, привидно без никакви усилия.

На дъното на синьото море,

където не звучи глас земен,

потънал в дрямка там стои и ни зове

на морската сирена замъка вълшебен.

Останала сама сред елфи и тритони

една мечта не може да прогони,

затворена в туй нямо царство,

гдето изгаря от копнеж сърцето —

копнеж за шумния живот навън и за любов,

любов — несбъднат сън…^[1]

Рихард сложи книгата върху масата пред Лена. Тя го стрелна с пламенните си тъмни очи. Помисли си, че добре го е разбрала — морската сирена, по която така въздишаше поетът, беше самата тя. За тази вечер това я задоволяваше.

Лена го изпрати с няколко сърдечни думи, с нежно ръкостискане и с молбата в най-скоро време пак да намине. Той нито обеща, нито отказа. После си тръгна.

Навън в мразовитата зимна нощ усети, че цялото му лице е пламнало. Сигурно това не беше само под въздействието на тежкото старо вино, което му бе поднесла Лена. Навярно в по-голяма степен беше последица от голямата му възбуда. Ала студеният нощен въздух му подейства отрезвяващо. Образът на мечтателната девойка, която цяла вечер се мъчеше да спечели симпатиите му, изведнъж се отдалечи от него. Дали изобщо някога пак щеше да я посети?

После мислите му взеха да блуждаят около жената, по която копнееше в самотните си часове, и на която тайно бе посветил не едно и две от своите стихотворения.

Когато Рихард започна да изкачва стълбите у дома, горе се отвори една врата и се появи Мари, неговата природена сестра.

— Още ли не спиш? — учудено я попита той.

Мари вдигна показалеца на дясната си ръка и в знак на предупреждение го долепи до устните си. Рихард забеляза, че ръката й трепереше.

— Какво има? — смаяно я попита.

— Тихо! Татко не бива да ни чуе.

— Нещо лошо ли се е случило?

— Ах, Рихард! — Момичето се бореше със сълзите си. Личеше си, че с мъка се опитва да потисне и овладее някаква неимоверно силна възбуда. — Почти съм си изгубила разсъдъка. От всички страни ни връхлитат такива беди, сякаш съществува неизвестна за нас тъмна сила, която иска да ни унищожи.

— Мари! — извика й той назидателно, — опомни се! И говори по-ясно! Какво има?

— Нали знаеш — поде тя, запъвайки се, — онзи непознат господин, за когото ти разказвах…

— Който върви подир теб?

— Да. Вилхелм няколко пъти ме предупреди да се пазя от него.

— Спомням си. Отново ли ти досажда? Ти излиза ли пак на улицата?

— Съвсем малко се отдалечих от къщи. Вече не ме свърташе в стаята. Имах нужда от глътка чист въздух. И тогава внезапно един човек ме заговори.

— Онзи непознат ли?

— Не. Беше един възрастен мъж, по моя преценка работник. Нищо не подозираща се спрях, защото помислих, че ще иска да ме попита нещо. Но после се оказа, че този безсрамен тип имал да ми предаде едно предложение, което…

Тя млъкна и започна да плаче. Рихард стисна здраво зъби. В него се породи подозрение.

— Трябва да се стегнеш — окуражи я той с благ глас. — И да ми разкажеш всичко. Какво беше това предложение?

Мари се овладя.

— Непознатият намекна за нашата сиромашия, а после и за онзи господин. Изглежда за всичко бе осведомен много добре. Та въпросният господин му нареди да ми предаде, че когато вече нямало да мога да се справям с моите грижи, сигурно най-сетне съм щяла да се откажа от глупавата си гордост. Тогава съм щяла да се вразумя. Той щял да се смили над мен и да изпрати човек, който да ме отведе при него. После щял да дойде и краят на всичките ни беди.

— Какво безсрамие! — скръцна със зъби Рихард. — Трябваше да го удариш право в лицето този тип!

— Ах, Рихард, бях като парализирана. Той продължи дълго да ме увещава. После спрях да чувам какво ми говори. Накрая му обърнах гръб и побягнах към къщи. А после ми струваше много усилия татко да не забележи в какво състояние съм. Но на теб трябваше да разкажа всичко.

