Метаданни
Данни
- Оригинално заглавие
- Der letzte Programmierer, 1981 (Пълни авторски права)
- Превод отнемски
- Людмила Георгиева, 1991 (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 2гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Публикувано във вестник „Нова Орбита“, броеве 16,17/1991 г.
История
- —Добавяне
Пред градинската стена те се появиха по едно и също време като че ли случайно. Първо се помотаха, скучаещи с ръце в джобовете. Сегиз-тогиз ту единият, ту другият се надигаха на пръсти да погледнат оттатък стената, по горния край на която беше опъната жица под напрежение. Къщата оттатък изглеждаше съвсем спокойна — малка, еднофамилна, със зелени капаци на прозорците, боядисани в мръснорозово, с олющени тук-там стени. Градината подсилваше впечатлението за занемареност, очевидно никой не се престараваше с грижите си за нея — обрасла в коприва, с отдавна неподстригвани декоративни храсти.
Идваха все нови хора, разговорите ставаха оживени и в тях се долавяше озлобеност. И когато в отворения прозорец се показа бледо лице и две ръце се изпънаха към капаците да ги затворят, полетяха първите камъни. После звън на разбито стъкло… Извикаха полиция, чуха се тревожните сигнали на сирената, тогава хората край стената станаха неспокойни; онзи, който беше хвърлил камък, се измъкна, останалите започнаха да се разпръскват, като че ли нямат нищо общо със случилото се. Воят на сирената стана по-могъщ, изскърцаха спирачки и пред невзрачната къща спряха два бяло-зелени полицейски автомобила.
Вратата отвори старец.
— Влизайте.
Беше в дрипав, не за ръста му дълъг халат, в домашни кадифени пантофи. Поздрави полицаите като че ли посреща досадни познати, чувствуващи се задължени да идват, макар да не им е приятно.
— Пак ли неприятности? — попита сержантът и внимателно приседна на клатещия се стол, единственият, върху който нямаше книги, перфокарти и ленти. — Том, няма ли да кротнеш? Как не разбираш, че сам си си виновен за всичко?!
Старецът прокара ръце по своите неподстригани, меки, силно посивели коси. Наведе се към масата, на която имаше компютърна клавиатура, дисплей и принтер.
— Не съм ви викал аз — нервно отвърна той. — И не правя нищо противозаконно. Няма да допусна да ми забранят да се занимавам с нещата, които са ми приятни.
Явно загубил надежда да убеди събеседника си, сержантът вдигна примирено ръце.
— Добре де, добре. Ние само изпълняваме задълженията си. Не идваме заради собственото си удоволствие, нали? Искаме или не, при повикване трябва да се явим.
— Не вярвам, че нещо ме е заплашвало — рече Том. — Обградил съм се срещу всякакви опасности, а стъклата са застраховани. Огледахте, както изисква законът, убедихте се, че всичко е наред. Мисля, че повече не съм ви полезен.
Сержантът се изправи.
— Това е всичко. Ще изпратим протокол, подпишете го.
Сержантът навъсено се сбогува, намигна на своя помощник и двамата излязоха в коридора. До външната врата стоеше светлоруса млада жена с угрижен вид.
— Много ви благодаря, че се грижите за нас — каза тя.
Сержантът кимна.
— Желая ви всичко хубаво — кимна още веднъж сержантът и двамата излязоха навън. Освен двете коли с мигащи светлини там нямаше никой и нищо.
Том седна пред клавиатурата. Въвеждаше числа, пишеше команди, които мигом се появяваха на екрана, наредени в стройни таблици. В някои редове буквите бяха примесени с цифри, в други — с логически знаци. Старецът натисна клавиш и за няколко секунди екранът се изпразни, ако не се брои вихърът от безбройно много бели точки. Беше тихо, само мигащите червени светлинки показваха, че в машината нещо става. После на дисплея се появи образ — нещо като диаграма или графика. Том погледна изображението, поклати глава и въведе нови числа и знаци. Играта се повтори. Този път мина повечко време до появата на резултата, но Том пак не беше доволен. Старецът набързо нахвърли някакви знаци върху обратната страна на формуляр, след това въведе нов вариант на програмата.
Чакаше отговор и тогава се чу леко позвънване. Том сам беше въвел този сигнал. Другите диалогови системи работят постоянно, без изключване, и хората от сутрин до вечер слушат указания, съвети и окуражителни думи, произнасяни от синтезиран глас. Том не искаше да слуша нито указания, нито съвети; централният процесорен блок беше отдавна разбрал това и сигнализираше за съществуването си само при достатъчно важни основания.
