Карл Май
Непознатия от Индия (1)

1. ЗАГАДКАТА НА ХЕЛФЕНЩАЙН

В саксонската Ерцгебирге, между отделните планински купени и проточилите се недалеч вериги от хълмове, между самотни гори и планински мочурища, недалеч от малкото село Хелфенщайн се издигаше едноименен замък, разположен в старо аристократично имение. Откакто се водят църковни книги и местни хроники, тук е живял родът фон Хелфенщайн, здраво свързан със земята, която прадедите на рода са получили някога като ленно феодално владение, а по-късно са я превърнали изцяло в своя собственост. Тъй като този разказ започва в шейсетте години на деветнадесети век, по онова време замъкът даваше подслон само на един преждевременно състарил се самотник, господаря Бернхард фон Хелфенщайн, както и на двете му деца — осемнайсетгодишната Улрике и тригодишния Роберт, най-свежата издънка и продължителя по права линия на рода Хелфенщайн. Това малобройно семейство се допълваше от Нора фон Хелфенщайн, млада безимотна роднина от четвърто или пето коляно. Тя бе намерила подслон като компаньонка на Улрике и възпитателка на малкия Робърт, малко след като господарката на замъка: бе умряла почти веднага след раждането на детето в доста напреднала възраст. Оттогава Нора се бе посветила на тази своя задача със себеотрицание и голяма енергия.

Загубата на нежно обичаната съпруга бе направила от Бернхард фон Хелфенщайн тих, самовглъбен и уморен човек, който изпитваше боязън от другите хора и ги избягваше. Посрещането на гости престана да му носи удоволствие, не се интересуваше вече от събитията във външния свят, както по-рано. Не без връзка с това в Хелфенщайн и в околностите му нещата се бяха променили и не бяха повече такива, каквито всъщност трябваше да бъдат.

Почти на един час път от Хелфенщайн минаваше границата, пресичаше горите и прехвърляше планината. В самото село живееха предимно бедни хора, чиято мизерия бе позаглушила гласа на съвестта им, а сърцата им се бяха поддали на изкушението за бърза, добра, макар и незаконна печалба. С други думи, в планините се въртеше контрабанда и беше обществена тайна, че голям брой от жителите на селото Хелфенщайн се числяха към контрабандистите. Обаче повече подробности никой не знаеше и усилията на компетентните чиновници да сложат край на тази тъмна дейност, да заловят някой от престъпниците, или пък цяла тяхна група, си оставаха безрезултатни.

Най-накрая в провинциалната столица, където се събираха нишките на всички усилия и начинания на властите, стигнаха до идеята да поверят борбата срещу контрабандистите на човек, който добре познава планините, всички области наоколо и техните особености, както и местните хора. Този човек произхождаше от самия Хелфенщайн. Казваше се Герхард Бург, беше син на хелфенщайнския лесничей и отскоро бе постъпил на служба в столицата в държавната тайна полиция. Образованието си дължеше на Бернхард фон Хелфенщайн, който енергично и великодушно бе подпомагал и насърчавал във всяко отношение трудолюбивия и усърден син на своя лесничей.

Времето щеше да покаже дали назначаването на младия Бург бе успешен ход или не. В селото Хелфенщайн, където новината много скоро се разнесе, можеха да се чуят различни мнения по въпроса. Някои казваха, че Герхард не бил нищо друго освен надут хлапак и протеже на господаря на замъка. Той не можел да върши чудеса и през целия си живот нямало да залови нито един контрабандист. Навярно това бяха хора, които потвърждават думите, че никой не става пророк в собствената си родина, но можеше и да са прикрити контрабандисти, врагове на всеки полицейски служител, тъй като от друга страна не липсваха гласове, които говореха само хубави неща за Герхард Бург и му възлагаха големи надежди.

Дали едните имаха право или другите, било писано да се разбере съвсем скоро, и то по един съвсем изненадващ начин.

От няколко дни в околностите на Хелфенщайн тайно се събираха значителни сили на митничари, граничари и полиция. Една нощ жителите на малкото планинско селище стреснато наостриха слух, изскочиха от креватите и показаха глави от прозорците. Някои дори побързаха да навлекат дрехите си, възбудено изтичаха на улицата и там завързаха оживени разговори.

