Карл Май
Непознатия от Индия (12)

12. ОТРОВА…

Франц фон Хелфенщайн изпрати тримата мъже до външните стълби, за да се убеди, че те наистина ще напуснат дома му. После се затича обратно като обезумял. Завари Нора безсилно отпусната в същото кресло, в което беше изслушала и условията на Ван Зом. Тя беше пребледняла като платно, Със свръхчовешко усилие на волята банкерът си наложи да не се нахвърли върху нея и да я сграбчи за гърлото. Той кръстоса ръце на гърди и започна да обикаля нагоре-надолу из стаята. Спря се пред нея, огледа я с поглед, в който пламтеше нескрита омраза, и извика:

— Крадла!

Очите й бавно се отвориха, но в тях нямаше и следа от разкаяние или срам. Четеше се безкрайно безразличие, но безразличие, което можеше да бъде резултат единствено на истинско, достойно за завиждане изкуство да се преструва, както и на нечувано самообладание.

— Негодник! — отвърна тя с прозявка, сякаш този разговор й беше скучен.

Юмрукът на банкера се вдигна във въздуха.

— Искаш да те просна на земята ли?

Страните й се зачервиха, устните й потръпнаха, в очите й се разгоря смъртна омраза.

— Да ме удариш ли?… Ще позвъня на цялата прислуга да дойде, за да ме защити от посегателство.

— Позвъни! Нека цялата прислуга узнае защо се отнасям с теб по такъв начин!

Тя се изсмя.

— Заплашваш ли ме? Та кой си ти бе? Пес, който живее благодарение на моята милост! Само една дума от мен и си загубен! Ти, крадецът, контрабандистът, измамникът и убиецът!

Той отново направи движение, сякаш искаше да се нахвърли върху жена си, но тя му отправи безстрашен поглед.

— Овладей се, или наистина ще позвъня и ще събера цялата прислуга! Скъпи ми приятелю, по-добре ще е най-сетне да седнем разумно да си поговорим. Какво доказва изобщо фактът, че онези камъни са намерени у нас?

— Че си ги откраднала!

— О, намират се предостатъчно хора, които имат достъп до стаите ми! Крадецът просто е помислил, че скривалището при мен е по-сигурно. Скъпоценните камъни действително ли бяха скрити в моята стая? Къде бяха?

— В цокъла под проклетия стоящ часовник. Сигурно добре го знаеш.

— И кой извади камъните оттам… да не би да си ти?

— Не. Единият от полицаите.

— Тъй си и мислех. Той предварително е държал камъните в шепата си и само се е престорил, че ги изважда оттам!

— Да не би да си въобразяваш, че някой ще ти повярва на тези фантастични измислици?

— Дали ми вярваш или не, не е най-важното. В случая съществено ще е единствено мнението на съдията.

— По дяволите! Мислиш ли, че е особено умно да допуснем цялата работа да стигне до съдията?

— Не виждам нищо опасно в това. Че кой е този детектив, който дори не каза името си? Една много загадъчна личност!

— Но все пак нали е…

— Страх те е! — прекъсна го тя. — Ако бях на твое място, щях да го задържа и обезвредя.

Франц само вдигна рамене.

— Имаш заешко сърце! — продължи да му се подиграва тя.

— Приказки! Добре знам какво мога да рискувам и какво не. Стига толкова! Мога ли да разчитам на теб или не? Над главите ни е надвиснала опасност. Как ще я избегнем?

— Най-после започваш да говориш разумно. Ако така поставяш въпросите си, аз нямам нищо против да отговарям. Но със закани или с ругатни нищо не можеш да постигнеш.

— Значи ти си взела камъните, нали? Кога стана това?

— Вчера вечерта. Случаят беше много удобен.

— И са те видели, така ли?

— Никой не ме видя. Подозренията им сигурно почиват на други изводи!

— Какво смяташе да правиш с камъните?

— Преди всичко да ги скрия на сигурно място. Нали човек не може с положителност да знае дали обирът ще излезе успешен по друго време!

— Я не ме убеждавай в подобни измислици! Защо премълча пред мен, че онази вечер Ван Зом е отворил вратите на дома си за нас? Аз щях да дойда с теб. Ама това не ти е било по вкуса. Искала си да измъкнеш цялата плячка само за себе си. Но вече е все едно. С единия от камъните си отишла при евреина Розенбаум. Той не го ли купи?

Нора най-подробно му разказа за пазарлъка си със собственика на заложната къща.

— Каква непредпазливост! — каза Франц фон Хелфенщайн. — Детективът те е наблюдавал, а после е бил и при Розенбаум! Ето как е узнал всичко. Така си ни поставила в ужасно положение. Този зловещ човек няма да отстъпи от условията си.

