Алфред ван Вогт
Второто решение

Малкото хилаво човече проговори с пронизителен глас:

— Уверен съм, че не са ни били необходими нито Едисон, нито Айнщайн, нито пък другите известни учени. Мисълта на човешката общност неизбежно се движи в една или друга посока, а вече от това мислене на хората възникват идеите на отделните личности. Тяхната поява не зависи от някакви си отделни забележителни типове. Винаги има и второ решение.

Някой не се съгласи с него:

— Изобретенията променят хода на историята. Новото оръжие например позволява да се спечели една война. А след година то може даже да не окаже някакво забележимо въздействие върху развитието на събитията.

И тогава в разговора се намеси висок, широкоплещест мъж. Забелязах го още в бара, където той със скучаещата снизходителност на космонавт се заслушваше в разговорите на чисто земните хора. Плътен космически загар покриваше лицето му. Виждаше се, че просто си почива между два полета и се чуди какво да прави.

— Не бих искал да се намесвам — каза той, — но знам една история, която има нещо общо със спора ви.

Веднъж професор Джеминсън, за който несъмнено сте чували, хвана на планетата Карсън женски езвал и го изпрати на Земята. По пътя тя роди — малкото беше с размерите на голям лъв. А по време на пътуването порасна с още 30 сантиметра. Но най-интересното започна, когато антигравитационните двигатели на земния кораб се повредиха…

* * *

Ставайки с всяка измината секунда все помрачен и по-мрачен, капитан втори ранг Мак Ленън говореше на двама от офицерите си:

— Двигателите напълно излязоха от контрол! Корабът ни ще се вреже в Земята след петнайсет минути в района на резервата на Канадския Север. Карлинг, разпределете хората по спасителните совалки и се свържете с директора на резервата. Кажете му, че на кораба има два езвала от планетата Карсън и че те вероятно ще преживеят катастрофата. Нека се приготви, както може. Бренсън!

— Да сър! — изпъна се младият офицер, блед от вълнение.

— Убийте двата езвала. Ако тези зверове се измъкнат на свобода, ще избият маса хора. Трябва да бъдете в спасителната совалка след седем… не, по-добре след шест минути.

Времето обаче изтече и совалките стартираха без Бренсън.

* * *

Младият езвал чу ръмженето на майка си, а след това и мислите й: „Скрий се под мен! Двуногият дойде да убива!“

Скочи от своя ъгъл на клетката — 250-килограмово тъмносиньо чудовище. Ръцете с изключително остри нокти изтрополиха по стоманения под и той се скри под корема на майка си. Впи се с всичките си шест ръце в майчината козина.

Мисълта пак долетя: „Помни всичко, което съм ти казвала. Единствената надежда на нашия народ е хората да мислят, че сме животни. Ако заподозрат, че сме разумни, с нас е свършено. А някои от тях вече подозират…“

И отново още по-припряно: „Бори се със страха, защото всичко това е само страх. Приеми смъртта, ако това е от полза за твоя народ.“

Притиснал се към майка си не само телом, но и с мислите си, младият езвал видя през очите й пръчките на решетката и фигурата на човек. Човекът провря оръжие в клетката. Бликна поток от бял огън.

За миг мисловният контакт с майка му изчезна. Вече със слуха си възприе болезнения й вопъл, а плоските му ноздри подушиха мириса на горяща плът. С цялото си тяло почувства с каква бързина и ярост тя се хвърли срещу огнената струя и човекът отскочи от клетката.

След това видя как майка му прави невероятни неща, оставайки при това почти спокойна. Тя се втурна по тавана на клетката, от който до пода имаше около шест метра. Там, люлеейки се, тя се запремята от пръчка на пръчка. Огънят я преследваше, настигаше, изпускаше и пак я намираше… Накрая вече не можеше да скрие от сина си, че смъртта е близко. Но с тази мисъл дойде и друга — той разбра защо тя принуди човека да отстъпи от клетката и да стреля отвън. Гонейки я, преследвайки стремителните й движения, огненият лъч разтопяваше пръчките на клетката.

Чу и мислите на човека: „Господи! Нима тя никога няма да умре? Още една минута и трябва да бягам. Аз…“

Не можа да довърши мисълта си — почти три тона от най-здравата органична материя, с която някога се бе срещал човека, се стовари върху отслабналите пръчки на клетката.

„Измъкна се! — ужаси се човекът.“

Но тук светът се разпадна на части — корабът рухна на Земята. Езвалът загуби съзнание.

… Бавно, постепенно способността да възприема мисли и да ги преценява се върна. Лежейки под тялото на майка си, младият езвал изплашено се вслуша в мислите на няколко човека:

„От Бренсън не е останало много…“

„Капитан Мак Ленън, току-що приех съобщение. Кейлъб Карсън, заместникът на професор Джеминсън, е тук — на Земята, и вече лети насам. Внук е на онзи Карсън, на когото е наречена планетата. Ще пристигне около обяд — след два часа — и…“

„Така ли? — Мак Ленън беше явно недоволен. — Е, мисля, че ще успее за края на лова.“

„Лов? Какъв лов?“

„Не се правете на идиот! — вбеси се капитанът. — Трябва да намерим младия езвал. Ако се измъкне на свобода, дори и в тази пустош, може да избие доста хора. Позвънете на директора на резервата, нека да намери най-големите и зли кучета.“

„Да, сър.“

„Свалете совалката по-ниско и привържете трупа с въжета. Тези зверове умеят да крият потомството си под корема и…“

Отгоре се дочуха някакви звуци. Езвалът усети, че тялото на майка му се повдига.