— Чухте ли изстрелите? Това са граничарите! Сигурно стрелят по контрабандистите!

— И те им отговарят! Та това си е истинска престрелка!

— Значи все пак Герхард Бург е надушил истинските следи!

— Но никак не е ясно как ще приключи цялата работа — подхвърли друг, който вероятно не желаеше победата да е на страната на властите.

Това продължи още известно време, докато накрая стрелбата се отдалечи в посока към границата. Нощният шум започна да отслабва и накрая заглъхна. Жителите на Хелфенщайн отново се пъхнаха под завивките. Само неколцина от най-упоритите и любопитните не си легнаха. Те останаха будни, за да научат първи, ако пристигнат някакви вести.

И тези хора наистина бяха възнаградени за упоритостта си. Още в ранни зори узнаха, че под ръководството на Герхард Бург служителите на реда успели да изненадат цяла група контрабандисти и им отнели какви ли не стоки, само не могли да пленят нито един от тях. След енергична съпротива контрабандистите избягали през границата. Без съмнение те претърпели значителни загуби и би могло да се предположи, че в бъдеще ще се откажат от опасния си занаят.

Това беше една толкова важна случка, достатъчен материал за разговори на добрите селски хорица в продължение на дълги седмици, ако почти веднага не беше засенчена и изтикана на заден план от далеч по-важни и значими събития. Тези събития засегнаха не само замъка и неговите обитатели; преди всичко те засегнаха Герхард Бург и с един удар, безславно, превърнаха прехваления герой на деня в един презрян и безчестен човек.

Една вечер в замъка Хелфенщайн бяха отседнали гости — голяма рядкост след смъртта на господарката му.

Единият от тях беше Франц фон Хелфенщайн, племенникът на Бернхард, и глава на семейството, което оставаше единственото разклонение от родословното дърво на старата им благородническа фамилия. Той имаше много внушителна външност и по това време все още не беше женен. Нарушил семейната традиция да постъпи на служба в кралската войска като офицер или да обработва бащините земи, той се беше преселил в столицата, където се занимаваше успешно с какви ли не парични сделки и операции, така че в крайна сметка беше успял да създаде собствена банка. Предприятието му процъфтяваше и непрекъснато се разширяваше, заедно с това нарастваше и престижът му. За времето си Франц фон Хелфенщайн бе изключително прогресивен човек, превъзмогнал и загърбил навиците и традициите на своите прадеди. Такава бе оценката на всички хора. Той беше дошъл в замъка Хелфенщайн, за да се види с роднините си след една по-продължителна раздяла и, възползвайки се от случая, да си отдъхне от грижите на всекидневието сред тишината и спокойствието на планинския пейзаж. А тук съществуваха богати възможности за отмора — имаше къде да се разхожда с часове, от време на време можеше да се отдаде на благородното занимание, наречено лов.

Вторият гост на дома беше ротмистър фон Тифенбах. По скрити причини той се радваше на благосклонността, проявявана от господаря на замъка, и хората от селото приказваха какви ли не работи във връзка с неговите посещения. С най-голяма сигурност твърдяха, че при всеки удобен случай Тифенбах енергично се стараел да спечели сърцето и ръката на красивата Улрике. Но мненията по въпроса дали той има изгледи да постигне целта си или не доста се различаваха.

— Господин ротмистърът е много хубав мъж — уверяваше жената на селския бръснар, която, придружавана от по-голямата си дъщеря, бе останала при бакалина да си побъбри петнайсетина минути. — Едва ли има девойче, което да не го хареса!

— И е толкова приветлив и любезен! — добави дъщерята, която предишния ден бе срещнала ротмистъра в селото и го беше поздравила, а той й отвърна много дружелюбно.

Но жената на бакалина надменно поклати глава и възрази:

— Всичко е хубаво, но вкусовете на хората са различни и аз знам: госпожицата от замъка няма да вземе ротмистъра. Между нас казано, госпожо съседке, тя поддържа тайно връзка с един друг!

