Бев Малоун
Завръщам се в твоите обятия (7)

VII

— Още малко кафе? — Пит се усмихна на Ан, която бе свела глава над записките си.

— Не, благодаря. Но това бяха най-хубавите палачинки, които съм яла някога.

Всички изглеждаха в чудесно настроение. Тоест всички без прочутия шеф на екипа, който блестеше най-вече с отсъствието си. Преди малко Ан бе чула Бъд да пита: „Ей, Пит, къде е нашият надзирател?“.

— Е, колежке — усмихна й се лъчезарно Майк от другия край на масата. — Откъде ще започнем днес?

Вчера Ан се бе отбила в палатката му и се бе възхитила от снимките, които току-що беше проявил. Въпреки примитивните лабораторни условия, те бяха отлични. С голямо майсторство Майк беше запечатал върху лентата борбата на природата срещу задушаващия слой вулканична прах. Начинът, по който бе показал красотата, родила се от тоталното разрушение, наистина бе завладяващ.

— Нека се опитаме да направим някои снимки на онези мишки, чиито следи открихме вчера.

— Както кажете, докторе — съгласи се младият човек. После се наведе към нея и прошепна: — Има ли някакви… хм, проблеми между вас и Макс?

— Не — рече тя твърдо и го погледна право в очите. — А сега моля да ме извините. — Ан бързо започна да събира нещата си. — Имам още малко работа, преди да тръгнем.

— Ще дойда да ви взема, когато съм готов.

Докато крачеше към палатката си, Ан за хиляден път си повтаряше, че все пак съществува някакъв шанс брат й да е преживял катастрофата. Бе много важно да вярва в това. Може да е бил тежко ранен и да е лежал в болница в състояние на кома. Възможно бе да страда от амнезия. Щеше да продължава да търси следите му, докато окончателно не се убедеше в безполезността на своето начинание.

— О! — сепна се тя, когато влезе в палатката и откри един мъж, седнал върху спалния чувал.

— Добро утро — промърмори Дерек. Надигна се с ловко движение и се приближи към нея.

— К-какво правиш тук? — Ан не успя да овладее треперенето на гласа си.

— Трябва да говоря с тебе.

— Можеше да го направиш и на закуска — отвърна тя упорито, като усещаше, че я залива някаква гореща вълна.

— За това, което имам да ти кажа, трябва да бъдем сами. — Очите му се плъзгаха по памучната й блуза и изтърканите джинси.

— Едва ли — рече Ан нервно. Погледът й беше като прикован от магията на зелените му като нефрит очи.

— Ан, моля те да ме изслушаш! — Но умолителният му глас само я накара да се отдръпне още повече от страх.

— Изобщо няма да те докосна. — Възпалените му очи ясно говореха за продължително безсъние. — Искам да се извиня за вчерашното си държание. След като поговорих с Майк разбрах, че нямаш абсолютно никаква вина в тази история.

— Искаш да се извиниш? — попита изумено Ан и поклати глава.

— Точно така — отвърна решително Дерек. — И след като обмислих всичко стигнах до извода, че вероятно и предишните ми предположения са били напълно погрешни. От днес нататък бих искал да започнем на чисто — като приятели, за да можем да вършим нашата толкова важна работа. Ще се съгласиш ли? — Той й протегна ръка.

— Окей — кимна Ан с известно колебание, а малката й ръка потъна в голямата му топла длан.

— Благодаря. — За миг Дерек й се усмихна така, че сърцето й отново започна да прескача. Но изражението му бързо стана сериозно, пусна ръката й и тръгна към изхода на палатката. Там още веднъж се извърна към нея: — Ти и Майк вчера сте направили прекрасни снимки. — Поколеба се, сякаш искаше да каже още нещо, но само небрежно добави: — Продължавайте така. — Вдигна бързо ръка за поздрав и се измъкна навън.

Ан стоеше като зашеметена. Достатъчно й бе само да види Дерек, за да си спомни колко бе приятно да се сгуши в силните му ръце. Почувствува се много по-добре при мисълта, че очевидно си бе съставила погрешна представа за характера му. Ако беше безогледният егоист, за който го бе смятала, едва ли щеше да се извини за грешката си.

Нима тя наистина искаше да бъдат само приятели? Ако трябваше да бъде съвсем честна, налагаше се да си признае, че тази мисъл не бе от най-приятните. Дерек бе прекалено вълнуващ мъж, за да може една жена да поддържа само приятелски отношения с него.

— По дяволите цялата тази история! — изруга тя тихо.

— Ан? — извика някой пред палатката.

— Да?

— Идвайте, докторе! Ако побързаме, ще хванем идеалното осветление.

— Идвам веднага. — Тя прогони всички неприятни мисли, грабна работната чанта и манерката и бързо напусна палатката.