Нора пребледня.

— Имаш предвид… онази… онази лечебница… за луди?… И ти… ти ще се съгласиш?

— Че какво друго ми остава?

— Никога, драги! Опитай се и това ще бъде твоята гибел!

— Нора, не се горещи излишно! Нали имаме тридневен срок! Не е задължително още днес да вземем решение.

— Моето решение е взето отдавна — няма земна сила, която да ме заведе в такава лечебница! Имай го предвид!

Банкерът се загледа мрачно пред себе си. Той кипеше от гняв, но не се издаваше. Добре познаваше жена си. Тя беше негов съучастник и знаеше всичко, каквото бе извършил, и затова беше опасна противничка. През цялото време я мразеше — още от онзи миг, когато попадна във властта й и тя го принуди да сключат този ужасен брак. Ала никога не беше показвал омразата си пред нея. В противен случай тя хладнокръвно би го унищожила. Ето защо и този път той се престори на равнодушен.

— Разбирам те. Сигурно е дяволски неприятно да минаваш пред хората за умопобъркан. Но все още разполагам с време. Не се боя чак толкоз от детектива, че да те изпратя в лудница. Най-важното е да видим какво ще бъде поведението на Ван Зом в цялата история. Мислиш ли, че той нищо не знае и че действително ще те посети?

— Разделихме се като добри приятели.

— А може би този загадъчен таен полицай да има причини да не казва нищо на княза!

— Че какви ли ще са тези причини? По-скоро се опасявам, че след изтичането на дадения срок, този човек безмилостно ще изпълни заканата си. А дори се питам, защо изобщо ни остави вратичка, а не нанесе удара си най-безпощадно. От състрадание ли? Едва ли! Тук надушвам някаква клопка.

— Права си. Толкова неща остават неясни, а ние трябва да знаем точно за какво става въпрос. Много зависи от твоя ум и разум, Нора. Ако князът действително ти върне посещението, ще трябва да го поразпиташ, без да забележи намерението ти. Но сега… стига толкова! Уморен съм до смърт и искам да поспя няколко часа.

— Да, добре ще е първо да преспим и всичко да решаваме утре. Лека нощ!

След като госпожа Нора фон Хелфенщайн отиде да си легне, банкерът затвори зад гърба й вратата, която свързваше нейните стаи с покоите му.

„Чувства се вече в безопасност!“ — каза си той. „Успях да я успокоя. Това женище ме докара до ръба на пропастта. Но това не бива да се случва повече! Искала е да задържи скъпоценни камъни за себе си, значи да си набави цяло състояние. Вероятно се кани да ме напусне. Е, това й желание ще бъде изпълнено. Да, ще си отиде, но ще отиде там, където ще е безопасна за мен! А аз ще се погрижа всичко да стане без съпротива и без да се вдига излишен шум.“ Утрото след тази изпълнена със събития нощ беше мрачно, влажно и мъгливо. Изобщо не приличаше на декемврийски ден и мръзнейки, хората навъсено крачеха всеки по своя път.

От задната врата на къщата на Хелфенщайнови излезе мъж с червеникава коса и брада, носеше сини защитни очила. Имаше вид на човек, виждал и по-добри дни, който в момента не страда от излишък на средства, но въпреки това още държи на външността си.

Той се насочи към реката, и то към онази част от града, където мизерията се беше настанила в малките бедняшки къщици. Спря се пред стара къща. Тя беше толкова тясна, че до ниската входна врата имаше място само за две прозорчета. Там той почука. Сънено лице се появи на едно от запотените стъкла, но измина доста време преди входната врата да се отвори.

Онзи, който я открехна, беше висок човек и на всичко отгоре бе само кожа и кости. Имаше остра брадичка, носът му — още по-остър, а пък погледът му — най-остър от всичко друго. Той внимателно огледа непознатия посетител.

— Кого търсите?

— Вас — гласеше отговорът.

— Че нима ме познавате?

— Даже много добре, господин Хорн.

— Мога ли да попитам, къде…?

Това прозвуча като недовършен въпрос. Непосветеният може да предположи следното продължение: „…сме се запознавали?“ В действителност нещата стояха другояче. Доказа го и отговорът на червенокосия.

— Най-отзад — отвърна той.

След това лицето на кльощавия просветна и той каза: — Аха! Значи ви сте… един…

— Добре, добре! Не говорете толкова много, а ме пуснете да вляза!

