Бев Малоун
Завръщам се в твоите обятия (3)

III

Когато на другата сутрин Ан пътуваше към летището, първите слънчеви лъчи докосваха областта Толедо във Вашингтон. Въздъхна при мисълта за изминалата безсънна нощ. Чак сега вече осъзнаваше размерите на станалото. На отрезвяващата дневна светлина вчерашната безобидна шега обещаваше опасни последици. Трябваше ли да поема този риск само заради наранената си гордост? И нямаше ли Дерек да я изхвърли от екипа си заради коварната й игра?

Мислеше за немалкото години, през които постоянно трябваше да понася пренебрежителното отношение на мъжете от научните среди, само защото се бе осмелила да проникне в негласно запазения само за тях свят.

Случилото се вчера бе последният удар, който се наложи да приеме в името на научната си кариера. Трябваше да си признае, че Дерек Максуел не заслужаваше да понесе целия гняв на отмъщението й. Но, дявол да го вземе, той също бе приел с готовност всички лъжи и бе стигнал дотам да убеждава и други хора, че тя е лишено от женственост същество, неспособно да събуди мъжкия интерес.

Е, Ан наистина успя да му докаже обратното. Но многоуважаваният доктор Максуел нямаше нужда да се притеснява, че тя ще продължи да изпробва прелъстителското си изкуство и спрямо останалите членове на безценния му екип. Съставът изглежда не беше лош, но Ан не възнамеряваше да се забърква в нищо повече. Научила се бе да разграничава работата от удоволствията, особено след лошия си опит с Джеф Колинс. В още по-голяма степен това се отнасяше за прочутия шеф на екипа.

Прашната кола на Ан заподскача по неравната алея, водеща към малкото летище, което се състоеше от асфалтирана писта, хангар от вълнообразна ламарина и самотна бензинова колонка. Няколко едномоторни машини съставляваха целия авиопарк.

Както й бяха писали, хората, заедно с цялата екипировка, трябваше да бъдат откарани по въздух до мястото, където щеше да бъде лагерът. Но наетият за целта военен хеликоптер от Форт Луис все още не се виждаше и тя се зарадва, че е дошла малко по-рано.

Бързо огледа различните коли на паркинга и откри джипа. Не бе трудно да разпознае внушителната стойка на Дерек между групата мъже, с които разговаряше. Елегантното му облекло от предишната вечер бе заменено пак с изтъркани джинси и светлосиня риза с навити ръкави.

Спирачките изскърцаха, когато Ан спря колата си до редицата камиони. Пое си няколко пъти дълбоко въздух, обзета от непреодолимото желание да избегне по някакъв начин предстоящия сблъсък. С несигурни ръце пооправи плътно прилепналия си габардинен панталон и якето в цвят каки. Наред с напъханата в колана карирана блуза, целият й вид — от корковите подметки на обувките до високо вдигнатата й коса — свидетелствуваше единствено за хладна деловитост.

„Сега или никога“ — рече си тя. С нагласена усмивка се приближи към мъжете, които спокойно пиеха кафе от пластмасови чаши.

Чакълът прошумоля под краката й. Бъд Купър беше първият, който я видя. Неволно тихо подсвирна. Обърна се към Дерек с многозначителна усмивка.

— Ей, виж кой идва насам!

Всички се извърнаха. При вида на жената, напуснала през нощта така внезапно стаята му, Дерек очевидно загуби ума и дума.

— Макс, разказа ли вече на тези хора за нашата шега? — попита дръзко Ан. Въпреки убийствения гняв, надигнал се в очите му, тя смело се усмихна на другите. — Аз съм доктор Ан Матюс. — Докато мъжете я зяпаха смаяно, тя спокойно продължи: — Мислехме, че нашата малка комедия може би ще ви забавлява. Нали, Макс?

Настана напрегнато мълчание. Погледът му изучаваше невъзмутимото й лице. Останалите реагираха закачливо, но шефът им очевидно не споделяше доброто им настроение.

Когато най-сетне смехът утихна, Бъд рече:

— Макс, ти неведнъж си вършил щури неща. Но да се опиташ да ни убедиш, че доктор Матюс е скучен сухар и после да ни представиш това прелестно създание, това наистина надминава всичко.

Дерек протегна ръка и привлече Ан към себе си. Движението му изглеждаше съвсем небрежно и едва ли някой подозираше желязната хватка, с която я държеше. Когато пръстите му безпощадно се впиха в рамото й, тя прехапа устни, но не издаде нито звук.

Най-сетне тайнствена усмивка се появи на устните на Дерек. Само Ан забеляза, че тя не достигна до нефритенозелените му очи.

— Вие, момчета, навярно разбирате защо не бързах да ви кажа истината за Ан. Освен това — добави той многозначително, — искахме да имаме снощната вечер само за нас самите, ако разбирате за какво намеквам.

— Естествено — извикаха въодушевено мъжете в хор.

Бледите страни на Ан станаха огненочервени.

