Бев Малоун
Завръщам се в твоите обятия (20)

XX

— Ние не сме се събрали тук, за да оплакваме загубата на Мартин Уолтърс Матюс — прозвуча гласът на пастора над събралите се около покрития с цветя ковчег. — Не — продължи преподобният Майкълз, — дойдохме, за да се радваме за това, че душата му най-сетне намери покой.

Ан тихо изхълца и прегърна майка си през раменете. Около семейната гробница на Матюс се бе събрало огромно множество хора. Въпреки горещия августовски ден малкото гробище над река Сакраменто бе изпълнено с роднини, приятели на семейството и съученици, които познаваха Мартин от дете.

С мека усмивка облеченият в черно свещеник продължи:

— Кой може да каже, че Мартин винаги е вървял само по правия път? Но ние, които го познавахме най-добре, знаем, че той бе човек, винаги готов да помогне на изпадналия в беда. — Преподобният Майкълз се изкашля. — Когато беше на осемнадесет, Мартин пожертвува цяла една лятна ваканция, за да помага при ремонта на църквата, макар да знаеше, че това няма да му бъде заплатено. Такъв беше той.

Думите на стария човек предизвикаха тъжни усмивки у много от хората в тълпата, които бяха познавали русото луничаво момче, превърнало се по-късно в мъж, поел по свои собствени пътища.

Ан също се усмихна неволно като си спомни как Мартин напусна гимназията и как тя упорито спестява пари от заплатата си на детегледачка, за да му купи златен медальон. Същият, който бе носил и в деня на смъртта си.

„Ани — беше се усмихнал Мартин на малката си сестричка. — Той означава за мене много повече, отколкото мога да изразя с думи.“ А когато сложи изящната златна верижка на врата си, добави: „Винаги ще го нося“.

— Марти обичаше планините. — Спокойните думи на пастора я откъснаха от мислите й. — И ако той би могъл да избере мястото на смъртта си, това сигурно щяха да бъдат планините и горите, които харесваше толкова много и в които наистина загина.

Ан се разплака и притисна смачканата кърпичка към очите си.

— И всички ние се връщаме в земята, откъдето сме дошли — приключи пасторът най-сетне надгробното си слово.

След мълчалива молитва хората развълнувано се сбогуваха.

— Лельо Поли, добре е, че си успяла да дойдеш.

Ан тъкмо поздравяваше леля си, когато погледът й падна върху един мъж, който стоеше малко встрани от опечалените гости. Вцепенена от страх, го видя да си проправя път към нея през тълпата от хора. Но в последния момент се спря, за да поздрави родителите й.

— Господин и госпожа Матюс? — попита тихо и съчувствено той.

— Да? — бе тъжният отговор на майка й.

— Искам да ви изразя моето съчувствие. Аз съм Дерек Максуел, ръководителят на изследователския екип, за който работи дъщеря ви.

— Доктор Максуел, приятно ми е — отвърна зарадвано баща й и му протегна ръка.

— Като личен приятел на Ан — продължи Дерек, — си позволих да дойда, за да бъда до нея в този труден момент.

— Наистина е много любезно от ваша страна. — Лаура Матюс също се усмихна. После се обърна към дъщеря си: — Ан, мила?

— Да, мамо.

Нуждаеше се от цялото си самообладание, за да не даде воля на гнева си, надигнал се при появата на Дерек Максуел. Какво право имаше той да бъде тук? Нима не беше й причинил вече достатъчно нещастия?

— Защо не ни предупреди за идването на доктор Максуел? — попита госпожа Матюс.

— Моля, наричайте ме Макс. — Той хвърли на майка й завладяваща усмивка. — Всички мои приятели правят така. Нали, Ан?

— Както желаете, доктор Максуел. — Натъртваше всяка сричка, за да не си прави никакви илюзии по отношение на чувствата й към него.

Дерек направи лека гримаса, после отново се обърна към майка й.

— Бихте ли ни извинили за момент. Трябва да обсъдим някои важни неща.

— Но разбира се. — Лаура се усмихна и на двамата. — Върви, мила. — Гледаше към участниците в погребението, които вече се разотиваха. — Церемонията свърши и сега всички ще дойдат на траурния обяд вкъщи.

— Но, мамо — започна нервно Ан. — Не искам…

Не можа да продължи, защото Дерек мило я прекъсна:

— Ако нямате нищо против, мадам, ще докарам Ан вкъщи. Така че ще мога да се запозная и с останалите членове на семейството.

Тъй като я държеше здраво за ръката, Ан нямаше друг избор, освен да тръгне с него или да предизвика някаква противна сцена.

— Ще пуснеш ли най-сетне ръката ми? — процеди през зъби тя, докато бързаха покрай надгробните плочи и храстите с рододендрони.

— Но майка ти каза, че е съгласна — отвърна Дерек.

— О, да — прозвуча саркастичният й отговор. — И, предполагам, това ти дава основание да се смяташ за много умен. — Просто не можеше да овладее надигащата се в нея ярост.

— Защо е всичко това? — попита той, когато спряха под сянката на едно евкалиптово дърво.

— Защото се опитваш да привлечеш майка ми на своя страна — нахвърли се Ан върху него. Този път бе забравила да снижи гласа си.

— Шшт. — Дерек се ухили и сложи пръст на устните й.

— Не ме докосвай! — изфуча тя и се дръпна от него.

— Ан — въздъхна той уморено, — моля те да ме изслушаш.

— Не, по дяволите — изкрещя му през сълзи. — За каква ме смяташ? За мазохистка ли?

— Изминах целия този път…

— Да, сигурно трябва отчаяно да желаеш една жена, за да направиш подобно нещо. — Ан вече не беше в състояние да разсъждава разумно.

— Ан! — простена тихо Дерек и я хвана за раменете. — Моля те, престани! — Той леко я разтърси.

Викът, който се изтръгна от нея, предизвика моменталната поява на двамата й братя.

— Ан, наред ли е всичко? — извика по-високият от двамата мъже. — Какво изобщо става тук?

Дерек я пусна като опарен.

— Да не би да те е обидил този тип? — Франк Матюс погледна заплашително непознатия.

— Тъкмо щеше да си тръгва — рече тя бързо.

— Тогава, приятел, бих те посъветвал да вървиш по най-бързия начин там, откъдето си дошъл. — Дъг Матюс гледаше безстрашно в очите Дерек, макар че той очевидно бе доста по-силен от него.

— Ан? — опита още веднъж Дерек, но двамата братя направиха заплашително крачка напред.

— Не искам никога вече да те видя — изхълца тя, преди той да се обърне и да тръгне към черната лимузина.