Посетителят се вмъкна в тесния коридор и продължи до стаята. Там го посрещна задушен и лютив въздух. Вътре на една маса седяха пет грозни жени и правеха пури. Навлажненият тютюн лежеше пръснат по пода, под масата, зад печката, под столовете, по первазите на прозорците, накратко казано — навсякъде. Изпаренията едва се издържаха. Както изглеждаше стаята, тъй изглеждаха и самите жени. Те втренчиха любопитните си погледи в непознатия посетител, ала не казаха нито дума и продължиха да търкалят между пръстите си малките масурчета. Кльощавият посочи към пейката на печката и рече:

— Седнете, ако не носите някаква извънредна вест, и си запалете една пура! Когато са съвсем пресни, те имат най-приятния вкус. Ха-ха-ха-ха!

— Благодаря, не!

— Че защо не?… Йете, я дай една пура на господина!

Най-дребничката от жените, която правеше най-добро впечатление между тях, взе един готов пълнеж за пура, уви го в горния лист, засука върха й, залепи го с лепило, доста прилично на тиня, ала тъй като този клей се оказа недостатъчен да задържи листа на върха, тя си помогна със слюнка. После подаде на посетителя тази разкошна „хавана“.

Той отказа, като вдигна и двете си ръце.

— Благодаря, госпожо Хенриете. Никога не пуша. Имам болни гърди. Не понасям тютюн.

— Какво? — попита кльощавият. — Толкова ли добре познавате семейството ми? Знаете, че Йете е била женена?

— Да, както сам виждате, драги докторе!

— Доктор ли?… Благороден човек сте… отдавна никой не ме е наричал така.

— Винаги постъпвам благородно и сега съм дошъл отново да го докажа.

При тези думи посетителят, като че случайно, леко плесна с лявата си ръка по лявото бедро. Кльощавият, чиято първоначална професия бе аптекар, но по-късно пропадна до укривател на престъпници и отровител, веднага забеляза и се изправи на крака. По лицето му се изписа израз на уважение и още по-внимателно заоглежда червенокосия.

— Извинете! Действително познавате цялата ми къща, да, дори знаете и тайния знак. Значи сте човек с висок ранг. С какво мога да ви услужа?

— Имам нужда от помощта ви.

— Елате да слезем долу!

— Татко, татко! — извика най-младата от жените. Намесиха се и останалите: — Татко! Може ли да дойдем и ние?

Старият се спря и въпросително погледна посетителя.

— Знаете ли какво имат предвид?

— Да, скъпи ми докторе.

— Могат ли да дойдат?

— Ако им разрешите!

— С удоволствие. Но ще трябва вие да платите.

— Разбира се. Не съм стиснат. Хайде, елате, скъпи дами!

Цялата компания напусна задушната стая. Аптекарят вдигна капака в пода на коридора. Показа се тясна каменна стълба, която водеше към избата.

В сравнение с ширината и височината на къщата избата беше доста голяма. В предната й част две лампи пръскаха оскъдна светлина. От едно буре в ъгъла аптекарят напълни тенекиена мярка за течности. Червенокосият предпазливо допря устни до ръба й. Това си беше долнопробна ракия от картофи. После той предложи тенекиения съд на жените, които жадно го грабнаха от ръцете му.

По този начин жените си намериха занимание за известно време, а аптекарят заведе своя гост през една задна врата в съседното помещение. На светлината на лампата, която носеше „докторът“, непознатият посетител се изправи пред истински хаос от нахвърляни билки, шишета, други стъклени съдове, кутии и тигли, а сред цялата тази бъркотия като островчета стърчаха няколко столчета без облегалки.

— Нещо тайно ли е? — попита кльощавият.

— Да.

— Тогава ще заключа.

Хорн затвори вратата, подлости я с резето и седна в очакване на едно от малките столчета, В свитата си шепа посетителят показа на аптекаря кокалено копче с твърде странна форма и като изстрелян от пружина старият отново скочи на крака.

— Боже Господи! Самият Капитан!

Другият махна с ръка, прибра копчето и каза:

— Седнете си на мястото и ми отговорете на въпросите!

— Очаквам заповедите ви.

— Известно ли ви е средство, от което… поне временно… човек изпада в умствено разстройство?

— О, има дори няколко, според целта!

— Отбележете си добре — става дума за средство, което после да не може да бъде открито от лекар и да не се установи като причинител на въпросното умопомрачение.

Старият поклати заострената си глава.

— Това е дяволски трудно… и скъпо… скъпо!

— Стига сте го усуквали! Знаете, че плащам всичко, от което имате нужда. Но трябва да го имам още днес до полунощ!

— О, страшно кратък срок! За мъж ли е, за жена ли е?

— За жена.

— На каква възраст?

— На четиридесет. И още нещо: тя може да говори несвързани глупости, но не бива да издава важни неща.