— Да, да — въздъхна другата жена, — трудно е с младите! Не е никаква тайна нещото, което подхвърлихте. Не разбирам само милостивия господар. Той буквално глези тоя Герхард Бург, сякаш му е роднина от първо коляно.

— Тогава хич не е чудно — ехидно допълни дъщерята, — че този тип се е осмелил да хвърли око на госпожица Улрике вместо да се огледа за някоя почтена жена сред равните нему хора.

— Е — обади се жената на бакалина, — хайде да не се ядосваме и за това! Но работата няма да свърши добре. Който хвърчи високо, пада ниско. Милостивият господар ще преживее страшно голямо разочарование с този Герхард Бург!…

После дойде схватката с контрабандистите. На сутринта след престрелката в Боровата клисура (така се казваше местността, където граничарите и полицаите се сблъскаха с контрабандистите) злобните приказки и подмятания срещу Герхард Бург замлъкнаха, за да избухнат веднага след това с удвоена сила.

На сутринта, за която стана дума, Улрике фон Хелфенщайн изяви желание да разгледа мястото на нощната престрелка. Тъй като този ден баща й спа по-дълго от обикновено и не се яви на закуска, Тифенбах й предложи да я придружи. Двамата тръгнаха на път. Още в началото на Боровата клисура Улрике почувства болки в крака. Тя седна в мъха под клоните на едно дърво, за да си почине няколко минути. Междувременно Тифенбах продължи навътре в клисурата, търсейки следи от схватката с контрабандистите. Преди да се отдалечи, той я увери:

— Ей сега ще се върна да ви взема, или пък ще ви повикам.

Но той нито се върна, нито я повика. Нещо повече, след известно време Улрике чу два изстрела. Разтревожена, тя скочи на крака и се втурна след ротмистъра. Намери го да лежи на земята, облян в собствената си кръв. Очевидно бе извършено страшно престъпление — убийство! А при убития с пушка в ръка, надвесен над трупа му, стоеше… Герхард Бург.

Какво се случи после, по-късно и самата Улрике не бе в състояние да разкаже, защото тя изгуби съзнание и се наложи да я отнесат обратно в замъка. Двата изстрела бяха чути от вахмистъра и другарите му, оставени на пост в Боровата клисура. Те намериха Тифенбах и Герхард Бург, който макар и странно, изглежда не мислеше за бягство и бе изцяло погълнат от грижи за изпадналата в несвяст Улрике. Пушката му лежеше встрани на земята.

Вахмистърът, с посивели коси и голям опит от дългогодишната служба, с един поглед схвана положението на нещата. Наистина, струваше му се чудовищно новоназначеният полицейски служител Бург, изправен пред блестящо бъдеще, да се е превърнал в убиец, ала в годините на своята кариера той бе преживял не едно и две загадъчни неща, освен това за него над всичко друго стоеше дългът.

Та този случай бе кажи-речи ясен като бял ден!

Със сериозно лице той си направи изводите и ги сподели с Герхард Бург, като сложи предупредително длан върху ръката му.

— Но чуйте ме най-после! — избухна Бург. — Подозренията ви граничат с безумие.

— Безупречен изстрел точно в сърцето — обясни другият жандарм, който се беше надвесил над трупа на Тифенбах, и се изправи. — Мъртъв е… твърде късно е да му се помогне!

Герхард Бург не обърна внимание на думите му, а продължаваше да увещава вахмистъра:

— Бог ми е свидетел… стана така, както ви го описах! Докато разговарях с Тифрнбах, изстрелите се разнесоха нейде отстрани.

— Ами вашата двуцевка?

— Веднага се втурнах към дървото, където бях оставил пушката си, докато почивах…

— И…?

— Ами точно там е загадката я! Оръжието лежеше на земята и с него току-що бе стреляно!

Двамата жандарми вдигнаха рамене.

— Самият вие сте полицейски служител! Сигурно знаете на какво може да се повярва и на какво не. Откакто се разнесоха изстрелите, изминаха броени секунди — престъпникът не би могъл да изчезне. Би трябвало да го видите или поне да го чуете.

