Робърт Хайнлайн
Със собствени сили

Боб Уилсън не видя как изникна кръгът. Поради това не видя и как непознатият го прекрачи и се втренчи в тила му. Втренчи се и задиша тежко, сякаш го измъчваше силно и непознато усещане.

Уилсън нямаше никакво основание да подозира, че в стаята му има някой. Напротив, имаше всички основания да вярва тъкмо в обратното. Беше се заключил в стаята си с намерение този път да положи огромни усилия и да завърши дисертацията си. Налагаше се, защото на другия ден изтичаше последният срок за предаването й, а до вчера дисертацията бе просто едно заглавие „Изследване върху някои математически аспекти на метафизичните принципи“.

Петдесет и двете цигари, четирите кани кафе и тринадесетте часа непрекъснат труд добавиха към заглавието седем хиляди думи. Що се отнася до обосноваността на дисертацията — така беше капнал, че не го интересуваше. „Да я свърша! — Това беше единствената му мисъл. — Да я свърша, да я предам, да ударя три чашки и да спя една седмица.“

Той вдигна глава и се загледа във вратата на гардероба, зад която беше скътал бутилка джин — почти пълна. „Не! — смъмри се той. — Още една чашка, Боб, и никога няма да я свършиш, братко!“

Непознатият зад него мълчеше.

Уилсън се върна към машината: „… нито пък е основателно да приемем, че едно въображаемо предположение е непременно възможно дори в случай, че успеем да формулираме математика, чрез която да опишем това предположение с точност. Подходящ пример е понятието «пътуване във времето». Ние можем да си представим пътуването във времето и неговите необходими условия могат да бъдат формулирани за всяка и всички теории за времето с формули, които да решават парадоксите на всяка теория. Независимо от това обаче ние знаем факти за емпиричната същност на времето, които изключват възможността за допустими предположения. Продължителността е атрибут на съзнанието, а не на материята. Тя не е Нещо само по себе си. Следователно…“

Една от буквите на машината засече, отгоре й се натрупаха още три. Уилсън тихо изруга и посегна да оправи своенравните лостчета.

— Зарежи я — чу той глас зад себе си. — И без това е една голяма глупост.

Уилсън подскочи стреснато и бавно извърна глава. Страстно се надяваше зад гърба му да има някой. Иначе…

Той с облекчение забеляза непознатия. „Слава Богу! — въздъхна. — За момент помислих, че съм откачил.“ Изведнъж облекчението му се превърна в крайно раздразнение.

— Какво, по дяволите, правите в стаята ми? — запита той. Бутна стола си назад и отиде до единствената врата. Тя все така си беше заключена и с пуснат отвътре райбер. За прозорците и дума не можеше да става — те се намираха срещу бюрото му, на височина три етажа над оживена улица. — Как влязохте?

— През това — отговори непознатият, като посочи с палец назад към кръга. Уилсън едва сега го забеляза, премига и пак погледна. Той висеше между тях и стената — голям диск от нищо с цвета, който човек вижда, когато плътно затвори очите си.

Уилсън силно разтърси глава. Кръгът си остана.

„Господи! — помисли си той. — Значи съм бил прав. Кога ли съм се смахнал?“ — и тръгна към кръга, за да го пипне.

— Недей! — извика непознатият.

— Защо? — наострено пита Уилсън, обаче все пак спря.

— Ще ти обясня. Но хайде първо да пийнем.

И той тръгна право към гардероба, отвори го, бръкна и без да гледа, извади бутилката джин.

— Хей! — извика Уилсън. — Какво правиш? Това пиене е мое!

— Твое ли… — поспря за момент непознатият. — Извинявай. Нали нямаш нищо против все пак да пийна?

— Всъщност, не — отстъпи Боб Уилсън с кисел тон. — Налей тогава и на мене.

— О’кей — съгласи се непознатият, — а после ще ти обясня.

— Ще се наложи — каза Уилсън застрашително, но независимо от всичко си изпи чашата и огледа непознатия.

Пред него стоеше човек, висок почти колкото него и горе-долу на същата възраст. Може би малко по-стар, макар че тридневната брада може и да допринасяше за това впечатление. Едното му око беше насинено, а горната устна — прясно сцепена и доста подута. Уилсън реши, че лицето на непознатия не му харесва. И все пак в него имаше нещо познато. Чувстваше, че би трябвало да го познае, че го е виждал много пъти и при различни обстоятелства.