— Невъзможно е да се направи! Да, можеш да объркаш акъла и мислите на някой човек, ала не и да му попречиш да…

— Разбрах вече. Значи нещо друго!

Кльощавият вдигна високо острата си брадичка и забарабани с пръсти по нея.

— Ами какво ще кажете за изкуствена летаргия, нещо като приспиване на волята и духа? Това преминава в сънна болест и накрая води до… хе-хе-хе… ако е необходимо води до безболезнена смърт.

— На първо време летаргията е достатъчна. Носле ще видим. Във всеки случай в продължение на три пъти по двайсет и четири часа жертвата не бива да е в състояние ясно да разсъждава… отначало това е най-важното.

— Три пъти по двайсет и четири часа… хмм! Най-напред силна възбуда, после буйство, последвано от пълна безчувственост и неподвижност. Хмм.

Аптекарят отново се изсмя гадно. Смехът му прозвуча като сатанинско блеене.

— Може да се използва индийски коноп. Или буника. А също и бучиниш. Мандрагора, или пък отровата за стрели кураре, мускарин. След това някои екстракти и…

— Докторе, оставете ме на мира с вашата отровна кухня! Самият начин не ме интересува.

Хорн вдигна глава, сякаш вече беше взел решението.

— Добре. Ще стане.

— Само се пита, както споменах, и което е много важно за мен, дали лекарите ще са в състояние да докажат, че на болната е било дадено да изпие подобно средство.

— Едва ли. Нали няма да търсят в стомаха следи от отрова, а най-напред ще предположат кръвоизлив в мозъка. Церебрален или спинален. Жената изложена ли е на силни вълнения и емоции?

— Понастоящем да, и то как!

— Това опростява нещата. Може би ще е енцефаломалация или пък пареза, парализа, акинезия…

— По дяволите вашите учени дрънканици, докторе! За мен важното е: или-или!

— Добре, добре. Разбрах.

— А как стоят нещата с евентуален смъртен изход?

— Всъщност това е най-лесното, хе-хе-хе-хе! Но все пак ви съветвам този момент да се поотложи с пет-шест месеца, тъй като може да открият наличието на съответното вещество в трупа…

Аптекарят млъкна и двамата наостриха слух. Предната врата на избата шумно изскърца с ръждясалите си панти. Разнесе се мъжки глас и петте жени му отговориха.

— Какво става отвън? — попита Капитана.

Аптекарят напрегнато се ослуша още няколко секунди и после каза:

— Няма защо да се безпокоите, господине! Това е един добър мой приятел.

— Посветен ли е?

— Още не е, но се надявам, че скоро и това ще стане.

— Що за човек е той?

— Слуга е на княз Ван Зом.

— По дяволите! Човече, каква непредпазливост! Ван Зом не е наш приятел.

— Знам. Но затова пък в лицето на неговия слуга имаме толкоз по-добър приятел.

— Може би тоя тип е шпионин.

[#1 Отровен алкалоид на гъбата мухоморка. Името му идва от латинското й наименование. — Б. пр.]

Хорн отново изблея:

— Хе-хе-хе-хе! Да не съм глупак? Прозирам хората до дъното на душата им. Хе-хе-хе-хе! Тоя отвън няма да е още дълго на служба при Ван Зом.

— Защо? Има ли вече друга служба?

— Кажи-речи, при… хе-хе-хе… при мен.

Капитана хвърли учуден поглед на стария и замислено поклати глава.

— При вас ли? Като какъв?

— Като… като зет.

— Какво? Ще се жени за някоя от дъщерите ви?

— За Йете.

— Човече, внимавайте този човек да не ви води за носа, и вас, и вашата Йете, че и всички нас! Не бива да се доверяваме на хора, които не държим здраво в ръцете си!

— Всичко е наред, господине! Знам от какво се боите, но едно нещо ме успокоява. Този млад човек е учил в гимназия, заради бедността си е бил принуден да работи като келнер, Любимият му предмет е била химията. И като келнер е продължил да се занимава с нея. Просто тя е негова страст. А това ми е добре познато, понеже и самият аз съм преживял същото.

— Че той разбира ли нещо от химия?

— И още как! Този младок е по-умен и от мен, хе-хе-хе!… После постъпил на служба при Ван Зом. Там продължил тайно да прави опитите си. Но господарят му скоро го разкрил и му забранил тази дейност. След като и това не помогнало, унищожил малката му лаборатория, създадена с мъка чрез мизерните му спестявания. Оттогава младият човек е разяждан от омраза към Ван Зом. Той гори от нетърпение да си отмъсти на Непознатия от Индия.

— Как се запознахте с този човек?

