Бев Малоун
Завръщам се в твоите обятия (4)

IV

Изби я студена пот, когато хеликоптерът се издигна. Вкопчи се в предпазния колан и погледна крадешком мълчаливия мъж до себе си. За нищо на света не би признала на Дерек Максуел, че се страхува от този полет.

Точно пред нея седеше Бъд Купър, вторият геолог на екипа, около тридесетгодишен и очевидно голям шегаджия. Но Ан знаеше, че е отличен професионалист, както и всички останали, иначе едва ли би намерил място в групата.

От другата страна на тесния проход бяха Майк Уилсън — фотографът, и Пит Бартън — известен журналист, чиито публикации се появяваха в много научни списания. Очевидно бе доста по-възрастен от останалите, докато на русия Майк Ан даде най-много двадесет и две.

Малко преди старта, докато товареха последните неща, тя си поговори малко с възрастния мъж. Неочаквано се почувствува много добре в неговата компания. Веселият блясък в очите му и спокойствието, с което говореше, й напомниха собствения й баща. Бе доста потисната от мисълта какво впечатление е направило „представлението“, което те с Дерек дадоха. Но Пит прогони тягостните усещания и оживено я заразпитва за докторската й дисертация. Приятният му, успокояващ глас подействува като балсам за съсипаните й нерви. Когато след малко се качиха в хеликоптера, тя се опита да седне именно до него. Но Дерек имаше други намерения и грубо я натисна на мястото до себе си.

— Ще седнеш до мене, миличка. — Топлият му дъх погали бузата й.

Погледна го недоумяваща, а после поруменя от гняв.

— Да не би да се готвиш да прелъстиш бедния стар Пит? — устните му иронично се свиха. — Забрави тази работа, Ан. Достатъчно стар е, за да ти е баща, а на всичко отгоре има и цял куп внуци.

— О, защо не? — изсъска тя злобно. — Аз лично предпочитам по-зрелите мъже.

— Напълно ти вярвам — измърмори Дерек, преди с грубо движение да й сложи предпазния колан.

В тази неприязнена обстановка започна четиридесет и пет минутният полет.

Ан страхливо надничаше през прашното стъкло. Малката писта на летище „Толедо“ бързо изчезна от погледите им. Страхът от височината и потискащата горещина в кабината накараха стомаха й да се свие.

Дерек сякаш почувствува нарастващата й паника, защото топлата му длан обгърна ледените й пръсти.

— Не бой се, Ан! — В гласа му сякаш наистина имаше загриженост.

За момент тя забрави враждата помежду им, наслаждавайки се на вниманието му. Опасяваше се, че държанието му отново може да стане пренебрежително, но когато го погледна предпазливо, той й се усмихна успокояващо. Видът на чувствените му устни събуди отново спомена за целувките му.

Предателска руменина за кой ли път покри бузите й. Ан бързо издърпа ръката си и избягна разбиращия поглед на Дерек.

— Благодаря… вече съм по-добре — изрече тя с усилие.

Постара се да не обръща внимание на тихия му смях и се загледа в простиращия се под тях пейзаж. Покритите с гъсти гори хълмове и долини, осветени от слънцето на късното лято, не загатваха с нищо за опустошенията, които се намираха в непосредствена близост.

Но не след дълго започнаха да се появяват сиви ивици и скоро се видяха цели пространства, покрити единствено с вулканична пепел.

Дерек също съсредоточи вниманието си върху променящия се пейзаж. Сложи ръка върху облегалката на Ан и се наведе напред. Когато мускулестото му тяло се изпъна до нейното, всичките й сетива сякаш се наелектризираха.

— Невероятно, колко нещо е разрушено за съвсем кратко време.

— Така е — съгласи се Ан съкрушено и пред очите й се появи усмихнатото лице на Мартин.

Хеликоптерът се движеше по протежението на реката право към кратера на Сейнт Хелън. Всички на борда замълчаха при вида на опустошенията, причинени от природната стихия. По склоновете, някога обрасли с гъсти елхови и борови гори, сега се виждаха единствено изкоренени дървета. Клоните им бяха безпощадно изпочупени, а стволовете — разпръснати из пепелта като кибритени клечици.

Ан изтръпна при мисълта колко чудовищно дръзко бе да се бъркат в работите на природата. Изчислено беше, че възстановяването на флората и фауната ще трае повече от 40 години, ако нещата се оставеха на естествения им ход. А хората, трагично пострадали от катастрофата, никога нямаше да забравят раните си. Тя с мъка си спомни дълбоката скръб, която вестта за изчезването на Мартин донесе в семейството. Когато извърна глава към Дерек, той нежно я помилва по бузата.