— И правилно постъпи, Мари. Аз ще… но не, в момента и аз самият не знам какво ще направя. Във всеки случай от сега нататък няма да излизаш повече вечерно време сама на улицата. Уведоми ли Вилхелм за тази среща?

— Представи си само, той още не се е върнал! — изплака тя следващата си грижа.

— Сигурно още работи.

— Но в такъв случай щеше да изпрати някой да ни каже, че ще закъснее! Не, несъмнено му се е случило нещо!

— Не бива човек веднага да си мисли най-лошото. Нека почакаме един час. Аз винаги го чувам, когато се връща. Ако дотогава не се появи, ще изляза да го потърся.

Малките отдавна спяха. Бащата седеше на стола с високо облегало и кашляше. Беше предпочел да остане в топлата стая вместо да си легне в студената спалня.

Рихард почувства нуждата да бъде сам и отиде в малката задна стаичка, където започна да се разхожда нагоре-надолу, потънал в какви ли не объркани мисли.

Унесено се приближи до силно заскрежения прозорец и на едно място с топлия си дъх стопи гъстата плетеница от ледени цветя за да погледне навън в нощта. Всичко наоколо бе потънало в дълбока тъмнина. Само отсреща в къщата на полковник фон Тифенбах се виждаше един осветен прозорец.

Там живееше жената, която без да знае го беше вдъхновила да напише най-хубавите си стихотворения, жената, чиито образ изплуваше пред него винаги когато седеше самотен пред масата в студената стаичка и с полуизмръзналите си пръсти пишеше онези стихове, които с великолепния си колорит ярко контрастираха на неговия тъжен и печален живот.

Той беше виждал Хедвиг фон Тифенбах само няколко пъти на улицата, но оттогава непрекъснато мислеше за нея. Тя живееше отсреща — можеше да го чуе, ако й извикаше — ала с ужасяваща яснота Рихард съзнаваше, че тя нямаше да е по-недостижима за него, ако домът и се намираше на отдалечена на милиони мили от земята звезда.

Рихард Бертрам седна на масата и се опита да улови в стихове връхлитащите го образи и видения. Но работата не му спореше. Недоволен от себе си, той стана. Беше ли изминал вече онзи час които беше определил за завръщането на Вилхелм Фелс? Отново хвърли поглед към осветения прозорец и изведнъж се стъписа.

Какво беше това? Там отсреща, пред отворения прозорец не се ли виждаше силуетът на някакъв мъж? Какво търсеше този човек там посред нощ? Рихард напрегна зрението си до краен предел и втренчи поглед в прозореца като хипнотизирай. След малко изненадано извика:

— Подвижна стълба!… А-а, значи някой е влязъл с взлом!

Той премина през всекидневната възможно по-спокойно, за да не разтревожи бащата, взе от масата ножа, останал там още от вечеря, и владеейки се добре, бавно затвори вратата зад гърба си. После се втурна стремително по стъпалата и изхвръкна през задната врата.

С известни затруднения се покатери на зида, а оттам скочи от другата му страна. Той гледаше само към отворения прозорец и затова не видя, че зад полуотворената врата, водеща към двора, вече стояха полицаите. Тежкото вино бе възбудило въображението му. Със светкавична бързина в мислите му се заредиха картини на опасности, застрашаващи обожаваната от него жена, както и различни възможности да ги предотврати. Той стисна ножа между зъбите си и бързо се закатери по подвижната стълба.

Ето че се добра до отворения прозорец. Неговата любима лежеше вързана на леглото, а някакъв непознат тип с великанско телосложение се обърна в този момент към прозореца, за да избяга през него с плячката си в ръце. Рихард изобщо не помисли, че не е по силите му да се мери с такъв Голиат, и скочи в стаята.

— Назад, подлецо! — изкрещя той.

Същевременно се опита да сграбчи ръката на взломаджията, ала успя да хване само някаква огърлица. В същия миг вратата рязко се отвори. Полицаите нахлуха в помещението.

Борман нададе яростен вик. Видя, че е загубен, ако не съумее да си пробие път.

Вахмистърът се стъписа.