С дълбока въздишка Герхард Бург отпусна ръцете си, вдигнати в моментна възбуда.

— Нали ви казах, никого не видях. Сигурно тайнственият стрелец веднага е избягал. Нямах никакво време да го търся, защото ротмистър фон Тифенбах лежеше в кръв и вярвах, че още има надежда да му се помогне!

Вахмистърът кимна с непроницаемо изражение на лицето.

— Добре, добре. Значи взехте пушката си и се втурнахте обратно насам с все още димящите цеви в ръка… а тук заварихте милостивата госпожица наведена над мъртвеца.

— Да, така беше.

— И после тя припадна, нали?… Бург, сам ще признаете… това ни стига.

— За да ме арестувате ли? — избухна Герхард.

— Няма как да не държим сметка за фактите и обстоятелствата — гласеше отговорът, а после в резултат на трепнали в него човешки чувства вахмистърът добави: — Не правете неприятната ни задача още по-тежка!

След този кратък разговор вахмистърът претърси един подир друг всичките джобове на Герхард Бург, който, примирил се с участта си, не се възпротиви с нито една дума. Само когато от джоба му измъкнаха някакъв ключ, той трепна и ги увери, че го вижда за пръв път и няма никаква представа как е попаднал в него.

Вахмистърът мълчаливо прибра ключа. После поведоха Бург към замъка.

Щом стигнаха, вахмистърът незабавно отиде при господаря на замъка, за да го уведоми за случилото се.

На почукването си обаче той не получи отговор. Вратата бе заключена, а ключът липсваше. От слугата узна, че този ден възрастният господин все още не се е появявал, а подобно нещо не се е случвало до този момент.

На вахмистъра му се видя особено странно, че ключът не може да се намери, и неволно се сети за открития в джоба на Бург ключ. Веднага го извади и ето виж… той много добре пасна в ключалката, превъртя се плавно и вратата рязко се отвори.

Старият управител на замъка, който напразно бе дошъл със своята връзка ключове, нададе вик на ужас. В средата на помещението с прерязано гърло сред локва кръв лежеше… Бернхард фон Хелфенщайн.

Вахмистърът попречи на прислугата да влезе в стаята и отново заключи вратата, за да изчакат идването на съдебната комисия. В съсирената кръв, позакрит от ниско провисналия край на покривката на масата, откриха бръснач с дръжка от слонова кост, на която бяха гравирани инициалите Г. Б. По острието все още си личаха следите от ужасното злодеяние.

Бръсначът бе собственост на Герхард Бург. Беше го получил от фон Хелфенщайн като подарък за рождения си ден.

Господата от комисията се спогледаха слисани. Нима беше възможно? Бург, техния колега, на когото въпреки младостта бяха поверили толкова важна задача, да е убиец, и то двоен убиец?

Съдебният лекар установи, че убийството е извършено около полунощ. А по същото това време, няколко минути преди дванайсет часа, Бург беше посетил господаря на замъка. Тогава слугата го видя да излиза от стаята на стария човек и по дрехите му имало съвсем ясни кървави следи.

Герхард Бург най-откровено призна, че това е истина.

Според показанията му той действително е бил около полунощ при Хелфенщайн, за да го предупреди да се пази от контрабандистите. По време на схватката в Боровата клисура чул как един от контрабандистите подвикнал на друг: „Смърт на Хелфенщайн! Той е виновен за всичко! Да си получи заслужения куршум!“ Точно затова Бург веднага се отправил към замъка, за да предупреди Хелфенщайн за надвисналата опасност. Кървавите петна по дрехите му били от престрелката. Той заварил господаря на замъка фон Хелфенщайн в цветущо здраве.