— Кой сте вие? — попита той внезапно.

— Аз ли? — сепна се гостът. — Не ме ли познаваш?

— Не съм сигурен — призна Уилсън. — Виждал ли съм те и преди?

— Ами… не точно — печелеше време другият. — Остави това, няма да разбереш.

— Как се казваш?

— Как се казвам ли? Хм, наричай ме просто Джо.

Уилсън остави чашата си.

— Добре, Джо. Не-знам-чий-си, изпявай си обяснението, и то по-бързо.

— Точно това мисля да направя — съгласи се Джо. — Тая джаджа, през която дойдох — посочи той кръга, — е Вратата на времето.

— Какво било това?

— Вратата на времето. Времето си тече от двете й страни, но с разлика няколко хиляди години — не знам точно колко хиляди. Но знам, че вратата ще стои отворена през следващите няколко часа. Можеш да прекрачиш в бъдещето, като просто преминеш през този кръг. — Непознатият замълча.

Боб барабанеше по бюрото:

— Продължавай. Слушам те. Хубава приказка си измислил.

— Не ми вярваш, нали? Ще ти покажа. — Джо стана, отиде пак до гардероба и извади шапката на Боб, неговата превъзходна и единствена шапка, която той сам бе докарал до сегашния й окаяно-величествен вид с лошото си отношение през тези шест години на следване и аспирантура. Джо я запрати към недосегаемия диск.

Тя стигна до него, премина повърхността му без видимо съпротивление и изчезна от погледите им. Уилсън стана, внимателно заобиколи кръга и огледа голия под.

— Хубав фокус — заключи той. — А сега ще ти бъда благодарен, ако ми върнеш шапката.

Непознатият поклати глава:

— Можеш да си я вземеш сам, като преминеш оттатък.

— А?

— Точно така. Слушай… — и непознатият повтори накратко обяснението си за Вратата на времето. Той настояваше, че на Уилсън му се предлага възможност, каквато се явява веднъж на хиляда години, само да побърза и да прекрачи кръга. Нещо повече, макар че не бил в състояние да го обясни подробно в момента, много било важно Уилсън да премине отвъд.

Боб Уилсън си наля втора чаша, а после и трета. Започваше да се чувства добре и в същото време му се спореше.

— Защо? — изведнъж попита той.

Джо изглеждаше вбесен.

— По дяволите, само премини и няма да искаш никакви обяснения — те ще са излишни. Обаче… — Според Джо отвъд имало някакъв старец, който имал нужда от помощта на Уилсън. С тази помощ те тримата щели да управляват света. Точния смисъл на тази помощ Джо или не можеше, или не искаше да обясни. Вместо това досаждаше с уникалната възможност за приключения, която му се предлагала.

— Не искаш цял живот да робуваш и да учиш тъпаците в някой посредствен колеж, нали? — настояваше той. — Сега е моментът! Не го изпускай!

Пред себе си Боб Уилсън призна, че „доктор на науките“ и преподавателско място едва ли са неговият идеал и смисълът на живота му. Но все пак са някаква възможност да живееш и да си изкарваш честно хляба. Погледът му падна върху бутилката с джин, чието ниво вече бе спаднало значително. Това обясняваше всичко. Той несигурно се надигна:

— Не, приятелю — заяви. — Няма да се кача на твойта въртележка. И знаеш ли защо?

— Защо?

— Защото съм пиян. Ти изобщо не си тука. И това го няма. — Той с широк жест посочи кръга. — Тук няма никой освен мене и аз съм пиян. Преуморен съм от работа — добави той с извинителен тон. — Ще си легна.

— Не си пиян.

— Пиян съм. Чичковите червенотиквеничковчета. — И тръгна към леглото.

Джо сграбчи ръката му:

— Не можеш да постъпиш така! — извика той.

— Остави го на мира.