— Бога ми, това е Борман! — извика той. — Дръжте го! С другия сам ще се справя!

Той се нахвърли върху Рихард Бертрам, който съвсем слисан с лявата си ръка стискаше златната огърлица, а в десницата си държеше ножа и изобщо не разбираше какво става около него. Само вдигна отбранително ръце, ала така създаде впечатление, че се кани с ножа да защитава своята плячка. В следващия миг, преди да успее да каже и една дума, той безмълвно рухна, ударен от палката на полицая, която имаше олово в единия си край.

— Хайде, елате насам, мерзавци такива! — изрева Борман. — Ще се простите с живота си, всички до един!

Той започна да рита и да удря около себе си, но четиримата полицаи с все сила се вкопчиха в него и хванаха ръцете му. Револверът на Борман гръмна два пъти, куршумите му се забиха в стените, разкъсвайки копринените тапети. Великанът изпадна в дива ярост. В този момент върху него се нахвърли и вахмистърът, който се беше справил с Рихард, и го сграбчи за врата. С люто проклятие Херкулесът се строполи на пода, ръцете и краката му незабавно бяха вързани.

— Слава Богу! Справихме се! — с облекчение въздъхна вахмистърът. — А сега да се погрижим за госпожицата!

Тъкмо развързваха Хедвиг, когато всички останали обитатели на къщата се притекоха, изплашени до немай къде. Но с изключение на нейните родители полицаите не позволиха на друг да влезе в стаята Девойката не беше губила съзнание нито за секунда и им разказа всичко, каквото се беше случило.

— Единият от тези типове дойде по-късно от другия, нали? — попита вахмистърът.

— Не знам. Бях заспала. Когато се събудих, бях вече наполовина вързана. А после ме оставиха да лежа така, че можех да виждам само едната страна на стаята.

— Познавате ли този младеж?

— Не.

Никой не познаваше Рихард.

Борман най-добре от всички знаеше какво го очакваше — за дълги години да бъде жив погребан в затвора. Тук и дума не можеше да става за разнежвате или благородни чувства. Той кипеше от гняв заради провалянето на плана за освобождаването му. Дали можеше да разчита на Капитана и занапред? Особено ядосан беше на този мйадеж, които му попречи в последния момент. Ако този тип не се бе намесил, Борман отдавна вече да се беше спуснал по спасителната стълба.

— Хей, момчето ми — подсмихна се вахмистърът. — ти си нарисувал нещо на лицето си! Но въпреки това те познахме. Признаваш че си Борман, нали?

— Проклето ченге! — изфуча великанът. — Ако ми бяха свободни лапите, щях да…

— Добре, добре — засмя се полицаят. — Ако не се лъжа, за няколко години сега ще сложим на лапите ти вериги!… Но я ни кажи как всъщност успя да се измъкнеш от „Бастилията“?

Гадна усмивка се плъзна по суровото му лице. В Борман заговори неговата дива природа, за която бе удоволствие да повлече със себе си и други хора към неизбежна гибел.

— Какво ти се ще толкоз много да узнаеш, а? Ха, че ако аз съм здравата загазил, защо тогава да щадя другите?… Ключарят Арнолд ме пусна от килията.

— Невъзможно!

— Че попитай го сам!

— А кой е този младеж? — Вахмистърът посочи към Рихард. — Навярно е новак от бандата, а? Взел си го да го учиш на занаята, нали?

— Я виж ти, колко сте били хитри вие, ченгетата!

— Как попадна на него?

— Това си е моя работа!

— Откъде взе тази хубава стълба?

— Ей тоя ми я осигури.

— Значи той е вече изпечен негодник! Но все ще го върнем някак към тясната пътечка на благодетелта. Хайде, момчета!

Двамата бяха пренесени на сигурно място в шейната, която полицаите бяха докарали от главното управление.

Ударът, който бе зашеметил Рихард, съвсем не беше лек. Съдебният лекар, прегледал незабавно изпадналия в безсъзнание млад човек, заяви, че е възможно още дълго да лежи в несвяст. Поради тази причина узнаха кой е той едва след като дойде свещеникът на затвора Матезиус, който добре познаваше Рихард.