Обясненията му бяха посрещнати с невярващо вдигане на рамене, защото не даваха разрешение на загадката как бе попаднал ключът в неговия джоб, нито как бръсначът се беше озовал в стаята на убития. Вярно, Бург изрази предположението, че контрабандистите, които съвсем естествено били както негови врагове, така и врагове на господаря на замъка, по някакъв необясним начин са се добрали до бръснача и незабелязано са пъхнали ключа в джоба му, за да прехвърлят подозренията за отмъщението си върху техния омразен противник. Обаче това обяснение не задоволи господата от съда. Преди да се впуснат в безсмислено и безплодно търсене на „пословичния непознат“ те решиха все пак да не изпускат човека, който по силата на здравия човешки разум беше единственият извършител на престъплението — Герхард Бург. Ето как най-сетне се разнесоха съдбовните думи: „Герхард Бург, вие сте арестуван!“ Само едно нещо оставаше неизяснено — мотивът за престъплението. Ротмистър фон Тифенбах не познаваше Герхард Бург, с когото господарят на замъка открай време се държеше като бащински загрижен благодетел. Надяваха се все пак скоро да намерят липсващите брънки във веригата от доказателства.

Започналото предварително следствие доведе до изненадващ резултат. И ако дотогава имаше хора, които още да вярват в невинността на обвиняемия, то тяхната убеденост скоро бе силно разклатена. Внезапно и мотивът за двойното убийство стана ясен. Той се наричаше просто… отмъщение.

Бург и Улрике фон Хелфенщайн, израснали заедно почти като брат и сестра, от две години не се бяха виждали, макар че от известно време Бург се навърташе из околността в изпълнение на служебните си задължения. Следобед в деня, предхождащ ужасните събития, двамата се срещнаха при оградата в най-отдалечения край на обширния ловен парк на замъка. Дали поради някаква тайна взаимна симпатия, дали от радост да се видят отново след толкова продължителна раздяла, накратко, техният поздрав бе тъй сърдечен, че някой нежелан свидетел би могъл да направи извод, че между тях съществува нещо повече от братско-сестринска обич.

А на тази среща действително имаше свидетел. Ротмистър фон Тифенбах беше тръгнал подир Улрике и се беше появил тъкмо на време, за да стане неволен зрител на сърдечния им поздрав. Взел бързо решение, той се изправи пред тях и изрече няколко думи, които синът на лесничея отхвърли като голяма обида. Ако Улрике не беше там, навярно щеше да се стигне до много неприятно спречкване. Тифенбах се оттегли дълбоко обиден и разказа на господаря на замъка случилото се.

И когато малко по-късно Улрике и Бург се върнаха в замъка, старият фон Хелфенщайн не посрещна своя любимец Герхард Бург особено милостиво. Дори го упрекна в неблагодарност и Бург напусна замъка с мрачно изражение на лицето.

Това ново развитие на нещата затвърди у съдия-следователя убеждението, че обвиняемият е извършил двете престъпления от най-долна отмъстителност. Най-напред беше убил стария Хелфенщайн, когото беше посетил през нощта в замъка уж за да го предупреди, но всъщност, за да му отмъсти. После бързо е избягал, като в моментно объркване е забравил бръснача си, но е прибрал в джоба си ключа от стаята на убийството. А още рано сутринта в Боровата клисура му се разкрива удобен случай да извърши и второто престъпление.

На всичко това Бург решително възрази и обясни, че и дума не може да става за някакво сериозно скарване с Тифенбах. Напротив, още при втората им среща в Боровата клисура ротмистърът му се извинил за поведението си от предишния ден, защото се бил убедил, че той, Бург, във всяко отношение е човек на честта и по никакъв начин не е обидил Улрике фон Хелфенщайн. Тифенбах дори предложил да поговори с господаря на замъка, за да се сложи край на това недоразумение. Точно в този миг се разнесли онези два изстрела, навярно от ръката на контрабандист, който, вземайки светкавично решение, си послужил с чуждата пушка, за да насочи всички подозрения към омразния „шпионин“ и така да си отмъсти за понесеното поражение. А може би дори куршумът да е бил предназначен за самия него, за Бург, и само по погрешка да е улучил Тифенбах.