И двамата се извърнаха. Срещу тях, точно пред кръга, стоеше трети човек. Боб погледна новодошлия, после отново Джо, премига и се опита да ги докара на фокус. „Двамата доста си приличат — помисли той. — Като братя са. Или пък Джо ми се вижда двоен? Този джин нищо не струва. Отдавна трябваше да мина на ром. Ромът е хубаво питие. Можеш да го пиеш, че и да се къпеш в него. Не, това е джин… искам да кажа… Джо!“ Каква глупост! Джо беше тоя с насиненото око. Как изобщо е могъл да ги обърка?

Тогава кой е тоя, другият тип? Не могат ли двама приятели да си пийнат кротко, без да им се бъркат разни?

— Кой сте вие? — попита Боб с тихо достойнство.

Новодошлият обърна глава, после погледна Джо:

— Той знае кой съм — отвърна многозначително.

Джо бавно го огледа:

— Да — рече той, — предполагам, че е така. Но за какво, по дяволите, си тук? И защо се опитваш да провалиш плана?

— Няма време за дълги обяснения. Предполагам, ще се съгласиш, че знам повече от тебе и следователно моята преценка е по-вярна. Той не трябва да идва.

— Изобщо не съм съгласен с такова нещо.

Телефонът иззвъня.

— Вдигни го! — заповяда новият.

Боб понечи да се възпротиви на заповедническия тон, но се отказа. Липсваше му оня флегматичен темперамент, необходим, за да пренебрегнеш звънящ телефон.

— Ало! — отговори той. — Тук е Боб Уилсън. Да. Кой е?

— Няма значение. Просто исках да се уверя, че си там. Така си и мислех. Добре си си там, момче, добре си.

Уилсън чу кикот, после трясването на телефона.

— Ало! — извика той. — Ало! — Натисна вилката няколко пъти и накрая затвори.

— Какво стана? — попита Джо.

— Нищо. Някакъв глупак с изкривено чувство за хумор.

Телефонът зазвъня отново.

— Ето пак! — вдигна слушалката Боб. — Слушай, безмозъчно животно! Аз си имам работа и този телефон не е обществен!

— Ама, Боб! — чу се от другата страна обиден женски глас.

— А? О, ти ли си, Женевиев? Слушай… извинявай! Моля те да ме извиниш!

— Това е, мисля, най-доброто, което можеш да направиш.

— Не ме разбирай погрешно, мила. Някакъв глупак ми дотяга по телефона и помислих, че пак е той. Знаеш, че не бих ти говорил така, скъпа!

— Да, наистина. Особено след всичко, което ми каза следобед, и всичко, което искахме да си кажем изобщо един на друг…

— Какво? Следобед ли? Днес следобед ли имаш предвид?

— Разбира се. Но ти се обаждам за друго — забравил си си шапката у нас. Забелязах я малко след като си тръгна и реших да ти се обадя, да знаеш къде е. Така или иначе — добави тя игриво, — това е повод да чуя гласа ти отново.

— Да, разбира се. Чудесно — отвърна той механично. — Виж, скъпа, малко съм объркан. Цял ден имах неприятности, а сега — още повече. Довечера ще ти се обадя и всичко ще се оправи. Но съм сигурен, че не съм ти забравил шапката у нас.

— Твоята шапка, глупчо!

— А? Да, разбира се! Както и да е — ще се видим довечера! Чао — припряно затвори Боб. „Господи, тая жена се превръща в проблем. Халюцинации!“ — и той се обърна към двамата.

— Много добре, Джо. Готов съм да тръгваме, ако нямаш нищо против. — Не беше много сигурен точно кога, нито пък защо бе решил да мине през уреда за време, но бе решил. За кого се смяташе тоя, другия тип, в края на краищата, та правеше опити да се меси в правото на избор на хората?

— Чудесно! — отговори Джо с облекчение в гласа. — Просто прекрачвай. Това е всичко.

— Не, недей! — намеси се вездесъщият непознат. Той застана между Уилсън и вратата.

Боб Уилсън го погледна:

— Слушай! Идваш тука и се месиш, като че ме мислиш за глупак. Ако не ти харесва, иди да се гръмнеш! Аз съм човек, който прави, каквото си иска!