И отново мисълта на Мак Ленън:

„Сега дърпайте встрани. Всички да се отдръпнат. Може да се наложи да се стреля веднага.“

Езвалът внимателно показа ъгловата си глава. Трите му блестящи очи потвърдиха картината, вече видяна през очите на враговете му. Космическият кораб се бе разбил на парчета, които се бяха разхвърчали едва ли не на километри наоколо и всеки къс, всеки разбит сандък можеше да послужи за прикритие от изстрелите.

— Вижте! — това беше и мисъл, и вик.

Езвалът преживя страшен миг. Очакваше изгарящата болка да дойде веднага. Но оглеждайки замрелите, напрегнати хора, си спомни, че майка му му бе повелила да се бори със страха. И той се хвърли към хората.

Енергията от бластера на Мак Ленън изпари снега около него. Езвалът, обръщайки се рязко, се скри зад купчина блестящ метал. Огненият лъч се прехвърли върху метала и започна да прогаря в него път към езвала. Тогава той скочи в храстите и побягна, непрекъснато сменяйки посоката.

От бъркотията на стигналите до него мисли избра една:

„Директорът казва, че може да събере десетина кучета. Ще се наложи да ги докара със самолет, а това ще стане за около час…“

Езвалът не си представяше много ясно какво е това кучета, но все пак си представяше нещо. Кучетата вървят по следи. Значи си служат с обонянието така добре, както и той. И към мястото, където са, ще трябва да се приближи срещу вятъра. Тогава ще може да ги убие.

Не знаеше колко време е минало, но когато отпред се мярнаха тъмни постройки, разбра, че е достигнал целта. Над него безшумно прелетя самолет и езвалът чу като лек полъх мисълта на човека, наричан Кейлъб Карсън.

С блестящи въгленочерни очи той гледаше от височинката доведените кучета. Десет… много са. Привързани със синджири, те спяха в снега, но можеха да го нападнат всичките едновременно.

Иззад хълма, на почти половин километър от езвала, се появи кола. Кейлъб Карсън щеше да види цялата му битка с кучетата.

Първото куче забеляза езвала. Той чу мисълта му — тревога! И веднага с един удар угаси тази мисъл. Зъбите, които можеха да направят вдлъбнатини в метала, се затвориха върху шията на друго куче, нахвърлило се върху него отзад.

Зверовете се отдръпнаха от него, а мислите им бяха изпълнени със страх. Езвалът презрително се обърна. Колата вече беше съвсем близо. В нея имаше само един човек.

Кейлъб Карсън стоеше до отворената врата на колата. В ръцете си държеше дълъг, блестящ бластер. Оръжието беше насочено към езвала — и изведнъж, не вярвайки на себе си, чу мисълта, изпратена за него.

„Гледай! — чу езвалът. — Гледай! Мога да те убия. Просто ще се изпариш, а в земята ще остане само кратер. Мога да те убия, но няма да го направя. Помисли върху това. И помни, макар че сега ще избягаш, че занапред аз ще решавам да живееш ли, или не. Без моя помощ няма да се върнеш вкъщи, а цената ми е висока. Е, а сега, докато не са се появили другите, бягай!“

Съвсем объркан, езвалът прехвърли гребена на хълма. Изплашените кучета не го преследваха. Спря се. Мислите му започнаха да се подреждат. Почти всичко застана на мястото си. Неведнъж по време на продължителния космически полет майка му му казваше: „Човекът ще се примири с поражението само от един противник — самата природна сила. За да ни оставят на мира, за да си отидат от нашата планета, ние се преструвахме на неразумни, агресивни зверове. Знаехме, че само ако заподозрат в нас дори и искрица от разум, ще похарчат цялото си богатство и милиони животни, за да ни унищожат. А сега някой подозира, че сме разумни!“

И някой наистина подозираше. Този Кейлъб Карсън е много опасен за всички езвали. Сега, вместо да се спасява с бягство, ще се наложи да го проследи и убие.

Отдалеч се долавяше неясната, мъглява мисъл на Кейлъб Карсън. По „мириса“ й тръгна и езвалът.

… Постепенно мисълта стана по-ясна и езвалът разбра, че Карсън е в дома си, а с него са Мак Ленън и един от офицерите му — Карлинг. Разговаряха за войната на хората с рулите, за професор Джеминсън и неговото изследване на езвалите.