— Веднъж кочияшът на княза имаше нужда от моите ветеринарни способности и оттогава стана нещо като постоянен гост в дома ми. Та той въведе онзи момък тук и го запозна със семейството ми. Чисто приятелски отношения! Забелязах, че младежът е луд по своите опити и за целта му предложих избата. Сега той прекарва тук цялото си свободно време. Естествено неговият господар не бива нищо да научи за това.

— Е, щом е така, тогава ми се иска някой път малко да го поизпитам.

— Ще трябва само да седнем при него.

— Значи по нашия въпрос се разбрахме, нали? — отново върна Капитана разговора към целта на посещението си.

— Остана само цената, господине — хитро намигна аптекарят.

— Колко искате?

— Евтино ще го направя, господине, защото е за вас и защото…

— По-накратко, докторе!

— Двеста марки, понеже не се пазарите. Капитана му наброи цялата сума на ръка и стана.

— Аз съм архитект, докторе — прошепна му той, — и се казвам Якоб. Освен това не съм тукашен, но искам да си потърся в града някаква служба.

Двамата се върнаха в предното помещение. Там петте жени бяха насядали около Фридрих. Вече бяха изпили доста от ракията, ала въздействието й още не се усещаше.

— Добре дошъл, млади приятелю! — поздрави старият. — Днес имате свободен ден, така ли?

— Свободен съм докогато си пожелая. Обявих, че напускам и помолих за разрешение да си потърся друга работа.

— Успех! Човек като вас бързо ще намери служба. Фридрих сложи длан върху гърлото си.

— Пак да стана слуга? Да превивам гръб и при всеки глупав каприз на господарите да скачам на крака и да припкам като невестулка? Никога няма да се повтори! Най-сетне искам и аз да съм истински човек. Най-сетне да си стъпя на собствените крака! Имам малко спестени пари. Ще стигнат да започна някаква търговийка. Между другото ще мога да знахарствам колкото ми душа иска. Ако в днешно време някой успее да създаде нов вид пластир или пък да направи нов вид средство за разхубавяване, за кратко може да стане милионер.

— Много разумно разсъждавате. Но за да върти човек магазин преди всичко му е нужна жена. Иначе спестените пари бързо ще отидат на вятъра.

— Това ми е много добре известно — кимна Фридрих със сериозно изражение. Същевременно хвърли уж скрит поглед към Йете, която поднасяше тенекиения съд с ракия към устните си.

— Търсете, търсете… хе-хе-хе… това е най-важното! — изграчи Хорн.

— Няма да се наложи да търся дълго… Няма ли малко да поседнете при нас, господин докторе?

— Е, само за минутка. Елате при нас, господин Якоб!… А ей този господин е архитект и търси назначение — представи старият Капитана. — Седнете, господин Якоб! — След това последва представянето на Фридрих: — Това пък е един голям химик, чиято втора професия е слуга на княз Ван Зом, но пет пари не дава за тази чест… Тъй, а сега налей ни, Йете!

Старият аптекар се настани между дъщерите си. Недоверието и подозрителността на червенокосия архитект Якоб към слугата на Ван Зом скоро изчезнаха. Той въвличаше Фридрих във всеки нов разговор, защото усети, че може да направи чудесно завоевание. Ако имаше в дома на княза свое доверено лице, това щеше да му бъде от голяма полза, Скоро в стаята се възцари ведро и весело настроение, и то поточно сред жените, които рядко преживяваха подобни часове. Тенекиеното канче минаваше от една „красива“ уста към друга. Тримата мъже почти не пиеха.

Фридрих се оказа многостранно надарен и твърде забавен компаньон. Той имаше неизчерпаем резерв от шеги и какви ли не хрумвания, а от време на време пускаше такива забележки, които подсилиха впечатлението на Капитана, че добросъвестността и почтеността не бяха от най-силните страни в характера на този весел момък.

Капитана се нуждаеше от точно такъв доверен човек. Ето защо той си науми да се сближи с него възможно повече. По тази причина изчака, докато Фридрих се надигна да си върви, и двамата заедно напуснаха къщата на аптекаря.

На един ъгъл Фридрих се спря.

— Тук ще трябва да се разделим, господин Якоб. Жилището ми, това ще рече къщата на моя досегашен господар, се намира ей в тази посока.

— Но това не е причина да се сбогуваме толкова бързо. Мога да ви придружа още малко нататък, ако, разбира се, нямате нищо против. Аз разполагам с времето си.

— Щастливец!

Фридрих придружи тази дума с дълбока въздишка.

— Да, да служиш на господари е неприятна работа — съжалително кимна архитектът. — Но наистина ли се налага веднага да се приберете?

— Не. Нали преди малко ви казах, че днес съм свободен.