Раменете на стареца потръпнаха с досада, после уморено попита:
— Какво ти става?
— Според мен това е лош вкус — рече Компютърът. — Даже ако искаш да знаеш — направо нечестно. Защо са ти тези отдавна остарели методи? Погледни другите, вече никой не програмира така.
— И това ли е всичко, което искаше да ми кажеш? — попита Том. — Доколкото ми се струва, бяхме се разбрали да се обръщаш към мен само при много важен повод.
Компютърът отговори толкова бързо, че сякаш го прекъсна.
— Този повод е важен. Аз съм разумна система, много по-разумна от теб, а ти ме караш да изпълнявам безсмислени операции. Готов съм да ти помагам във всичко, но ти не искаш да разговаряш с мен. Твоето поведение направо ме обижда.
— Как мога да те обиждам — старецът поклати глава. — Да беше някой друг, но аз не мога да наранявам ничии чувства. И ако изобщо говорим за чувства, ти не по-зле от мен знаеш, че те не са истински, а само програма; всичко на всичко таблица на приоритетите на човешкото поведение, която ти използваш за саморегулиране. Да имаш да кажеш нещо друго? Говоря ти сериозно, настоявам повече да не ме тревожиш.
И старецът отново се наведе над записките си.
— Това засяга преди всичко теб — продължи Компютърът. — Аз искам само да ти помогна. Тези твои първобитни редове от команди — линейни, без никакъв семантичен пълнеж… Като работиш така днес, във века на адаптацията, ти сам се ограбваш. Много по-бързо ще стигнеш до целта, ако ми кажеш какво точно искаш. Дай ми задачата си и аз ще я реша.
Том поклати глава.
— Да се нагаждаш към автоматичното решаване на задачи, значи да направиш нашия банален свят още по-банален. Мен ме привлича новото — все пак трябва да има начин да се постигне онова, което никога не го е имало. В адаптивните програми няма творческо начало.
— Празни приказки — каза Компютърът. — Има ли нещо по-творческо от решаването на сложни задачи, които никога по-рано не са били поставяни? Казах ти: само формулирай задачата и аз ще я реша.
Старецът пак поклати глава.
— Не, не, ти не разбираш. Истинското творчество е да видиш задача там, където никой досега не я е виждал.
Няколко дни по-късно дойде един сътрудник от „Охрана на данните“, когото Том познаваше не по-зле от двамата полицаи. Старецът мълчаливо му посочи единствения празен стол, а сам остана да стърчи прав, с което явно намекваше, че няма намерение да води безкраен разговор. Интересно, за какво ли пък ще си говорим днес? В общи линии му е все едно, тъй като старателно спазва всички указания. Да, разбира се, никой вече не използва старите методи за програмиране, но това не е повод… ФОРТРАН, АЛГОЛ, БЕЙСИК, ПЛ/1 — какви забележителни начини да се концептуализират и формулират проблемите! Е, съвсем не идеални, в някои отношения дори направо неудобни, но точно заради малките си кусури са още по-близки до сърцето — в това прилича на колекционер на пощенски марки, за който пожълтелите от времето стари екземпляри са много по-ценни от новите. Нещо повече, в старите компютърни езици има логични грешки, двусмислици и противоречия, които наложиха създаването на нови езици — последователни, използващи последните открития в лингвистиката и многомерната логика. Тези нови езици идеално съответстват на целите, за които са създадени, и ако се записват правилно, самата им структура гарантира, че няма да има грешки… Средният специалист по информатика, решил да използва тези езици за решаването на най-обикновени задачи, дори не е подозирал за ограничените им възможности. А онзи, който е проникнал в същността и неочаквано е открил за себе си дълбочината им, ничията земя между логиката и противоречието, изплашено е обръщал гръб да се върне назад. На случайността се дължи, че точно той, Том, е открил всичко това — и неоспоримите дефекти, и невероятните възможности. Да, в това е цялата работа: тази пътека позволява да проникнеш в области, в които на пръв поглед никой не би могъл да влезе…
Накрая старецът дойде на себе си и погледна посетителя, който очевидно също толкова добре разбираше колко безплоден ще бъде разговорът нататък.
— Постъпиха нови оплаквания от съседите — започна да обяснява служебното лице и показа папка с бумаги. — На телевизионните им екрани по време на най-интересните предавания се появяват странични надписи. И обратно, на фона на надписите се появяват разни фигури и четенето на текста става невъзможно. Има и жалби, че времето за отговор при диалог с Компютъра се увеличава, защото използвате големи обеми от паметта при вашите проучвания.