Непознатият посегна да го хване за ревера. Уилсън замахна и се опита да го удари, но не успя. Непознатият се наведе и юмрукът му мина над него. После върна удара и устата на Уилсън се напълни с кокалчетата на ръката му — големи и твърди. Джо бързо се включи на страната на Боб. Двамата си размениха удари, а Боб се включваше с ентусиазъм, но без успех. Единственото му попадение беше върху Джо, който теоретически беше негов съюзник, въпреки че ударът бе предназначен за третия. Точно тази грешка даде на непознатия възможността да нанесе на Уилсън чист удар по лицето. Ударът беше с лява ръка и макар безвреден, се оказа достатъчен при замаяното състояние на Боб, за да го отстрани от по-нататъшно участие.

* * *

Боб Уилсън бавно осъзна заобикалящата го действителност. Седеше на някакъв под, който изглеждаше малко несигурен. Някой стоеше наведен над него.

— Добре ли сте? — запита фигурата.

— Като че ли да — отговори той с надебелен език. Устата го болеше. Докосна я и по ръката му полепна кръв. — Боли ме главата.

— Е, това би могло да се очаква — вие влязохте с главата надолу. Сигурно сте я ударили при падането.

Мислите на Уилсън започнаха да се проясняват: „Влязохте?“ Той внимателно огледа човека, който се грижеше за него. Мъж на средна възраст, с буйна прошарена коса и къса, добре подстригана брада. Беше облечен в нещо, което Уилсън взе за пурпурен домашен халат.

Но стаята, в която се намираше, го обезпокои повече. Беше кръгла и таванът беше така деликатно извит в купол, че не можеше да се определи височината му. Мека, постоянна и спокойна светлина от невидим източник изпълваше стаята. Мебели нямаше освен някакъв висок подиум или предмет с форма на амвон близо до стената срещу него.

— „Влязохте“? Влязох през какво?

— През Вратата, разбира се — имаше нещо странно в акцента му. Уилсън не можеше да го определи, освен дето имаше чувството, че английският не е езикът, на който е свикнал да говори.

Уилсън погледна през рамо в посоката, в която гледаше другият, и видя Кръга. От това главата го заболя още повече. „О, господи! — помисли си. — Сега вече съвсем оглупях. Защо не взема да се събудя?“ — и тръсна глава, за да я избистри. Което беше грешка. Тя съвсем се размъти. А кръгът си остана където си беше — обикновен прост кръг, увиснал във въздуха, плоската му дълбочина — изпълнена с цветовете и формите на незрението.

— През това ли влязох?

— Да.

— Къде съм?

— В залата на Вратата, в големия Дворец на Норкаал. Но по-важното е кога сте. Отишли сте напред с малко повече от 30 000 години.

„Сега вече знам, че съм полудял“ — помисли Уилсън и тръгна към Вратата.

По-възрастният сложи ръка на рамото му:

— Къде отивате?

— Връщам се.

— Не бързайте! Ще се върнете, вярвайте ми. Но нека първо да ви превържа раните. И трябва да си починете. Дължа ви някои обяснения, а освен това трябва да свършите нещо като се върнете — то ще е от полза и за двама ни. Очаква ни голямо бъдеще — вас и мене, момче, голямо бъдеще!

Уилсън се поколеба. Настоятелността на възрастния смътно го тревожеше.

— Тази работа не ми харесва.

Другият го погледна внимателно.

— Не бихте ли пийнали нещо преди да тръгнете?

Това, разбира се, Уилсън би направил. Точно в този момент едно питие бе най-силно желаното нещо в света… или във времето.

— Добре.

— Елате с мен — и възрастният го поведе през вратата, излизаща в някакъв коридор. Вървеше пъргаво. Уилсън трябваше да подтичва след него.

— Между другото — запита той, както вървяха по дългия коридор, — как се казвате?

— Как се казвам ли? Наричайте ме Диктор. Всички ми викат така.

— Добре, Диктор. Интересували ви моето име?

— Вашето име? — подсмихна се Диктор. — Аз го знам. Вие сте Боб Уилсън.

— А? О, предполагам, че Джо ви го е казал.

— Джо? Не познавам такъв.

— Така ли? Той ви познава. Всъщност, може би вие не сте този, с когото трябваше да се срещна.

— Аз съм. И ви очаквах… в известен смисъл. Джо… Джо, наричате го Джо, така ли?

