Бев Малоун
Завръщам се в твоите обятия (22)

XXII

Пръстите на Ан нервно потропваха по кормилото на колата, докато чакаше светофара да светне зелено. Нетърпеливо поглеждаше към часовника на арматурното табло, според който минутите светкавично се изнизваха. Когато колоната от коли най-сетне се раздвижи, натисна уморено педала на газта. Една табелка я насочи към препълнения паркинг.

— Само това липсваше — изпъшка тя, когато установи, че няма къде да паркира. Решително насочи колата към забранената за частни автомобили зона. Без изобщо да се замисля за последиците, скочи и профуча през стъклената входна врата на международното летище в Сакраменто.

С усилие си проправи път през потока от пътници, изпълнили модерното летище на най-големия калифорнийски град.

— Извинете, моля — изрече запъхтяно тя, тъй като без да иска бе блъснала една стара жена.

— Няма нищо, мила.

След като помогна на възрастната жена да възстанови равновесието си, Ан хукна с напрегнато изражение на лицето към билетното гише. Докато нетърпеливо чакаше на опашката, погледът й настойчиво обхождаше тълпата в огромната чакалня, търсейки Дерек.

— Какво обичате, мис? — Момичето зад гишето върна Ан в реалността.

— Ами… — започна колебливо тя. Не знаеше как да формулира молбата си. — Бихте ли могла да ми кажете дали доктор Дерек Максуел е резервирал полет за Портланд, щата Орегон, за този следобед?

— Един момент — отвърна любезно служителката и натисна няколко копчета на компютъра. — Да. Резервирал е едно място за „Канадиън еърлайнс“, полет 502.

— А на кой изход се намира самолетът? — Ан едва прикриваше треперенето на гласа си.

— Съжалявам, госпожице. — Момичето я погледна съчувствено. — Самолетът излетя преди петнадесет минути.

— Заминал е?

— Да.

— Благодаря — промърмори Ан.

Значи всяка надежда да настигне Дерек беше изгубена. С бавни, сковани движения се извърна и напусна голямата зала на летището.

„Е, чудесно! — рече си тя, когато видя един полицай да пъха под чистачките на колата й квитанция за глоба. — И това трябваше да се случи днес.“ Ядосано забърза нататък, но той се метна на мотоциклета си и изчезна.

„Какво ли още трябва да стане днес? — Нервно дръпна розовата бележка от чистачката. — Но нима то би имало вече някакво значение?“ — мислеше си тя, докато се качваше в задушната кола. Тя сама беше докарала нещата дотам, че Дерек повече никога нямаше да се опита да я види. „Защо поне не му дадох възможност да поговори с мен?“ — питаше се отчаяно, докато палеше мотора. Какво чак толкова лошо би станало, ако той й дадеше само още няколко мига от рая, преди да тръгне към следващото си завоевание.

Механично включи фаровете и потъна в колоните на претоварения трафик. Смъкна стъклото и остави сухия топъл въздух да вее в лицето й. Когато стигна до отклонението за гробищата, несъзнателно пое нататък.

С измъчена въздишка мина през парка и се приближи до височината, където беше погребан Мартин. Паркира накрая на алеята, взе чантата си и слезе. Пое дълбоко уханието на прясно окосена трева.

После се приближи до украсения с цветя гроб на брат си. Въпреки силното слънце цветята все още не бяха увехнали и от тях се носеше омайващ аромат.

— Ах, Марти — рече Ан, сякаш той стоеше пред нея, — струва ми се, че този път всичко свърши. — Тихо изхълца. — Моля те, не казвай „Аз те предупреждавах“. Зная, че винаги си ме предпазвал от мъже като него. И аз се опитах. Бог ми е свидетел колко дълго се борих с любовта си. И все пак това се случи. Но дори той изобщо да не е по-добър от Джеф, мисля, че няма да мога да живея без него.

Ан избърса сълзите си и се опита да се овладее.

— Само да не бях го отпратила така бързо! — Топлият вятър отнесе тихите й думи. — Знаех, че все някога той щеше да разбие сърцето ми, но поне щях да имам спомени за времето, прекарано с него. А сега ми останаха само мъката и пустотата, които никога няма да си отидат.

Листата на палмите покрай алеята леко прошумоляха. Ан тежко въздъхна:

— Благодаря, че ме изслуша, Марти. Където и да си сега, зная, че душата ти винаги ще бъде при мен.

С натежали като олово крака тя се отправи към колата на Франк и седна зад кормилото. Спря пред боядисаната в бяло къща на родителите си.

— Ан! — Лаура Матюс излезе бързо на верандата, за да посрещне дъщеря си. — Толкова се разтревожих за тебе. Ние всички чакахме… — Думите й внезапно заглъхнаха.