Думата „проучвания“ беше казана с явна ирония.
— Защо мислите, че аз съм виновен за смущенията? — попита Том.
— Имаме неоспорими доказателства. Всичко е записано в протокол — и служителят показа червена папка.
— А не нарушавате ли в този случай закона за охрана на данните? — попита Том. — Доколкото ми е известно, използването на машинни мощности и машинно време не се ограничава. Вече двайсет години използването на Компютъра е безплатно и пак толкова време твърди правни гаранции защитават ползвателя от всякакъв контрол или наблюдения. Протоколът, който размахвате пред носа ми, ако наистина съдържа данни за използваните от мен изчислителни мощности, е най-убедителното доказателство, че точно вие нарушавате наредбата, дадена от собственото ви ведомство.
— Всичко не е чак толкова просто — възрази служителят. — Много добре знаете, че има особени случаи и за тях са предвидени съответни текстове в закона. А вие сте точно особен случай! И за всичко сам сте си виновен, нима не разбирате? Да, изчислителните мощности и паметта могат да се използват безплатно, но за удовлетворяване потребностите на съзнателните граждани, а не за развлечение на противообществени елементи! А вие сте нагледен пример за злоупотреба със свободите — и то за сметка на другите, за сметка на хората с чувство за отговорност. Ако знаете колко работа ни създавате! Трябваше много месеци да събираме доказателства и да молим началството да ни разреши да ви наблюдаваме.
— Ще се оплача! — възкликна Том. — И хайде да свършваме, нямам време за губене.
Служителят сграбчи бумагите и се изправи, явно вбесен.
— Бях задължен официално да ви предупредя. Нямам нищо лично срещу вас, даже напротив — съжалявам ви, че сте в трудно положение. Но вие сам се напъхахте вътре. Все пак… Кажете ми… — той направи крачка напред и застана съвсем до Том — за какъв дявол правите всичко това? Каква ви е целта? Просто искате да ни причинявате неприятности, така ли?
— Съвсем не — отвърна Том. — Не искам никому да причинявам неприятности. Мисля за съвсем други неща. Нима не сте забелязали, че в наше време почти нищо в света не се променя? Ничия фантазия не работи, липсват нови идеи. А професиите, които преди се смятаха за творчески? Учените ползват стандартни програми, автоматизирани композитори съчиняват музика за композиторите, поетите търсят асоциации чрез генератори за случайни числа, художниците преглеждат на дисплеите безкрайни поредици от променящи се картини, а подбира Компютърът в зависимост от нивото на твоя интелект и настроението ти. Нима никой не вижда това отвратително еднообразие? Трябва хората да започнат отново да мислят сами. Трябва да им се вземе тази играчка, адаптивната система, заради която всички изгубиха способността да мислят самостоятелно и да разбират чуждите мисли.
— Но нали самият вие използвате през цялото време Компютъра? — изненада се служителят.
— Още ли не сте разбрали? — рече Том. — Да, разбира се, Компютърът може да се използва и за творчески цели. Трагедията е в това, че никой не е в състояние да го направи.
Том направи крачка напред — мълчаливо предложение към служителя да си отиде. Поклащайки глава с неразбиране, служителят тръгна към вратата, но малко преди да излезе, рече:
— Ама вашите програми… те са лишени от всякакъв смисъл! Вие само анализирате…
— Всичко има своя смисъл — отговори старецът, многозначително подчертавайки всяка дума. — Няма нищо безсмислено, всичко има своя смисъл, само дето не винаги го разбираме.
И побутна служителя към изхода.
Том седна пред клавиатурата, мигом се съсредоточи и заработи с нескрита злоба, събирана много години. Всичко странично той възприемаше като глупаво и ненужно, от което трябва да се пази. Само от време на време го пробождаше смътното подозрение, че може би заради всичко това губи нещо друго, но също ценно: сближаването със света наоколо и с хората.
Безшумно влезе дъщеря му, която се грижеше за домакинството. По момически стройна, тя изглеждаше по-млада от годините си и единствена поддържаше контакти с бащата, всички останали отдавна го бяха напуснали — нейните братя и сестри, майка й и дори старата икономка. Защо остана ли? Ами защото съжаляваше жалкия старец, неспособен да се грижи за себе си. Но не това е всичко, в края на краищата и другите го обичаха и все пак си отидоха. Имаше още нещо и тя подозираше, че го осъзнава: не си отиде просто защото го разбира. Естествено не разбираше нищо от информатика или теория на автоматите, от изчислителни процеси и формална логика. Но ясно разбираше увлечението му, готовността му да отдаде силите си за решаването на задачата, която сам си беше поставил. Вътрешно тя се възхищаваше от баща си: какво като не го разбират, той е велик човек, мъдрец! И макар че й е трудно да разговаря с него (не можеше да догонва мислите му), все едно — в огромното негово дело тя има своя мъничък принос.