— А той не се ли казва така?

— Име като всяко друго. Пристигнахме — и той въведе Уилсън в малка, но приветлива стая. Вътре нямаше каквито и да било мебели, но подът бе мек и топъл като живо тяло.

— Седнете. Сега ще се върна.

Боб се огледа да види къде да седна, после се обърна да помоли Диктор за стол. Но Диктор беше изчезнал, а с него бе изчезнала и вратата, през която бяха влезли. Боб седна на удобния под и се опита да не се тревожи.

Диктор се върна веднага. Уилсън видя как вратата се разтвори, за да го пропусне, но не схвана как изчезна отново. Диктор носеше приятно бълбукаща гарафа и чаша.

— „Мъгла в очите“ — сърдечно обяви той и наля повече от четири пръста. — Изпийте го.

Боб взе чашата:

— Вие няма ли да пийнете?

— Ей сега. Искам първо да се погрижа за раните ви.

— Добре.

Уилсън обърна първата чаша почти неприлично бързо — питието беше добро, той реши, че прилича на уиски, но е по-меко и не толкова сухо, а през това време Диктор сръчно го обработваше с мехлеми, които отначало смъдяха, но после успокояваха болката.

— Мога ли да ви налея още?

— Заповядайте!

Боб изпи втората чаша по-бавно, не успя да я довърши — тя се изплъзна между отпуснатите му пръсти и направи на пода ръждивокафяво петно. Той захърка.

 

 

Когато се събуди, Боб Уилсън се чувствуваше чудесно и напълно отпочинал. Беше му весело, без да знае защо. Полежа известно време отпуснат, със затворени очи, за да даде възможност на душата си да се промъкне обратно в тялото му. Чувствуваше, че денят ще е добър. А, да — беше си свършил дисертацията. Ами, нищо подобно! И той стреснато седна.

Видът на странните стени около него го върна обратно в континуума. Но преди да успее да се разтревожи, по-точно в същия миг, вратата се появи и влезе Диктор.

— По-добре ли сте?

— Ами… да. Кажете, каква е тая история?

— Ще стигнем и до това. Не бихте ли желали първо да закусите?

В ценностната система на Уилсън закуската се нареждаше веднага след живота и преди възможността да стане безсмъртен. Диктор го отведе в друга стая — първата от всички досега, която имаше прозорци. Всъщност половината стая беше открита към тераса, издигната високо над зелената околност. В стаята полъхваше мек и топъл ветрец. Закуската бе луксозна, в стил Римска империя. Докато се хранеха, Диктор обясняваше.

Боб Уилсън не следеше обясненията особено внимателно, защото момичетата, които сервираха, го разсейваха. Първата влезе със сив поднос с плодове на главата си. Плодовете бяха разкошни. Момичето също. Колкото и да търсеше някакви недостатъци в нея, не можа да ги открие. Облеклото й не затрудняваше търсенето.

Тя се приближи първо до Диктор и с едно-единствено движение застана на едно коляно, свали подноса от главата си и му го предложи. Той си взе малък червен плод и я отпрати. После тя по същия прекрасен начин го предложи на Боб.

— Та, както ти казвах — продължаваше Диктор, — не е сигурно откъде са дошли Великите, нито пък къде са отишли, когато са напуснали Земята. Склонен съм да мисля, че са отпътували във времето. Във всеки случай те са управлявали Земята повече от двадесет хиляди години и напълно са заличили човешката култура такава, каквато ти е известна. Онова, което е по-важно за теб и за мен, е въздействието им върху човешката психика. Консуматорът от двадесети век може да получи тук всичко, което би пожелал… Не ме ли слушаш?

— Мм? О, да, разбира се. Абе, това момиче е наистина много хубаво — очите му още бяха обърнати към изхода, където тя бе изчезнала.

— Кое? А, да, предполагам. В сравнение с останалите жени тук тя не е особено красива.

— Трудно ми е да повярвам. Аз не бих могъл да свикна с такава красавица.

— Харесва ти, значи? Много добре, подарявам ти я!

— Какво?

— Тя е робиня. Хайде сега, не се възмущавай! Те са роби по природа. Ако ти харесва, ще ти я подаря. Тя ще се радва.