— Какво? — Ан смаяно гледаше през отворената врата, където Дерек, баща й, Франк и Дъг бяха потънали в игра на карти.

— Искате ли да продължите играта вместо мен? — Дерек кимна на Чарли Паркър.

— Нямам нищо против, младежо. — Хитра усмивка пробяга по обветреното лице на Чарли.

Ан все още стоеше като закована на мястото си, докато Дерек се приближаваше към нея.

— Време беше да си дойдеш. — Усмихна се и сложи ръка на талията й. — Баща ти е опасен картоиграч. Успя да измъкне всичките ми пари.

— Н-но как? — заекна неразбиращо тя. — Искам да кажа, защо си се върнал? — прошепна го толкова тихо, че само той можеше да я чуе.

— Защото, скъпа, ние трябва да обявим нещо. — Говореше високо и всички очи се насочиха към тях. — Зная, че сега далеч не е най-подходящият момент, но някак си изпитвам чувството, че Марти не би имал нищо против, ако днес помоля сестра му да стане моя жена.

— Да ме помолиш за какво? — На Ан й се струваше, че не е разбрала правилно.

Чуха се радостни възгласи от всички страни, а Дерек надникна дълбоко в сините й очи.

— Моля те да се омъжиш за мене, Ан — изрече звучно той. — Да станеш моя жена, моя любима и един ден… майка на моите деца.

— Но, Макс! — извика тя потиснато, чувствувайки, че очите й се пълнят със сълзи. — Какво стана с Вероника и с всички други?

— Няма никоя друга, освен теб — заяви тържествено той.

Отзад някой го прекъсна:

— Хайде де, целуни я най-сетне!

— Това е най-добрата идея за целия ден — усмихна се Дерек и страстно я целуна.

— Е, доктор Матюс? — прошепна той до устните й. — Какво ще кажете за това?

— Да, да, да! — извика Ан и щастливо обви ръце около врата му.

— И колкото по-бързо, толкова по-добре — ухили се Дерек.

— Не! — Тя рязко се отдръпна от него. — Не е редно толкова скоро след погребението.

— По-полека, вие двамата — намеси се енергично Лаура Матюс. — Колко време имате още? — обърна се тя към Дерек.

— Нека да видим — запресмята той на глас. — Днес е понеделник, а аз обещах да се върна най-късно след една седмица.

— Е, тогава всичко е ясно — рече спокойно старата дама. — Утре можете да подготвите документите си, а идващата събота може да се венчаете тук, в къщата ни.

Тя се извърна към свещеника:

— Възможно ли е да включите това във вашите планове, преподобни Майкълз?

— За мене ще бъде чест да венчая в събота Ан и този достоен джентълмен.

— Значи уточнихме всичко — усмихна се Дерек. — Представи си, само след няколко дни ще бъдеш доктор Ан Максуел.

— О, скъпи! — Ан без стеснение го прегърна.

Той я взе в ръцете си и викна през рамо:

— Окей, татенце. Вече можеш да скриеш пушките.

 

 

— По силата на закона, който изпълнявам в името на щата Калифорния, ви обявявам за мъж и жена. Можете да целунете булката — обяви преподобният Майкълз на щастливата двойка пред себе си.

Дерек внимателно привлече Ан към себе си. Стоящите наоколо роднини и гости заръкопляскаха.

— Обичам ви, госпожо Максуел. — Дерек се усмихваше на поруменялата си жена. — Сега вече ти наистина ми принадлежиш.

— И аз те обичам, скъпи. — Ан сияеше от щастие, а очите й се изпълниха от радостни сълзи.

Всички се събраха около младоженците, за да им честитят.

— Вече наистина бях започнал да се страхувам, Ани — баща й сърдечно я прегърна, — че си на път да останеш заклета стара мома, преди някой мъж да събере кураж да се ожени за тебе.

— Но, татко! — извика възмутено тя. — Когато през юни Минди роди бебето си, ще имаш девет внука. Не ти ли е достатъчно?

— Винаги съм казвал, че колкото повече, толкова по-добре. — Ед Матюс се усмихна под мустак. Чертите му някак се бяха поотпуснали, след като продължилата толкова дълго неизвестност най-сетне бе свършила.

— Ще направим всичко, каквото можем, сър — обеща Дерек и здраво стисна ръката на тъста си.

— Пази я като очите си, чуваш ли. — Гласът на Ед изведнъж стана сериозен. — Тя все още е моето малко момиченце.

— Много обичам Ан — изрече тържествено Дерек и се взря в лъчистите й очи. — И през останалата част от живота си ще се опитам да й го докажа.