Бев Малоун
Завръщам се в твоите обятия (13)

XIII

— Ей, Макс! Ела да видиш нещо!

Ан разтвори входа на палатката и посочи на Дерек прекрасната белота, която ги обгръщаше. Докато бяха спали прегърнати, бе навалял сняг.

— Виж ти — учуди се той. — Усетих, че през нощта стана студено, но не съм очаквал подобен подарък.

— Дали няма да пречи на работата ни днес? — попита загрижено Ан. — Лошо ще бъде, ако не успеем да стигнем до кратера.

— Няма страшно. Ще се изкачим откъм северната страна и оттам ще потърсим достъп.

— Добре.

Изведнъж се почувствува някак притеснена в присъствието на мъжа, с когото така всеотдайно се бяха любили. Дерек сякаш усети какво става с нея и пръстите му докоснаха бузата й.

— Не, Ан — прошепна, той. — И двамата го искахме. — Когато тя колебливо вдигна глава към него, той добави: — Има само едно нещо, което винаги трябва да правим по едно и също време. Окей?

— Окей. — Ан несигурно се усмихна. Струваше й се, че го обиква все повече.

— Тогава да тръгваме, женичке! Планината ни чака.

Слънцето огряваше някогашния горд връх Сейнт Хелън — сега потънал в облак от тайнствени изпарения. В далечината се очертаваха покритите със сняг върхове Маунт Райниър и Маунт Адамс.

— Ан — рече Дерек, докато приготвяше противогаза, — можеш да вземеш още някои проби от пепелта, докато аз се изкача и измеря пукнатината.

— Но защо да не…

— Вече приключихме с тази тема. — С лека въздишка сложи ръце на раменете й. — Скъпа, моля те, послушай ме. При тези серни изпарения е опасно да се слиза там. Ще съм много по-спокоен, ако останеш тук и продължиш работата си. Не си ли съгласна?

Тя му се усмихна очарователно:

— Окей.

— Ако продължаваш така, моя малка лейди, и двамата днес няма да свършим никаква работа.

— Защо, шефе, нали планината те чака? — иронизира тя думите му отпреди малко.

Когато понечи да вземе чантата си, Дерек я грабна и я изви към себе си. С увереността на много опитен мъж затвори устата й с дълга целувка.

— Ще се върна, преди да е минал час — прошепна до устните й.

— Макс? Моля те, пази се!

Той вдигна ръка за поздрав и започна да се спуска към димящия кратер на вулкана.

Ан се разтрепери при мисълта колко опасности го дебнеха там, но се опита да продължи работата си по описването на пробите. Не искаше да прогнозира докъде може да я доведе връзката й с Дерек.

Във всеки случай не се впускаше в тази авантюра с някакви фалшиви надежди. Не, достатъчно бе умна поне в това отношение. Готова бе да се примири с факта, че вероятно за него тя е само едно приятно забавление. И колкото и да го обичаше, щом времето й свършеше, той с развети знамена навярно щеше да полети към следващата жена.

— Какво си се оклюмала така? — проникна в съзнанието й дълбокият му глас.

— Върна ли се вече? — Ан се извърна с измъчена усмивка. Не биваше да научи нищо за страховете й, защото и без това те бяха напълно безполезни.

— Да. Стана по-бързо, отколкото предполагах. Как е при теб?

— Добре. Още малко и ще свършвам.

— Чудесно. — Дерек пусна на земята измервателните уреди. — Оказа се обаче, че множеството земни свличания са унищожили маркировката, оставена от предишния изследователски екип. А това сигурно ще затрудни сравняването на данните.

— От едната страна на кратера видях големи свличания на чакъл и лед — припомни си Ан.

— С помощта на тази схема — той измъкна лист хартия от задния си джоб, — при определена степен на вероятност, някои учени смятат, че могат да предвидят изригването две седмици по-рано.

— Нима това е достатъчно за една пълна евакуация? — Ан отново си спомни за брат си.

— Напълно. Но ни предстои да учим още твърде много неща преди наистина да започнем да предсказваме със сигурност. Все пак има известен прогрес.

Ан кимна. Гърлото й отново се сви. Може би сега беше моментът да разкаже на Дерек за изчезването на брат си и за обещанието си да научи нещо за него. Но какво щеше да стане, ако той си помислеше, че единствено тази е била причината да се включи в проекта, а не някакъв научен интерес?

„Не“ — реши Ан. Все още твърде малко познаваше Дерек, за да му разкаже за Мартин.