Бев Малоун
Завръщам се в твоите обятия (19)

XIX

— Добре че най-сетне се върнахте. — Бъд посрещна двамата уморени пътници до лагерния огън. — Но има някои неща, които…

Не успя да продължи, защото един женски глас го прекъсна:

— Макс, скъпи! Крайно време беше!

Ан с ужас видя как от палатката на Дерек излезе красива брюнетка и с естественост, предполагаща дълга интимна връзка, залепи устни за неговите.

Зашеметена, Ан трябваше да стане свидетел на страстната прегръдка между Дерек и тази жена, която очевидно вече се бе настанила в палатката му.

— Хм…, Ан — рече несигурно Бъд, когато двамата най-после се разделиха. — Бих искал да ти представя Вероника Лейн, издател на „Джиографи тудей“.

— Радвам се да се запознаем, госпожице Лейн — изрече механично Ан. С огромно усилие успя да овладее гласа си.

— Очарована съм — изчурулика другата подигравателно. После се извърна с кокетно движение и рече: — Макс и аз сме стари приятели, нали, скъпи?

— Виж какво, Ан… — започна Дерек, но тогава изведнъж се намеси Пит.

— Каза ли й вече, Бъд? — кимна той към Ан.

— Не, нямах възможност.

Пит се обърна към нея:

— Бихте ли дошла с мен?

— Окей.

Освен Вероника Лейн, в момента тя не възприемаше нищо друго около себе си. Пит утешително обгърна с ръка раменете й и я отведе в своята палатка.

— Ан — изпъшка той. Изглежда му бе много трудно да намери подходящите думи.

Чак сега тя забеляза напрегнатото му изражение.

— Да, Пит? Какво се е случило?

— Не зная как да ви го кажа. — Пое дълбоко дъх, сложи ръце на раменете й и я погледна сериозно. — Докато ви нямаше с Макс, с Майк започнахме да проучваме едно място, което бяхте отбелязала няколко дни преди това.

— Да? — прошепна Ан, обзета от смътен страх.

— Ами… — Пит направи пауза. — На следващия ден отидохме още веднъж там, за да разузнаем местността. Предположението на Майк се потвърди — там е имало дърводобивни машини.

— И? — Въпросът й дойде някъде от много далече.

— Наблизо намерихме скелета на мъж до един транспортьор на дърва, от „Уилхаузър логинг къмпани“.

Цялото й тяло започна да трепери, когато той извади от джоба си един медальон.

— Не! Не Мартин! — изхълца тя.

— Да… — рече тихо Пит. — Страхувам се, че е бил брат ви. — Той й подаде медальона. — Тази сутрин научихме, че след рентгеновия анализ със сигурност е установено, че това е бил Мартин Матюс, вашият изчезнал брат.

— Не! — Ан извика от болка и Пит утешително я прегърна.

— Наплачи се, мила. Зная колко дълго си страдала.

В прегръдката на изпълнения със съчувствие приятел Ан даде воля на сдържаните месеци наред сълзи. За първи път не се опитваше да скрие ранимостта си зад хладна фасада, а изцяло се отдаде на мъката си. Пит нежно галеше раменете й, разтърсвани от ридания.

— Ще мине — промълви съчувствено той и пъхна в ръката й една носна кърпа.

— Нима наистина е… мъртъв? — Избърса сълзите си, но в очите й отново се появиха нови.

— Да, мъртъв е — потвърди сериозно Пит. — Утре ще дойде хеликоптер и ще те откара до летището в Портланд. Оттам има директен полет за Сакраменто.

— Родителите ми знаят ли? — изговаряше думите с огромно усилие.

Пит кимна.

— Да. Веднага им съобщиха. Ще те посрещнат в Портланд, за да те придружат при последната част от пътуването.

— А Мартин? — Ан не знаеше как да зададе въпроса си.

— Откараха го в Сакраменто — отвърна тихо той и я погледна в очите.

— О, Пит — изхълца сърцераздирателно тя. — Толкова съм сама.

— Не, мила, не си. Не забравяй, че семейството ти много те обича. — После добави някак сурово. — И каквото и да се случи, винаги можеш да разчиташ на мен.