Момичето току-що се бе върнало. Диктор го повика на някакъв непознат език.

— Казва се Арма — подхвърли той и после й каза нещо кратко.

Арма изхихика, но бързо придаде на лицето си спокоен вид. Приближи се до мястото на Уилсън, падна на колене пред него и събра длани пред себе си.

— Докосни челото й — обясни Диктор.

Боб го направи. Момичето стана и кротко зачака. Диктор му заговори. То изглеждаше озадачено, но излезе от стаята.

— Казах й, че независимо от новия й статус, ти желаеш тя да продължи да сервира закуската.

* * *

Диктор продължи с обясненията, докато се сервираше. Следващото блюдо бе донесено от Арма и едно друго момиче. Когато Боб видя второто момиче, от устата му се изплъзна тихо подсвирване. Той разбра, че малко е прибързал, като е позволил на Диктор да му даде Арма. Или стандартът за красота се е вдигнал неимоверно, или Диктор отделя доста внимание на избора на слугините си.

— … Поради това — казваше Диктор — необходимо е веднага да се върнеш през Вратата на времето. Първата ти задача е да доведеш другия. После ще трябва да свършиш още една работа и всичко ще ни е наред. След това ще делим по равно. А има много нещо за делба, аз… Ти не ме слушаш!

— Разбира се, че те слушам, шефе. Всяка твоя дума — Боб прокара пръст по брадата си. — Да имаш някой бръснач за мене? Бих искал да се обръсна.

Диктор тихо изруга на два езика.

— Престани да се зазяпваш по тези двете и слушай! Имаме работа.

— Разбира се, разбира се. Всичко ми е ясно и съм твой човек. Кога започваме? — Уилсън беше взел решението преди известно време, всъщност малко след като Арма влезе с подноса с плодове. Имаше чувството, че участва в приятен сън. И ако сътрудничеството с Диктор означаваше, че този сън ще продължи — така да е! По дяволите научната кариера!

Така или иначе, от него Диктор искаше само да се върне там, откъдето бе дошъл, и да накара някакъв друг човек да мине през Вратата. Най-лошото, което можеше да му се случи, бе да се намери отново в двадесети век. Какво можеше да загуби?

Диктор стана:

— Хайде да започваме — предложи рязко той, — преди да си се разсеял пак. Върви след мене! — И тръгна с бодра крачка, а Уилсън след него.

Диктор го заведе в Залата на Вратата и спря.

— Трябва само да минеш през Вратата — каза той. — Ще се намериш отново в своята стая, в своето време. Накарай човека, когото ще намериш там, да мине през Вратата. Той ни е необходим. После и ти се върни.

Боб възкликна с изразителен жест:

— Готово, шефе! Смятай работата за опечена — и се запъти към Вратата.

— Чакай! — изкомандва Диктор. — Не си свикнал с пътуването във времето. Предупреждавам те, че там те очаква шок! Този, другият… ти ще го познаеш.

— Кой е той?

— Няма да ти кажа, защото няма да разбереш. Но това ще стане, когато го видиш. Помни едно: пътуването във времето носи много парадокси. Не ги взимай присърце. Просто прави, каквото ти казвам, и всичко ще бъде наред.

— Парадоксите не ме смущават — уверено заяви Боб. — Това ли е всичко? Аз съм готов.

— Минутка само — Диктор мина зад издигнатия подиум. След малко се показа главата зад него. — Контролните уреди са нагласени. Окей! Тръгвай!

Боб Уилсън мина през кръга, наречен Врата на времето. Кой знае какви сензации по пренасянето му нямаше. Нещо като преминаване през портал със завеса в по-тъмна стая. От другата страна той поспря, за да свикнат очите му с приглушената светлина. Видя, че наистина се намира в своята стая.

Там имаше човек, седнал зад собственото му бюро. Този е значи човекът, когото трябва да върне през Вратата на времето. Диктор бе казал, че ще го познае. Е, да видим кой е.

Изпитваше леко негодувание, че намира някого зад своето бюро в своята стая, но после му мина. В края на краищата стаята се даваше под наем. Без съмнение, след като е изчезнал, са я дали на друг. Не можеше по никакъв начин да определи колко време го е нямало. Ами… може да е средата на следващата седмица!