— Е, защо тогава да се разделяме толкова бързо? Или може би компанията ми да не ви харесва? Ако е така, наистина съжалявам, защото ми допадате, а и аз рядко се срещам с весели и интересни хора.

— Добре, да бъдем известно време заедно! — засмя се Фридрих.

— Това ме радва. Хайде, елате! Сигурно знаете някоя кръчмичка наблизо, където можем да си побъбрим още малко.

— Разбира се. Но кръчмата, която имам предвид, е една от най-хубавите винарни, а аз нямам… — тук Фридрих смутено се усмихна — …е, драги мой, презреният мамон никога не е бил силната ми страна! И ако към това прибавите и моето скъпо струващо хоби, а на всичко отгоре и един господар, който е голям скъперник…

— Скъпо струващо хоби?

— Да, химията.

— Навярно много обичате любителски да се занимавате в лабораторията, нали?

— Това е моята страст. И затова кесията ми страда от хроническа липса на пари.

— Е, с удоволствие ще платя чаша вино за един добър приятел. Фридрих, този изпечен хитрец, предположи, че един безработен архитект едва ли има навик да пие скъпи вина. Така че ако Якоб се съгласи да посетят винарната, безспорно червенокосият архитект не е онзи, за който се представя. Фридрих реши да го поогледа малко по-внимателно. Ето защо каза:

— Извинете, но там не предлагат чаша вино. Човек трябва да си поръча направо цяла бутилка. И тя хич не е евтина.

— Е, мога поне веднъж да си го позволя. Речено — сторено!

Във винарната намериха едно сепаре, където да си бъбрят несмущавано, Архитектът удобно се изпъна на стола си и рече:

— Тук наистина не е лошо. И виното е хубаво, макар че едва ли може да се мери със сортовете, които пие вашият господар.

Фридрих вдигна рамене.

— Не съм в състояние да преценя.

— Е, ами от време на време сигурно получавате по някоя глътка, а?

— Глътка вино ли? Че как ви хрумна! Ван Зом е страхотен скъперник, голяма гадина!

— Но нали когато има гости няма как да не им сервира вино… и тогава навярно и за вас остава по някоя глътка!

— Този човек и гости!? Попитайте из целия град и ще ви кажат, че с едно-единствено изключение той все още не е поканил в дома си жив човек! През всичките тези дълги месеци, откакто съм на работа при Ван Зом, не съм получил нито грош бакшиш, и то именно защото той е толкоз негостоприемен!

— Чувал съм, че Ван Зом бил милионер.

— Така е! Струва ми се, че има милиони колкото са моите спестени талери.

— И е толкова стиснат?

— Отвратителен скъперник е! И не само това. Изглежда изпитва огромно удоволствие да тормози и ядосва всичко живо около себе си. Ах, изобщо не ми говорете за тези богаташи, господин Якоб! Богатите нямат представа как се чувства клетият бедняк, който е принуден с тежък труд да печели всяка марка. Те само се перчат и надуват, не се съобразяват с когото и да било и тъпчат всичко живо с краката си. А после пък се учудват, че жънат само омраза. Уверявам ви, господин Якоб, ако някога ми се отдаде удобен случай да изиграя лош номер на този високомерен Ван Зом, знаете ли, ей тъй от сърце да му извъртя някой гаден номер, изобщо няма да се замисля!

Капитана внимателно го слушаше. Тайно в себе си се поздравяваше, че се беше запознал с толкова полезен човек. Озлобеният слуга можеше да стане ловък и послушен инструмент в ръцете му.

— Наистина е тъжно — обади се той съчувствено. — Не съм си го представял такъв този Ван Зом. Както узнах, той не ви разрешава даже невинното удоволствие в свободното си време да се занимавате с химия. Така ли е?

— Строши ми всички реторти и стъклени съдове, и то без да ми ги плати. Казва, че къщата му не била лаборатория за микстури!

— Сигурно друг на ваше място нямаше да е толкова търпелив.

— Искате да кажете, че щеше да го даде под съд за възстановяване на нанесените щети?

— Това би било най-голямата глупост. Срещу такъв човек никой тъжител не би постигнал каквото и да било. Не, приятелю, в такива случаи човек може да си помогне единствено сам.

Фридрих предпазливо се огледа.

— Лесно ви е да говорите, господин Якоб. Но какво може да направи един обикновен слуга срещу богат и известен господар? Мнимият архитект не побърза да отговаря.

— Все още твърде малко се познаваме — поде той предпазливо. — Но вие изглежда сте човек, който не се оставя лесно да му отмъкнат нещо току-така под носа. И това ми харесва. Е, ще поживеем, ще видим, драги мой. Може би ще съм в състояние да ви помогна, да ви помогна повече, отколкото можете да си представите в момента.