Бавно и много внимателно езвалът влезе в къщата и запълзя нагоре по стълбата. Сега вече чуваше не само мисълта, а и гласовете:

— … И дори да се съглася с вас — казваше Карсън, — че езвалите са лишени от разум, това все още не ни дава право да объркваме плановете на професора. А той иска младия езвал да остане жив. — Карсън помълча. — Във всеки случай не е необходимо да го преследваме. Той ще умре от глад. Земната храна въобще не става за него.

— Защо насочихте бластера към вратата? — изведнъж бързо попита Мак Ленън.

— Защото преди малко видях през прозореца как езвалът се прокрадва в храстите. Впрочем очаквах появата му, но не мислех, че ще влезе в къщата, докато не чух преди малко стърженето на ноктите му по стълбата.

Езвалът замря. След това рязко се обърна и се втурна надолу по стъпалата. След тази несполука от всичките му цели остана само една. Трябваше да се спаси. Трябваше да намери храна. А храна за него имаше само на едно място.

Остатъците от космическия кораб напомняха изоставено гробище. Някъде наоколо би трябвало да е храната, която бяха взели за майка му.

Видя как по снега вляво от него се носи сянката на безшумен самолет — и застина.

„Можеш да не се криеш — чу мисълта на Кейлъб Карсън. — Знаех, че ще дойдеш тук. Е, какво пък, тук и ще се реши съдбата ти.“

Самолетът започна да се спуска, кръжейки, а след това замря на трийсетина метра над земята. Отново прозвуча мисълта на Карсън:

„Съобщих на Мак Ленън къде си и какво според мен ще стане по-нататък. Той ме смята за идиот. Двамата с Карлинг ще бъдат тук след пет минути. За тези пет минути трябва да промениш отношението си към живота. Хората не са ангели, но на тях им е необходимо да знаят за разума на езвалите. Воюваме с раса на разрушители, с рулите. Планетата Карсън ни трябва за междинна база. А докато езвалите нападат хората, не можем да се задържим там. И не си мисли, че ако загинеш като мъченик, ще има някаква полза от това. Ще докажем, че езвалите са разумна раса. Ако се съгласиш с предложението ми, ще те науча на всичко необходимо, ще станеш първият учен сред езвалите. Чуваш мислите ми и знаеш, че не те лъжа.“

Да, езвалът усещаше, че човекът говори истината.

„Трябва да направиш нещо много просто, за да ми покажеш какво решение си взел. Сега ще приземя самолета си. Той е метален и е разделен на две помещения. Няма да можеш да проникнеш в моето и да ме убиеш. А вратата за твоето ще бъде отворена. Когато влезеш, тя плътно ще се затвори и… по дяволите, това вече е Мак Ленън.“

Самолетът като че ли рухна на земята — толкова бързо се приземи. Вратата се разтвори. „Решавай по-бързо!“ — долетя мисълта на Карсън. Езвалът стоеше нерешително. Виждаше големи градове, космически кораби, които езвалите ще управляват…

Край него полъхна огън и вече нямаше никакво време — оставаше единственият шанс. Тичайки, рязко промени посоката и лъчът отново не го улучи. Тогава пламъкът удари по задната част на самолета на Карсън.

Скачайки в самолета, който вече не можеше да излети, езвалът си помисли, че Мак Ленън направи това нарочно. Вторият самолет се приземи. От него изскочиха двама с бластери. Усетил веднага цялата им ненавист, езвалът заръмжа и се обърна към вратата — може би на свобода по-лесно ще може да се спаси. Но вратата се затвори с метален звън.

А може би не? Отвори се другата врата. С мощен рев езвалът се втурна във второто помещение, където беше човекът. При тази неочаквана възможност да убие Карсън езвалът забрави всичко останало. Но хладният, ясен разум на човека го спря и вдигнатата за удар лапа се отпусна.

Чу хрипкавия глас на Карсън:

— Поемам този страшен риск само поради една причина. Не се съмнявам, че си разумен. Но не можем да излетим. Мак Ленън се погрижи за това. Значи е необходимо някакво решаващо доказателство.

Сега ще отворя външната врата. Можеш да ме убиеш и да се скриеш — ако ти провърви. Или ще легнеш в краката ми и спокойно ще изчакаш появяването им.

Треперейки от вълнение, езвалът бавно се приближи и легна в краката на Карсън. Като в мъгла възприе мислите на Мак Ленън, в които недоверието и изумлението се смесваха.

В тези минути езвалът се чувстваше много млад, много важен и много притеснен. Мислеше за бъдещето на езвалите, за един свят с гигантски съоръжения, за началото на една нова цивилизация…

* * *

Когато високият космонавт привърши разказа си, всички дълго мълчахме.

— Там е работата — заговори накрая човечето с пронизителния глас. — Не винаги се намира някой, умеещ да вникне дълбоко в проблема. Винаги има второ решение. Но защо навремето не писаха нищо за този инцидент?

— Защото воювахме с рулите — насмешливо му обясни някой. — Впрочем — продължи същият глас — неотдавна четох, че на планетата Карсън е изпратен нов координатор. Казва се Кейлъб Карсън.

Някакъв куриер притича до космонавта.

— Капитан Мак Ленън — казва той. — Молят ви да се свържете с кораба. Нещо спешно… бързо…