— Наша задача е да накараме хората да осъзнаят какво се е случило тук. С достатъчно помощ от държавата през следващите десетилетия областта би могла да се събуди за нов живот.

Погледна дълбоко в сините й очи и в този миг познатата искра отново припламна между тях. Вече не бяха противници на бойното поле, а съюзници в борбата срещу стихиите на природата.

Дерек леко стисна рамото й, наведе се напред и посочи зиналата пропаст, в която се бе превърнал някогашният горд връх Сейнт Хелън. Планината, известна със своята легендарна хубост, се бе преобразила в безформен конус, над който се издигаха тънки стълбчета синкав дим. От безбройните цепнатини в жълтата сярна кора излизаше пара — знак, че вулканът още не беше утихнал.

— Каква е вероятността да изригне отново, както преди няколко години? — Тя настойчиво погледна Дерек в очите.

— Никой не знае със сигурност — отвърна той напълно откровено. — Дори и целият район да се контролира от геолози, няма да могат точно да определят кога ще се случи. Но не се притеснявай — добави, като забеляза страха й. — Имаме отличен план за евакуация и само за един час можем да напуснем тези планини. А и няма непосредствена опасност от изригвания.

— Това ме успокоява донякъде — усмихна се Ан с видимо облекчение, и кимна на Пит.

— Облегни се назад. Скоро ще се приземяваме. — Заповедта на Дерек моментално унищожи краткото примирие помежду им.

— Е, добре — измърмори тя, докато хеликоптерът се спускаше, и пустинният пейзаж се приближаваше. Опита се да прикрие паниката, обхванала я при рязкото приземяване.

— Ела с мен, Матюс! — нареди остро Дерек и тръгна към вратата.

За момент Ан остана мълчаливо на мястото си. Искаше й се да не обръща внимание на властната заповед и да остане където си е. Но после стана примирено и слезе по подвижната стълбичка.

Първата й мисъл бе, че трябва да съблече якето си, защото горещината, разпростряла се върху вулканичната пепел през обедните часове, бе ужасно потискаща. За да се разхлади поне малко, върза блузата си на възел под гърдите колкото се може по-прилично.

Когато се огледа наоколо, установи, че мястото за лагера им, както и площадката за хеликоптера бяха разчистени съвсем наскоро. Едната страна сигурно беше предназначена за палатките.

— Матюс! Тук — изрева Дерек.

Ан стисна зъби от отвращение и едва потисна желанието си да го удари с нещо по главата. Ядосано закрачи към мястото, където той седеше с бележник в ръка.

— Доктор Максуел — изрече тя саркастично, — не съм глуха!

— На тези листове — продължи невъзмутимо той — ще намериш подробен опис на цялата екипировка, която сега разтоварваме. Задачата ти е да отмяташ всяко нещо, което изнасяме от хеликоптера. Ясно ли е? — запита Дерек злокобно мълчащата жена пред себе си.

Тъй като тя не отговори, повтори ядосано:

— Ясно ли е, Матюс?

— Тъй вярно, сър! — удари токове Ан и отдаде чест.

Бе странно, но в един дълъг миг не можеше да направи нищо друго, освен да стои зашеметена, с ужасното чувство, че Дерек е в състояние да съблече с поглед всичките й дрехи.

— Дяволите да го вземат! — достигна до ушите й приглушената му ругатня, преди той решително да закрачи към хеликоптера.

Изплези се зад гърба му, но това не я облекчи, макар да беше сигурна, че по някакъв начин Дерек е забелязал детинския й жест.

— Навярно има очи и на гърба си — измърмори ядосано тя, разглеждайки дългия списък на вещите, който трябваше да се разтоварят от хеликоптера.

Имаше най-леката работа от целия екипаж, но непрекъснато трябваше да тича насам-натам и да издирва нещата по списъка. Скоро челото й се покри с пот. Когато най-сетне отметна и последния кашон и вдигна глава, притъмня й пред очите и вътрешността на хеликоптера се завъртя.

Търсейки опора, протегна ръка и се опря в рамото на Дерек. Тъй като тя залитна, той обгърна с ръце талията й и леко я пусна на пода. После наведе главата й надолу между коленете и я накара да остане известно време в това положение.

Постепенно световъртежът й изчезна и Ан си даде сметка какво се бе случило. Ядоса се много, че тъкмо Дерек стана свидетел на нейния пристъп на слабост.

— Остави ме да стана — измърмори тя раздразнено. — Вече съм добре.

— Какво стана, Ан? — попита той меко и я подпря с гръб към стената.

— Аз… сигурно е от височината — промълви тя. — Никога в живота си не съм припадала.