— Какво искате да кажете?

— Хмм — отново се измъкна червенокосият, — Като напуснете сегашната си служба, имате желание да се занимавате с химия, нали?

— Това е най-съкровеното ми желание.

— И да отворите магазин, който да ви изхранва? Но за тази цел ще ви трябват пари!

— Както вече споменах, имам спестени малко парици, а и старият аптекар ще добави нещичко, ако се оженя за неговата Йете.

— Може би. Ама дали ще стигне? Впрочем, приятелю, да ви попитам: по любов ли ще се жените за Йете, или заради…

При тези думи Якоб потърка върховете на показалеца и палеца си.

— Какво да прави човек? — смутено промърмори Фридрих.

— И това пита момък и половина като вас? Че не можете ли да си намерите друга, драги приятелю?

— Бих могъл, ама не и с пари!

— Все ще вземете някоя, която да не е гола и боса! Доколкото познавам стария, той не притежава солидно състояние. Но дори и така да беше, едва ли ще ви помогне много, Старият е също такъв скъперник като вашия княз!

— Искате да ме натъжите ли? — въздъхна Фридрих.

— Искам само като ваш приятел да ви кажа истината. Ами какво ще правите, ако след като се ожените, той не ви пусне нищичко?

— Това ще бъде нечувана мерзавщина!

— Има начини да постигнете целта си и чрез други средства.

— Не виждам с какви.

— Не споменахте ли, че искате да отворите магазин или кръчма?

— Това е моята мечта!

— Е, аз знам един човек, който може да ви осигури необходимите средства. Ще ви даде толкова, че между другото да се занимавате с любимата си химия.

— Шегувате се, господин Якоб… няма такива хора. В днешно време никой не подарява пари току-така.

— Тук сте прав. Но вие сте умен човек, разбирате много неща, а както изглежда имате разумен мироглед. Твърде стар и хубав закон е, че в живота нищо не се предлага без насрещна услуга, и този закон ще е в сила, докато земята се върти.

— Е, и? — очаквателно попита Фридрих. — Естествено че съм готов да отвърна с услуга, стига тя да е по силите ми.

— Браво! Ето че с вас се сближаваме все повече pi повече. Мога ли да попитам какво мислите за държавата и закона?

— Хмм. Моето мнение е, че законът е създаден от хората променящ се устав, който би трябвало да служи на държавата, тоест, на цялото общество, обаче най-често обслужва отделни привилегировани лица. Законът е нещо земно, човешко и следователно често заблуждава и лъже. Когато са го писали, никой не ме е питал за мнението ми. Трябва ли тогава робски да му се подчиняваме, ако вместо полза ни носи неприятности?

— Ето такива хора ми трябват — похвали го Якоб. — Струва ми се, че с човек като вас мога искрено да разговарям без никакви опасения. Чували ли сте вече за Капитана?

— Разбира се — кимна Фридрих безобидно, сякаш изобщо не подозираше накъде бие събеседникът му — Всъщност този Капитан ми харесва. Не мога да го отрека. Изглежда е мъж и половина. Какво ли не бих дал някой път да се срещна с него!

— Тъй ли?… Ами ако ви помогна да осъществите желанието си?

— Вие ли, господин Якоб? — престори се Фридрих на учуден. — Мисля, че не сте тукашен човек.

— Това нищо не означава. Капитана има свои хора наблизо и надалеч.

След тези думи сърцето на Фридрих заби по-силно. Той придърпа стола си и с приглушен глас рече:

— Господин Якоб, сега сме сами. Кажете ми откровено, защо споменахте Капитана! Действително можете да разговаряте с мен открито. Не съм хлапе.

— Защото знам, че плаща много добре и че помага на хората си с каквото може. Сигурно няма да му е трудно да ви осигури една прилична кръчма.

— И какво ще поиска в замяна?

— Нищо повече от онова, което сте в състояние да му предложите. Способните химици не се срещат под път и над път. Мисля, че можете да му окажете ценни услуги. Благодарността му ще е според тях.

Фридрих кимна замислено.

— Разбира се, разбира се… Вие лично ли го познавате?

— Не, Но съм в достатъчно близки отношения с него, за да мога с успех да ви препоръчам. Не е нужно да полагам кой знае какви усилия, за да ви бъда полезен.

Радостно възбуден, Фридрих сграбчи с двете си ръце десницата на архитекта.

— Господин Якоб, този ден е най-хубавият в целия ми живот! Значи мислите, че мога да зарежа Йете? Ами после?

