Бев Малоун
Завръщам се в твоите обятия (9)

IX

Челото на Ан бе покрито с пот, косата лепнеше по врата й. С уморена въздишка се взря в широкия гръб на мъжа пред себе си, когото следваше вече от осем часа. Въпреки че бе в добра спортна форма, продължителното изкачване и суровият неравен терен напълно изчерпаха силите й.

На два пъти й се прииска да помоли Дерек Максуел за почивка. Но по-скоро би си прехапала езика, отколкото да наруши тъпото му мълчание и да му каже за изгарящата болка в глезените си.

Спря за момент, за да намести тежестта на огромната си раница, после се изпъна и продължи след безмълвния си спътник.

— Искаш ли да спрем за малко? — обърна се към нея Дерек за първи път след дългите часове мълчание.

— Не, благодаря — отвърна тя упорито и го изгледа надменно.

— Добре — рече той решително. — Тогава трябва да стигнем Спайрит лейк, преди да се е стъмнило.

— Нямам нищо против — увери го Ан, на която буквално й прилоша при мисълта за чакащите ги мили.

 

 

В невероятната тишина пропукваше единствено гаснещият огън пред палатката на Ан. Тя тихо разтвори ципа на спалния си чувал и потърси пипнешком фенерчето. Светна и го насочи към двата големи червени мехура на петите си.

— Отлично, госпожице Матюс! — подигра се тя сама на себе си, проклинайки се, задето бе забравила да си обуе втори чифт чорапи в походните ботуши. Мислеше да го направи непосредствено преди тръгването, но след разправията с Дерек съвсем й бяха излезли от ума.

Пъшкайки, Ан смъкна надолу широкото деколте на тениската и оголи раменете си. С гримаса огледа червените ивици, оставени от презрамките на раницата.

Ослуша се за шумовете, които издаваха, че Дерек е още буден и се върти насам-натам из своята палатка. Иначе наоколо цареше пълна тишина, тъй като след катастрофата бяха изчезнали всички естествени шумове.

Ан тихичко се измъкна от спалния чувал. На бледата светлина от джобното фенерче затърси из раницата си превързочните материали, които бе взела.

— Какво правиш там? — прозвуча дълбокият глас на Дерек и той разтвори входа на палатката.

— Н-нищо — заекна Ан. Чувствуваше се като дете, хванато да бърка в буркана със сладко. Преглътна нервно и му хвърли виновен поглед. Веднага забеляза широките му голи гърди.

— Защо тогава си се хванала за тези бинтове, сякаш от тях зависи животът ти? — Очите му небрежно се плъзнаха по оскъдното й облекло. — Я ми покажи крака си! — нареди й Дерек опасно тихо.

— Не — дръпна се Ан и се претърколи в най-далечния ъгъл.

Но Дерек светкавично протегна ръце и я хвана.

— О, боже! — простена той като видя мехурите.

— Нищо не е станало. — Тя отчаяно се опитваше да освободи краката си.

— Вървяла си целия ден като си знаела, че ботушите ти израняват краката до кръв!

— Не съм усетила — излъга Ан. Струваше й се унизително да признае слабостта си.

— Какви нерви имаш… — Дерек потисна една ругатня и коленичи до нея. — Легни по корем — заповяда той остро и дръпна бинтовете от ръката й.

— Не! — извика упорито Ан и сините й очи войнствено блеснаха.

— Виж какво, госпожице — изръмжа той заплашително. — Или ще правиш каквото ти казвам, или ще ти вържа и ръцете, и краката.

— Няма да посмееш — отвърна нахакано тя и се сви в самото дъно на миниатюрната палатка.

— Ти би могла да докараш нещата дотам… — усмихна й се дяволито и гневът изчезна от погледа му.

Ан отново се изгуби в зелените му очи. Съпротивата й угасна и тя бе готова да направи всичко, което той поиска.

— Какво реши, миличка? — Погледът му не пропусна да се увери, че тя беше гола под тениската си.

— Добре, прави каквото искаш — тросна му се Ан. Обърна се и легна по корем върху спалния чувал. — Но ако имаш намерение да… — Подигравателният му смях я накара да млъкне.

— Ако това е единствената ти грижа, можеш да бъдеш напълно спокойна… — Дерек нанесе дезинфектиращия мехлем върху разранените места и сложи отгоре лейкопласт. — Вече можеш да ставаш.

Без да се колебае нито миг, той смъкна тениската от раменете й. Но думите му накараха протеста й бързо да секне.

— За-а-щото — рече провлечено Дерек, докато с непроницаемо лице обработваше червените ивици по раменете й, — когато и където и да съм се нуждаел от женска компания, винаги са се намирали повече от достатъчно желаещи. Така че не е необходимо да си давам чак толкова труд за някоя си доктор Матюс.

Думите му пронизаха сърцето на Ан.

— А сега настойчиво те съветвам да заспиваш веднага, за да можем да тръгнем утре рано. — С едно-единствено безшумно движение Дерек се измъкна от палатката й.