— О, Пит! — усмихна се Ан през сълзи. — Наистина означаваш много за мен. — Изтри сълзите си, а той я прегърна здраво.

Входът на палатката тихо се затвори, а мъжът, който тайно ги бе наблюдавал, се обърна и потъна в тъмнината.

 

 

На следващата сутрин Ан много се учуди, че бе спала непробудно през цялата нощ. Докато с треперещи пръсти решеше косата си, у нея се оформи подозрението, че в горещия чай, донесен й от Пит преди лягане, е имало нещо друго, освен уиски. Още щом си легна, потъна в дълбок сън без сънища, който поне за известно време я спаси от болката по смъртта на Мартин.

Нямаше представа къде е Дерек. След като се бяха върнали в лагера не бе направил дори опит да я види. Но когато предишната вечер излезе, за да си донесе вода, видя ясно в осветената му палатка силуетите на Вероника Лейн и неговия.

Ан изобщо не се съмняваше, че неочакваната поява на любовницата му бе удобен предлог, за да прекрати връзката си със самата нея. Тя бързо изтри една сълза от бузата си.

— Ан? — извика Пит отвън.

— Да. Влез.

— Мислех си дали нямаш нужда от чаша чай и един сандвич преди тръгване.

— Благодаря, Пит. — Тя насила се усмихна и се взря в обградените му от тъмни сенки очи.

— Ще оставя всичко тук. — Той сложи подноса на работната й маса.

— Кога ще дойдат да ме вземат? — Владееше се с голямо усилие.

— След няколко минути.

— А какво ще стане с всичко това? — Ан посочи множеството анализи, които бе подготвила за държавния изследователски проект.

— Макс каза да не се притесняваш. Събран е предостатъчно материал и с помощта на това — Пит потупа дневниците и с ръка, — ще можем без проблеми да съставим окончателния доклад.

— Виждал ли си Макс тази сутрин? — попита потиснато тя.

— Не. Нито той, нито госпожица Лейн бяха в голямата палатка.

— О! — Гласът й едва се чуваше.

— Другите ме помолиха да ти кажа колко им е мъчно, че стана така — рече нервно той, като си играеше с една салфетка. — Приеми нашите най-искрени съболезнования за смъртта на брат ти.

— Благодаря, Пит — отвърна Ан с тъжна усмивка и обви ръце около врата му. — Предай им моята благодарност. А също и това, че съжалявам, задето сега просто не съм в състояние да се срещна с тях.

— Разбира се, Ан. — Пит нежно оправи якето й. — Но сега се опитай да хапнеш поне малко от сандвича, преди да е дошъл хеликоптерът.

— Ще се опитам — отвърна тя, но успя да изпие само няколко глътки чай, преди тишината да бе разкъсана от познатия грохот на машината.

— Трябва да тръгвам — въздъхна Ан, когато шумът от мотора заглъхна.

— Готова ли си?

Ан мълчаливо кимна и посегна към двете по-малки чанти, докато Пит взе по-големите. В мрачно мълчание се отправиха към площадката за приземяване.

— Доктор Матюс? — Възрастен посивял мъж слезе от кабинката на пилота.

— Да — отвърна Ан.

— Казвам се Джералд Сорел. Имам задачата да ви отведа на международното летище в Портланд, Орегон.

Тя механично протегна ръка и отвърна на приятелското му ръкостискане.

— Приемете моите най-искрени съболезнования за голямата загуба — добави пилотът.

— Благодаря. — Ан внезапно почувствува някакво замайване.

— Добре ли си? — попита загрижено Пит, забелязал, че е пребледняла още повече.

— Да, всичко е наред — увери го тя, като се питаше дали някога вече нещата изобщо ще бъдат наред. Докато се качваше в хеликоптера, хвърли още един поглед към лагера, който през последните седмици й бе като дом.

— Пиши, моля те — рече Пит с тъжен поглед.

Ан кимна, а после изрече колебливо:

— Пит?

— Да?

— Кажи на Макс… — Изговори думите с огромно усилие: — Кажи му довиждане вместо мен.

— Непременно — обеща тържествено възрастният човек. И с мъдростта на годините си добави: — Ти го обичаш, нали?

— Да. — Ан се усмихна тъжно. — Но ти и аз сме единствените, които го знаят.