Бев Малоун
Завръщам се в твоите обятия (8)

VIII

— Майк, к-какво е това? — изрече Ан разтреперана.

Той побутна с върха на ботуша си едно полузаровено парче метал.

— Прилича на част от някаква машина.

— Мислите ли… че може да е част от транспортьор или от някоя друга машина, използувана от секачите? — Трепетът в гласа й бе ясно доловим, колкото и да се опитваше да го овладее.

— Нямам представа. — Майк се сепна, когато забеляза внезапната промяна у спътницата си. Предпазливо вдигна еднометровото парче стомана и го огледа внимателно. — Не съм съвсем сигурен, но изглежда като парче от въжена макара.

Ан нервно преглътна. Извърна се и загледа към меко заоблените хълмове наоколо. Сърцето й биеше като лудо, когато вдигна далекогледа и започна да изследва метър по метър огромната опустошена площ.

— Добре ли сте, Ан?

— Да. — Тя храбро се усмихна на младия човек. За миг се почувствува изкушена да сподели с него тайната си болка.

— Може би трябва да отбележим мястото върху картата — предложи Майк.

— Окей. — Тя вече се бе овладяла, когато един студен порив на вятъра ги завъртя в сив облак прах.

— Не искате ли да приключим за днес? — Майк я гледаше угрижено. — Вече е четири часът.

— Нямам нищо против. — В очите й се четеше измъчен израз. — През последните дни вие работихте твърде много без изобщо да се оплаквате.

— Аз съм истинско съкровище — разписка се Майк. Хлапашката му усмивка още веднъж я убеди, че той бе много по-близо до детството, отколкото до зрялата възраст. — Освен това — добави Майк закачливо, — тъй като вие и Бъд ще сте на път през цялата следваща седмица, се опитах да се възползувам от удоволствието колкото се може по-дълго. От утре ще работя с Пит и това няма да ми е и наполовина толкова приятно, колкото с вас.

— Какъв ласкател сте вие! Но поне се надявам, че Бъд няма да ме засипва непрекъснато с високопарни приказки.

— Ей, докторе — разсмя се той, — никой ли не ви е учил да се отнасяте грижливо и внимателно със съществата от мъжки пол?

— Не. Но едно съм научила — никога да не вярвам на красивите думи на мъжете.

— Това важи ли и за прочутия шеф на екипа ни? — попита Майк предизвикателно.

— Особено за него. — Усмивката на Ан замръзна на устните й.

 

 

— Пит? — обърна се Ан към мъжа до себе си. — Виждал ли сте Бъд тази сутрин?

— Не съм сигурен — отвърна той. — Приготвихте ли се вече за пътуването до кратера?

— Да. — Тя внимателно отпи от силното черно кафе. — Снощи и двамата проверихме провизиите, водата и всичко необходимо за петдневното ни пътуване.

— Как смятате, колко време ще ви отнеме изкачването на кратера?

— Около два дни и половина и още толкова за връщането. Ще имаме поне два дни за сеизмографски измервания и проби на пепелта.

Естествено, че не го спомена, но се надяваше тези пет дни да й дадат така необходимата дистанция от Дерек Максуел. Въпреки че след утринното посещение в палатката й той най-старателно я избягваше, топлата му, примамваща усмивка непрекъснато витаеше в мислите й. Ден след ден Ан работеше до пълно изтощение, за да не може да мисли повече за мъжа, който я привличаше все по-силно.

Дори и славата му на плейбой да не беше съвсем незаслужена, Ан не можеше да не се възхити на професионализма му и от начина, по който се отнасяше към другите членове на екипа. Той удържа на думата си. Третираше я наравно с останалите специалисти, но към жената Ан Матюс бе абсолютно сдържан. Всеки път, когато погледите им се срещаха, той бързо отместваше очи. Изглежда изобщо не забелязваше копнежа, който я измъчваше.

Опита се решително да прогони тези мисли.

— Извинете ме, моля. Трябва да проверя още някои неща, преди да тръгнем с Бъд.

— Внимавайте само този стар тарикат също да носи своята част от багажа — намигна й Майк.

Още веднъж тя отвори тежките раници, оставени пред входа на главната палатка и провери провизиите, палатките и спалните чували. Тъкмо когато подреждаше личните си неща отгоре в едната от раниците, над нея падна сянка на мъж.

— Е… време е — каза гласно, но млъкна, тъй като неочаквано се озова пред безизразното лице на Дерек.

— Добро утро, Ан — поздрави я той хладно.

— М-мислех, че е Бъд — заекна тя смутено.

— Той няма да дойде.

— Няма да дойде? — повтори Ан обезкуражено и се изправи. — Но нали трябваше да тръгнем след няколко минути.

— Тази сутрин Бъд си навехна крака и не може да се изкачва по планината.

— Но ако не отидем, целият проект ще пропадне — простена тя.

— Точно затова аз ще дойда вместо него — рече спокойно Дерек и сви рамене.

— Н-не — промълви глухо Ан. — Не можеш да направиш това.

Той скръсти ръце пред гърдите си.

— Или аз ще дойда на мястото на Бъд, или ще се откажем от проекта като цяло.

— Но там горе ще сме съвсем сами — изплъзна се от устните й.

— Какво ви безпокои, доктор Матюс? — В очите му проблесна дяволита искра. — Да не би да се страхувате, че в мое присъствие няма да можете да обуздаете похотливите си желания?

— Ах, ти… — Ан с усилие преглътна една ругатня. — Твърде много се лъжеш, ако смяташ, че мъже като тебе могат да ме заинтригуват. — По бузите й бяха избили червени петна. — Ти, самодоволен… — Не можа да продължи, защото рязко бе прекъсната.

— Щом е така, приготви се да тръгнем веднага след закуска.

— Ах, ти, отвратителен, подъл, самонадеян… — Само планините наоколо чуха ругатните на Ан, тъй като чергилото на палатката отдавна бе паднало.