Тези обяснения на Бург предизвикаха единствено съжалителни усмивки. Все пак беше невероятно по това време някой от контрабандистите да се е навъртал наоколо, изложен на опасността да бъде заловен и предаден за наказание от закона. А свидетелите за всички други твърдения на Бург бяха мъртви и завинаги занемели. Те не можеха да помогнат, липсваше и всякакъв доказателствен материал.

Пред съда защитата напразно се опита да използва добрата репутация на Бург като изключващо вината обстоятелство. Адвокатът напразно обясняваше, че веществените доказателства само привидно потвърждавали неговата вина. В действителност те представлявали и доказателствен материал за невинността му. Именно тези предмети говорели в негова полза и не било възможно той да е извършителят, защото един полицейски служител с такива всепризнати качества и способности като Бург е естествено да отстрани уликите за вината си, ако наистина се бе забъркал в нещо противозаконно, и в никакъв случай не би ги мъкнал в джобовете си.

Защитната реч на адвоката сякаш бе произнесена пред глухи. Решението на всички съдебни заседатели гласеше „виновен“. Въз основа на това решение Бург бе осъден на смърт, но все пак му се оставяше възможността да бъде помилван от краля.

Смъртната присъда на Бург предизвика повсеместно голяма сензация и за отбелязване е, че в селото Хелфенщайн никой не изрече добра дума за осъдения. Всеобщото мнение се изразяваше най-често с думите: „Така е, когато някой лети много нависоко“. Ето как дребните душици по свой начин си отмъщаваха на човека, който се беше опитал да се издигне над тях.

Малцина продължиха да вярват в невинността на Бург. Между тях бяха родителите му и Улрике фон Хелфенщайн.

С Улрике бе станала неочаквана промяна. Отначало и тя бе повярвала, че някогашният й другар в детските игри е убил Тифенбах, и се беше отдръпнала от него, като от болен от чума. Ужасната смърт на баща й толкова силно я съкруши, че дълго време не бе в състояние да мисли свързано. Но след като траурните церемонии отминаха, събудила се сякаш от страшен кошмар, тя лека-полека започна да се връща към действителността и тогава нейният здрав разум се възбунтува срещу мисълта, че Герхард Бург, нейният другар от детинство, любимецът и протежето на баща й, е долен убиец. Тя не можеше да повярва във вината му, дори съдът да разполагаше с нови и нови „доказателства“!

Тези чувства и размисли й дадоха сили да превъзмогне злите приказки на хората и да направи всичко възможно да спаси заплашения от смъртно наказание Бург. Тя беше човекът, който осигури на обвиняемия способен защитник. На собствени разноски Улрике повика от главния град на областта един хитър и изпечен детектив, като му възложи задачата да започне издирвания, които биха обезсилили обвинението. Но това не донесе никакъв успех. Доказателствата срещу Герхард Бург оставаха убедителни и неопровержими.

После дойде денят, когато бе произнесена присъдата над Бург, един страшен ден за Улрике, която пребиваваше в главния град на областта. Тя имаше чувството, че сърцето й ще се пръсне от чуждата мъка. Точно тогава съдбата й нанесе тежък удар, донасяйки й нова лична болка и нови страдания. В последвалата нощ замъкът Хелфенщайн бе обхванат от пламъци. Цялото господарско крило се превърна в пепел. Успяха да спасят само някои набързо грабнати скъпоценни предмети. Но пък благодарение на храбрата и самоотвержена намеса на прислугата и на жителите на селото стопанските сгради бяха пощадени от огъня. Но никой не можа да спаси малкия Роберт, братчето на Улрике. От изпепелените развалини извадиха овъгленото му тяло.

Кой беше подпалил замъка? От различните факти и обстоятелства полицията си направи недвусмисления извод, че става въпрос за умишлен палеж. Този път Герхард Бург отпадаше като извършител, макар че хората го смятаха способен да извърши и подобно престъпление. Той се намираше в ареста на предварителното следствие. Господата от съда се стъписаха. Върху кого ли друг можеха да паднат подозренията? Дали не бяха контрабандистите, които по време на защитата си Бург непрекъснато обвиняваше за смъртта на Тифенбах, както и за убийството на стария Хелфенщайн? Започнаха най-старателни издирвания, дори бяха извършени многобройни арести, но всичко остана без резултат. Заподозрените успяха да докажат невинността си и трябваше да бъдат освободени. Накрая следствието стигна до задънена улица.