— По този въпрос ще поговорим още. Онзи, който спечели доверието на капитана, се превръща в заможен, обезпечен човек. Най-важните условия са безпрекословна вярност и искреност. Приемат ли ви веднъж в този съюз, не бива повече да имате тайни от Капитана.

— Вижда ми се съвсем естествено. А кой ще ме приеме в тази общност?

— Или самият той, или някой от неговите доверени хора. Аз също мога да подлагам на проверка и да приемам нови членове.

— Самият вие ли, господин Якоб?

— Да.

— И какви са условията, които трябва да изпълня?

— Различно е. От един чиновник или от занаятчия се изискват по-други неща, отколкото от един химик. Но за всички важи предпоставката — безрезервна откровеност, вярност и сляпо подчинение.

— Намирам го за повече от справедливо — усърдно кимна Фридрих.

— Драги приятелю, ще ви подложа на едно малко изпитание — каза мнимият архитект и вдигна чашката си. — Хайде, пийте! Ще поръчаме още една бутилка и ще полеем нашето приятелство. Ало, господин келнер!… Нали преди малко казахте, че вашият господар Ван Зом не обичал гости и ходене по приеми?

— Така е. Никога не кани гости.

— Но аз чух, че го посещава някакъв господин, към когото той проявявал необикновено доверие.

Фридрих сбърчи вежди.

— Би трябвало да го знам.

— Смятам ви за честен човек. И така, отговорете ми! Сигурно сте чували за странния човек, превърнал в своя професия облекчаването на хорските страдания и мизерия?

— Разбира се. Сега навсякъде говорят за него.

— Вашият господар споменава ли го?

— Нямам представа. Поне аз не съм чувал от него подобно нещо.

— И все пак се говори, че този тайнствен човек се отбивал често у вас.

— У нас ли? Непознатият дарител при Ван Зом, при този коравосърдечен скъперник? Но това наистина е смешно! В последно време моят господар посещава само банкера фон Хелфенщайн или полковник фон Тифенбах. Те са единствените хора, с които поддържа отношения. Някой от тях двамата би трябвало да е онзи човек, когото имате предвид.

— Но аз подочух, че дори и вчера е имал гости.

— Наистина, и това ли знаете вече? Е, нямам никаква причина да го премълчавам. Това беше изключението, за което преди малко споменах — една дама, госпожа фон Хелфенщайн. Първоначално щеше да дойде и самият банкер, ала е бил нещо възпрепятстван. Та моят господар вечеря с тази жена и аз им сервирах.

— Ами по-късно? Не е ли идвал през нощта някой друг?

— Изключено! Би трябвало да знам!

— Странно. А днес рано сутринта не забелязахте ли нещо по-особено в поведението на вашия господар, да речем някакво по-голямо вълнение или възбуда от обикновено, или нещо подобно?

— Когато излязох от къщи, господарят още спеше.

Капитана прие тези думи с голямо задоволство. От тях си направи заключението, че нощният посетител в дома на Хелфейнщанови е удържал на думата си и все още не е докладвал на Ван Зом за кражбата. Но от друга страна си спомни предупреждението на Нора, която надушваше клопка. Капитана усилено размисляше. Имаше още куп загадки, които трябваше да разреши.

Но беше по-уместно да си отложи всички запланувани начинания и да насочи цялото си внимание към тайнствения човек. И без друго напоследък всичко, каквото предприемеше, завършваше с неуспех. Обирът в дома на Тифенбахови се провали безславно, а Борман беше отново заловен. Изглежда всички и всичко се беше съюзило срещу Капитана. Към това се прибавяше и намесата на детектива, от което можеха да произтекат какви ли не опасности! Действително той беше изпаднал в тежко и деликатно положение.

И така, най-напред трябва да се освободи от този отвратителен призрак — да разкрие загадъчния си враг и да му види сметката! На първо време това бе най-належащата задача.

— Добре — обади се червенокосият след известно мълчание. — Първото изпитание премина благоприятно за вас. Казахте ми истината и вече мога да ви се доверя. Ако все още имате желание, тогава да си стиснем ръцете — обвързвате се завинаги с нашия съюз. Съвсем скоро ще получите обещаните средства, ще разполагате с едно осигурено бъдеще. Обаче не забравяйте задълженията си: откровеност, вярност и сляпо подчинение!

Якоб стисна ръката на Фридрих и го погледна право в очите. После продължи:

— Млади ми приятелю, въпросът е на живот и смърт! От този миг нататък сте под постоянно наблюдение. Страхливостта, подлостта, вероломството или коварството се наказват със смърт. Скоро ще получите своите указания, ще последва проверката на дело! Тъй, а сега трябва да вървя! Вие останете тук и спокойно си допийте виното! Довиждане!

След тези думи той хвърли на масата златна монета и изчезна.