Така беше много години, докато в душата й се вмъкна съмнението. Преди време скришом разговаря със служител от „Охрана на данните“ и той й каза категорично: Всички програми, които въвежда баща ти, са пълна безсмислица, тъпотия, която не заслужава внимание. Тогава тя отиде при психиатър и сподели тревогите и съмненията си. Лекарят я помоли да дойде след седмица и при второто й посещение й обясни, че Том очевидно е обладан от идея фикс и заради тази своя мания изглежда в очите на хората симпатичен смешен чудак, затова не трябва да се обръща внимание на болезнените му фантазии, щом не пречи на близките.
Но сега вече се забелязва точно това: бавно, но упорито той става фактор, който пречи на нормалния живот на градчето; нежеланието му да се съобразява с нищо друго на този свят го превръща в тегоба за околните. След разговора с психиатъра на нея й ставаше все по-трудно да се появява между хората, всички я гледаха с неприязън, добре поне че не я замерваха с камъни. Не, повече това не бива да се търпи!
Тя дълго стоя зад гърба на баща си, но той не я усети. Приближи се боязливо и го докосна по рамото. Той се обърна.
— Аз си отивам — каза тя.
Искаше да добави още нещо, но гласът й секна.
Том дълго не откъсна поглед от нея.
— Значи ме оставяш — произнесе накрая. — Какво пък, разбираемо е. Не се притеснявай, ще се справя сам.
— Наредила съм нещата си в куфара. Няма да те занимавам повече.
Тя тръгна към вратата, но се обърна.
— Защо го правиш? Толкова ли е важно за теб? Питала съм те много пъти, но никога не си ми отговарял…
Том се замисли.
— Защо, защо… — Той безпомощно повдигна рамене. — Вярно е, питала си ме… Но аз не знам отговора. Ето така — не знам. Може би съм последният учен, може би последният художник. Аз самият не знам какво търся. Просто… просто не мога да не правя това, което правя. Разбираш ли ме?…
Тя го погледна, в погледа й пробягна разочарование, дори гняв.
— Тогава си тръгвам. Сбогом.
Тя излезе от стаята, след нея вратата хлопна. Известно време старецът гледаше подире й с невиждащ поглед, после отново се обърна към клавиатурата.
Сега вече можеше да работи дни и нощи, нещо го принуждаваше да бърза. Вероятно страхът, че заради нарушаването на законите ще го лишат от достъпа до електронната система. Хранеше се само с концентрирани храни, които му донасяха от супермаркета. Пиеше вода направо от чешмата и спеше на кушетката, която с много усилия освободи от касетите и папките.
Погледът му почти не се откъсваше от екрана, пръстите майсторски бягаха по клавишите (слепешком, като на пианист, който изцяло се е предал на музиката, нещо повече — самият е станал музика); с реалността го свързваше само необходимостта да удовлетворява насъщните си нужди.
На екрана подскачаха букви и се нареждаха в стройни редици; запълвайки екрана, изчезваха и от горния край се появяваха нови. Накрая се появи многоцветна фигура — множество повърхнини, линии, стрелки и преливания. После фигурите се раздвижиха като живи. Ставаха все по-сложни, цветовете се променяха, появяваха се и изчезваха все нови и нови… Местната памет беше отдавна изчерпана, включваха се паметите на близките центрове, но и те не достигаха, затова трябваше да се изискват още, още. Всички други програми бяха изтрити, процесите в системите замираха — създадената от Том програма като вълна се разливаше във всички посоки, все по-нататък и по-далеч по световната електронна мрежа, превръщайки се във втори свят, паралелен на осезаемия и зрим първи — по-древния; и когато тази, вълна достигнеше препятствие, не спираше, разбиваше го, обикаляше го, хукваше отново и отиваше, и стигаше по-далеч и по-далеч, и още повече…
Том седеше пред дисплея и го гледаше с блестящи очи; там, като в огледало, се отразяваше целият му живот — едновременно и изобретение, и произведение на изкуството, непредвидено от никого, еднократно, разрушаващо и всеобхващащо…
Ръцете му се плъзнаха от клавиатурата и паднаха на коленете. Повече нямаше защо да живее — целта беше постигната.