Бев Малоун
Завръщам се в твоите обятия (21)

XXI

— Искаш ли да поговорим за това? — попита сестра си Франк Матюс. Ан седеше унила на задната седалка в колата му.

— Не. Моля те, не сега.

— Както искаш. — Той хвърли въпросителен поглед към по-малкия си брат, който седеше до него.

Двамата свиха рамене и тактично замълчаха. На тридесет години Ан наистина бе достатъчно зряла, за да се справя сама с проблемите си.

Гаснещите лъчи на лятното слънце осветяваха вече започналите да пожълтяват треви. По време на пътуването Ан напрегнато се взираше през прашния прозорец на колата, но не възприемаше нищо от околния пейзаж.

— Я погледнете там! — Дъг се опита да разсее потиснатото им настроение. — Старият Бикълфорд най-сетне е боядисал къщата си в цвят, различен от отвратителното жълто, което помним още от деца.

— Бил Бикълфорд почина преди две години — рече Франк. — Някой друг сега живее тук.

— Съжалявам, не знаех — рече по-малкият.

— Я вижте колко коли. — Франк леко подсвирна, задминавайки къщата на родителите си. — Май че ще трябва да паркираме чак през две преки.

Стройните палми предлагаха твърде оскъдна сянка от следобедното слънце. Докато Дъг й помагаше да слезе от колата, Ан най-сетне си пое дълбоко въздух.

— Голямо погребение стана — подвикна им съседът, който от години живееше до семейство Матюс.

— Благодаря, че дойде, Чарли. — Дъг спря за малко и потупа стария човек по рамото.

— Ще присъстваш на обяда, нали? — запита го Франк.

— Няма да го пропусна — отвърна той с беззъба усмивка. — Но първо трябва да си сваля вратовръзката, преди да ме е удушила.

— Разбира се — рече Ан. — Ти и Лидия можете да дойдете, когато се приготвите.

— Ще стане. — Чарли Паркър им махна, преди бавно да се повлече към къщата си.

— Чарли си е все същият — забеляза Франк. — Добрият стар чудак, какъвто си е бил винаги.

— Да. — Дъг се ухили. — Помниш ли как хвана мен, тебе и Марти, когато крадяхме ябълки от дървото, за което бе получил грамота. — Гласът му заглъхна при спомена за Мартин.

— Хайде — въздъхна Франк. — Мама ни маха от верандата.

— Къде се бяхте скрили? — повтори Лаура Матюс въпроса, който толкова често бяха чували в детството си.

— Аз, хм… трябваше да заредя — промърмори Франк, виждайки колко неприятно би било за Ан да обяснява причината за закъснението им.

— Е, идвайте тогава. — Тя нетърпеливо побутна трите си деца в къщата. — Ан? — Лаура се спря и погледна дъщеря си. — Какво стана с приятния млад човек, с когото се запознах на гробищата?

— Случи се така — обясни нервно Ан, — че той веднага трябваше да замине за Портланд.

— Колко жалко — въздъхна майка й. — Баща ти се радваше, че ще може да поговори с него.

— Някой друг път, може би. — Ан почувствува, че гърлото й съвсем се сви, а очите й се напълниха със сълзи. — Извинявай, мамо. За малко ще се кача горе. — Потискайки риданията си, тя се извърна и изтича по дървената стълба.

Втурна се в голямата спалня, която бе споделяла със сестрите си. Леглата все още бяха застлани с някогашните жълти кувертюри, които Лаура в навечерието на една Коледа бе ушила за своите момичета.

По-нещастна от всякога, Ан се хвърли на леглото и даде воля на сдържаните си с мъка сълзи. Тялото й се разтърсваше от ридания.

Марти беше мъртъв. Символичното погребение окончателно бе потвърдило жестоката истина.

Не по-малко мъчителен бе и фактът, че с непреклонното си държание спрямо Дерек бе проиграла всички шансове за възстановяване на връзката им.

Хълцайки, потърси някакви салфетки върху нощното шкафче. Извърна се по гръб и избърса сълзите от лицето си. Угрижено загледа напукания таван. С избелелите от времето старомодни тапети на цветя някогашната й детска стая все така й предлагаше сигурно убежище от нейния сегашен свят, който като че ли се беше срутил напълно.

С горчивина си мислеше колко трудно ще й бъде да продължи да живее без Дерек. Най-сетне започна да се съмнява в правилността на прибързаната си реакция.

„Но какво трябваше да направя?“ — питаше се тя, докато нови сълзи се търкаляха по бузите й.

Естествено, той навярно не искаше нищо друго, освен продължение на тяхната лека и необвързваща авантюра. Поне в това отношение бе достатъчно честен.

Трепна, когато на вратата се почука.

— Да?

— Аз съм, Франк — обади се брат й. — Мога ли да вляза?

— Окей — изпъшка тихо Ан. Бързо се надигна и пооправи тъмния си ленен костюм.

— Мама се притесняваше за тебе. Качих се, за да видя дали всичко е наред.

— Добре съм — рече тя със слаб глас, но сълзите още стояха в очите й.

— О, Ани! — въздъхна Франк.

Седна до нея на леглото и я прегърна.

— Не е само Марти, нали? — погали нежно русите й коси.

— Не. — Ан вдигна към него зачервените си очи.

— Ако въпросът ми не е тактичен, има ли нещо общо със случката на гробището?

— Д-да. — Тялото на Ан се разтърси от ридания.

— Хм… Както и предположих, нещата са по-сериозни, отколкото изглеждат на пръв поглед.

— Прогоних го завинаги — изхлипа тя, опитвайки се напразно да овладее чувствата си.

— Значи мъжът, който се е представил на мама, е бил Дерек Максуел?

— Да — прошепна Ан.

— О, не! — възкликна Франк. — Значи отново си се влюбила в шефа си! — Все още ясно си спомняше кошмара, който сестра му бе изживяла с Джефри.

— Но този път е различно. — В гласа й имаше молба. — Наистина го обичам, но той се интересува само от една мимолетна авантюра.

— Каза ли ти го?

— Е, не със същите думи.

— А ти призна ли му какво чувствуваш към него?

Мълчаливият, нещастен поглед на Ан бе красноречив отговор.

— Напълно ли си сигурна, че искаш да скъсаш с него?

— Не! — рече остро Ан. Постепенно темпераментът й се възвръщаше.

— И си готова да понесеш последиците, дори и ако нещата не се развият така, както ти си ги представяш?

— Да — заяви тя. — Да, готова съм.

— Окей, тогава бих те посъветвал да го потърсиш — намигна й Франк.

— Мислиш ли, че мога да го настигна на летището? — Ан бързо се надигна от леглото.

— Ако побързаш, може и да успееш.

— Но чакай — простена тя. — Как бих могла, след като нямам кола!

— Ето, сестричке. — Франк й подхвърли ключовете си. — Това е най-малкото, което мога да направя, след като създадохме толкова неприятности на човека.

— Благодаря, Франк. — Щастлива усмивка озари обляното й в сълзи лице.