И въпреки всичко този случай донесе благоприятни последици за Бург. Надигнаха се гласове, които настояваха за възобновяване на процеса срещу осъдения. Нима опожаряването на замъка не беше брънка от затворената верига от злодеяния? А за този палеж Бург нямаше вина, може би бе невинен и за другите престъпления, за извършването на които беше осъден. Ако кралят не го помилваше, съществуваше вероятност да се извърши съдебно убийство!

Но добрата воля на тези хора се оказа излишна, защото в един хубав ден Герхард Бург изчезна. При прехвърлянето му от предварителния арест на следствието в областния затвор той избяга. Когато влакът пристигна в Бланкенверда, намериха вахмистъра, натоварен с конвоирането му, вързан и със запушена уста. Той беше помолил един пътник да остане с него при арестанта в служебното купе, защото си мислеше, че по този начин затворникът ще е по-охраняван. Въпросният пътник, вероятно търговец на добитък, представил се за някогашен вахмистър, изглежда е бил съучастник на Бург, тъй като по средата на пътуването се нахвърлил върху полицейския служител и освободил затворника. Издирването както на беглеца, тъй и на „търговеца на добитък“ не доведе до никакъв резултат. Сигурно Бург беше офейкал през границата. Нищо повече не се чу за него.

Ако между хората в селото Хелфенщайн, които познаваха Герхард Бург още от дете, имаше един или двама, проявили известна склонност да вярват в невинността на сина на лесничея, то това най-ново събитие накара и тях да преминат към другия лагер.

— Избягал е — казваха те, — освободили са го! Кой друг може да го е направил освен негови приятел? Неговите приятели, неговите съучастници, контрабандистите! Те бяха наблизо, когато беше убит Тифенбах. Те бяха наблизо и когато старият Хелфенщайн умря под бръснача. Те подпалиха замъка. Но техните действия не бяха насочени срещу Герхард Бург, чиято задача бе да ги залови, и който действително им нанесе удар в Боровата клисура. Този удар излезе безобиден, защото бяха направили вълка пастир. Бург бе в съюз с контрабандистите. И именно защото той бе заловен след отмъщението на Тифенбах и на стария Хелфенщайн заради един съвсем заслужен укор, неговите съучастници запалиха замъка веднага след произнасянето на присъдата му. А ето че сега го изтръгнаха от ръцете на правосъдието. Наистина много прозрачна игра! И какъв изпечен негодник излезе този Герхард Бург! Срам и позор за него! Човек може да съжалява единствено неговите почтени родители.

Тъй говореха хората тук и там в Хелфенщайн и не се намери нито един, който да възрази срещу тази толкова ясна констатация за положението на нещата.

Улрике узна за бягството на Бург много по-късно. В резултат на силното вълнение тя бе обзета от нервна треска, която я докара до ръба на гроба. Когато след месеци оздравя, веселата жизнена девойка се бе превърнала в тихо, затворено и сериозно същество. С майчиното си състояние (поради липса на мъжки наследник според семейното право голямото имение със замъка Хелфенщайн се падна като майорат^[1] на единствената странична родова линия) тя се премести в главния град на областта, където заживя самотно и уединено.

Заради голямото нещастие нейната компаньонка Нора фон Хелфенщайн също загуби новия си дом. Тя се пресели да живее в областния град, за да си потърси там някакво друго занимание. Но не след дълго жителите на селото пак взеха да се събират и да си шушукат, защото един от тях бе донесъл от града новината, че Нора се била омъжила за братовчеда Франц фон Хелфенщайн, с когото се запознала в замъка. Хората си говореха за някакъв романтичен каприз на богатия млад господар.

Но какво се случи и след вълнуващите събития, свързани с Герхард Бург, скоро жителите на селото се върнаха към своето всекидневие и малкото планинско селце отново потъна в предишния си кротък и тих начин на живот, от който за кратко време се беше отърсило.