— Стига вече! — прекъсна ги тя рязко, страхувайки се шегата да не отиде твърде далече.

Но Дерек грубо се намеси:

— Ако вие, момчета, вече сте преглътнали нашата комедийка, добре ще е да разтоварите багажа, преди да е дошъл хеликоптерът. — Хвърли мрачен поглед към Ан, която все още стоеше до него. — Ще ни извините за малко. Ан и аз имаме да обсъдим някои… хм, лични неща.

С тези думи той неумолимо я измъкна от паркинга. Ан с усилие догонваше широките му крачки. Когато стигнаха до една разкошна ела, най-сетне той разхлаби хватката си. Но не мислеше да я пусне да избяга. Подпря ръце на ствола на дървото и я притисна до грапавата кора.

Гняв и възмущение се изписаха на изящното й лице, когато темпераментът й взе връх над разума.

— Окей! — изсъска тя. — Добре се позабавлявахме, доктор Максуел. Защо се държите така пред тези хора?

При вида на вбесеното й лице той се ухили доволно.

— Но, Ан — запита я подигравателно, — какво стана със „скъпи Макс“? Нали целият този фарс беше твоя идея? Защо се сърдиш, че аз също се включих?

— Знаете прекрасно, че сега другите си мислят, че между нас има нещо!

— Само ти си виновна за това! След успешното ти изпълнение снощи тази сутрин всички бяха изпълнени със съчувствие при мисълта за „напрегнатата“ нощ, която съм имал.

Когато тя поклати ужасено глава, той добави утешително:

— И как след нашето ефектно излизане от бара бих могъл да ги разочаровам като им разкажа, че вечерта е завършила по съвсем друг начин?

— О, ти, надут, самодоволен глупак! — изфуча Ан.

Сърцето й биеше като лудо. Яростта й отново се надигаше, но експлозивният темперамент на Дерек по нищо не й отстъпваше. Той сложи ръка на рамото й, а с другата повдигна брадичката й и я принуди да го погледне.

— Изобщо нямаш представа какво означава за един мъж да го докараш до подобна ситуация и после да го изоставиш! Бих могъл да те убия за това, което ми причини миналата нощ. — Ан уплашено преглътна. — Но скоро ще бъдем квит. Дотогава ще се задоволя само с малка предплата за моя реванш — добави Дерек, преди опасно да скъси разстоянието помежду им.

— Н-не — простена Ан и се опита да избегне устните му.

Дерек само пренебрежително се усмихна на жалкия й опит да окаже съпротива. Знаеше, че много бързо може да разпали страстта й.

Пое бавно устните й в своите, докато ръцете му небрежно лежаха върху талията й. Изведнъж Ан осъзна, че той съвсем не я държеше против волята й, и въпреки това беше невъзможно да се откъсне. Тих стон се изтръгна от нея, когато пръстите му жадно посегнаха към гърдите й.

Тя вече не мислеше за причините и обстоятелствата, които я бяха довели до тук. Сетивата й бяха опиянени от този мъж и огнената страст, която той събуди в нея.

Бяха тъй погълнати един от друг, че не чуха шума от приближаващия се хеликоптер. Най-сетне Дерек разхлаби прегръдката си и внимателно се взря в лицето й.

Бузите й отново станаха тъмночервени, когато си даде сметка за собствената си необуздана реакция. Гневно се отскубна от него.

— Дявол да те вземе — изсъска Ан. Треперещият й глас почти не се чуваше от бученето на хеликоптера. — През цялото време си знаел, че мъжете ни гледат!

— Точно това исках — отвърна той с доволна усмивка, но тя моментално изчезна и изражението му стана хладно и делово. — Може би ще съм принуден да те взема в екипа си, но в никакъв случай няма да допусна да всееш смут между хората ми.

— Престани най-сетне, арогантен…

— Не, сега ти ще ме изслушаш, доктор Матюс! — прекъсна я заплашително Дерек. — Нося отговорност за този екип и успехът ни може да зависи и от това другите да повярват, че сме двойка. Ако ти не си готова да продължиш участието си в този театър, който беше твоя идея, ще те изпратя обратно в Калифорния!

Изведнъж моторът на хеликоптера замлъкна и настъпи оглушаваща тишина. За миг Ан си представи отчаяните лица на родителите си и разбра, че нямаше друг избор. Само като член на този разрешен от правителството екип можеше да пристъпи в опасната зона. Това можеше да се окаже неин единствен и последен шанс да научи нещо за изчезналия си брат.

— Както желаете, доктор Максуел — отвърна тя с треперещ глас. — Ще продължа играта. Но иначе не желая да имам нищо общо с вас.

— Аз и не искам нищо повече, освен едно: наричай ме пред другите Макс. Предполагаемата ни любовна афера няма да бъде особено убедителна, ако ме наричаш доктор Максуел. Не е най-гальовното обръщение, което може да се шепне в минути на страст.

Гръмкият му смях заглуши ядния отговор на Ан и той я побутна към колата, която трябваше да разтоварят.