Този тук му изглеждаше смътно познат, въпреки че виждаше само гърба му. Кой ли е? Да го заговори ли, та да се обърне? Някак си не му се искаше… преди да е разбрал кой е. И той даде на това нежелание рационално обяснение — хубаво е да знаеш с кого си имаш работа, преди да започнеш такава необичайна акция, като да накараш някого да мине през Вратата.

Човекът зад бюрото продължаваше да пише. Спря само за да изгаси една цигара — сложи я в пепелника и я натисна с преспапието. Боб Уилсън познаваше този навик. По гърба му полазиха тръпки.

„Ако запали следващата — прошепна си той — така, както подозирам…“

Човекът зад бюрото взе нова цигара, потупа я от двете страни, посмачка я, притисна единия й край към нокътя на левия си палец и сложи този край в устата си.

Уилсън почувствува как тупти кръвта му в жилите.

Там, с гръб към него, седеше самият той — Боб Уилсън! Усети, че ще припадне. Затвори очи и се подпря на облегалката на един стол.

„Знаех си — помисли си той. — Всичко това е абсурд. Аз съм луд. Раздвояване на личността. Не трябваше да се преуморяваме.“

Звукът от машината продължаваше.

Той се съвзе и отново премисли положението. Диктор го беше предупредил, че ще изпита шок, който не може да бъде предварително обяснен, защото не може да му се повярва. „Добре, да предположим, че не съм луд. Ако пътуването във времето е изобщо възможно, няма причини да не мога да се върна и да се видя как правя нещо, което съм правил в миналото. Ако съм нормален — точно това правя в момента. А пък ако не съм, тогава няма значение какво точно правя.“

„Нещо повече — добави той. — Ако съм луд, тогава може би е по-добре да си остана луд и да се върна през Вратата на времето! Не, това са глупости! Всичко е глупости — по дяволите!“

Боб се промъкна крадешком и надникна през рамото на двойника си: „Продължителността е атрибут на съзнанието — прочете той, — а не на материята.“

„Е, това е! — помисли си. — Сега съм точно там, откъдето започна всичко, и се гледам как си пиша дисертацията.“

Тракането продължи. „Тя не е Нещо само по себе си. Следователно…“ Една от буквите на машината засече. Двойникът зад бюрото му изруга и посегна да я оправи.

— Зарежи я — каза Уилсън, подтикнат от внезапен порив. — И без това е една голяма глупост.

Другият Боб Уилсън се стресна, после бавно се извърна. Изразът му на удивление се превърна в раздразнение.

— Какво, по дяволите, правите в стаята ми? — запита той.

И без да чака отговор, стана, отиде бързо до вратата и опита ключалката.

— Как влязохте?

„Май ще е трудничко“ — помисли Уилсън.

— През това — отговори Уилсън, сочейки Вратата на времето. Двойникът му погледна натам, попремига и пак погледна, после внимателно се приближи и посегна да я пипне.

— Недей! — извика Уилсън.

Другият се спря:

— Защо? — запита той.

На Уилсън не му беше съвсем ясно защо не бива да позволява такова нещо на другото си аз, но имаше безпогрешното чувство, че над него надвисва опасност, когато го видя да посяга. Опита се да спечели време:

— Ще ти обясня. Но хайде първо да пийнем.

Една чашка винаги бе добре дошла, но сега имаше нужда от нея повече от всякога. Той отиде съвсем машинално до обичайното си скривалище за напитки — гардероба — и извади бутилката, която очакваше да намери там.

— Хей! — запротестира другият. — Какво правиш? Това пиене е мое!

— Твое ли… Глупости на търкалета! — Питието си беше негово. Не, не беше… бе тяхно. О, по дяволите! Прекалено сложно ставаше. — Извинявай. Нали нямаш нищо против все пак да пийна?

— Всъщност, не — кисело отвърна двойникът му. — Налей тогава и на мене.

— Окей — съгласи се Уилсън. — А после ще ти обясня.

Той усещаше, че ще му бъде прекалено трудно да обясни, преди да е пийнал. Така и на него не му беше ясно.

— Ще се наложи — предупреди го другият и внимателно го заоглежда, докато си пиеше питието.