Със сигурна ръка Дерек отвори манерката, която висеше на колана му. Ан с благодарност я пое и отпи няколко глътки вода. Избърса устата си с ръка, преди да му я върне с едно тихо „Благодаря“.

Дерек също надигна шишето към устните си и отпи от живителната течност.

— Изпи ли си поне таблетките със солите — запита той сетне.

— О, не! — сепна се Ан и прокара ръка по челото си.

— Какво?! — възкликна разтревожено Дерек. — Ти подготвила ли си се за това пътуване, или не?

— Да, но съвсем забравих да ги взема — отвърна тя съсипано.

— По дяволите, Ан! Имаш ли представа колко лесно можеш да изсъхнеш в тази горещина, щом губиш толкова много вода?

Измъкна от джоба на панталона си малка пластмасова кутийка и изтърси на дланта й две бели таблетки, които тя глътна с водата от манерката.

— Наистина притежаваш олимпийско спокойствие — продължи той ядосано тирадата си.

— Съжалявам, Макс. Н-наистина трябваше да съм по-внимателна. — Гласът й трепереше.

— О, Ан… — промълви той дрезгаво, привлече я към себе си и така я хвърли във водовъртеж от чувства.

Колебливо сложи ръце на гърдите му. Със сведен поглед наблюдаваше играта на мускулите под разкопчаната му риза. Топлината, която излъчваше тялото му, носеше дъха на одеколона му и някакъв много специфичен личен мирис. Ан отчаяно се бореше срещу спонтанното си желание да се притисне към него. За по-голяма сигурност премина в насрещна атака.

— Това не беше необходимо! Вече се възстанових!

Дерек мълчаливо наблюдаваше непокорната жена пред себе си. Лицето му бе непроницаема маска, когато й протегна ръка да стане. Пусна я в същия момент, когато тя здраво стъпи на краката си.

— Ще можеш ли да стигнеш отсреща? Момчетата вече опънаха първата палатка.

— Разбира се — побърза да отговори Ан.

Тръгнаха нататък, без да разменят нито дума повече. Под благодатната сянка на палатката бяха наредени бидоните с вода и кашоните с провизиите.

Ан не се опита да противоречи, когато Дерек й посочи един дървен сандък и й нареди да седне.

— Дяволски горещо е тук — измърмори той към малката група мъже, събрани пред входа.

— Знаеш ли колко си прав — отвърна Бъд и избърса потта от челото си.

— Но това не бива да ви смущава. Когато слънцето залезе, много бързо ще се разхлади — продължи Дерек, за да окуражи изтощените хора. — Между другото, искам да напомня на всички ви ежедневно да вземате таблетките си със солите.

Хвърли многозначителен поглед към Ан.

— Вулканичната пепел действува като отражател и повишава естествената температура. Но стига по този въпрос — смени рязко темата той. — Не зная как е при вас, но аз вече съм готов за сандвичите, които си приготвихме тази сутрин. Малко плодове и по една студена бира също няма да ни се отразят зле. Може спокойно да изпиете всичко, защото това ще е последният алкохол, който вие, типове такива, ще видите през следващите четири седмици.

— Уха… — извикаха всички в хор, преди да се нахвърлят върху обяда, приготвен от Дерек и Бъд.

— Благодаря, Пит — промълви Ан, поемайки пластмасовата чинийка, върху която имаше голям сандвич с шунка, ябълка и кутия бира. — Изглежда много вкусно.

— Ще ви преча ли, ако седна на сандъка до вас — запита той несигурно.

— Разбира се, че не — отвърна тя и отхапа от сандвича.

— Благодаря. — Усмихнат, Пит седна до нея и известно време се храниха мълчаливо. Най-сетне той предпазливо попита: — Имаше ли някакви проблеми, докато бяхте в хеликоптера преди малко, или…?

Ан глътна последната хапка.

— Не. Само малко ми се зави свят, това беше всичко — омаловажи тя случилото се. — От горещината, струва ми се. Но сега съм добре.

— Е, тогава всичко е наред.

Погледът й се плъзна към останалите, които, удобно изпънати в най-различни пози, ядяха с апетит. Даже и младият лейтенант и придружителят му, които пилотираха хеликоптера, с удоволствие се бяха присъединили към групата за обяд, преди да излетят обратно.

После видя Дерек, настанил се върху един от бидоните и за миг погледите им се срещнаха. Мрачният му израз издаваше, че съвсем не бе въодушевен от бързото приятелство между Пит и нея.

— Извинете, Пит, какво казахте току-що? — запита усмихнато Ан и се посвети изцяло на мъжа до себе си.