Бев Малоун
Завръщам се в твоите обятия (16)

XVI

— Ей, там отпред! Къде гори? — извика закачливо Дерек.

— Моля?

— Защо бързаш толкова? — Усмихна се завладяващо на Ан. — В края на краищата имаме още доста време и никой няма да ни търси, преди да изминат 24 часа.

— Какво има, старче? Да не си се уморил? — Тя закри очи от късното следобедно слънце.

— Не точно това — отвърна провлечено той. — Но си мислех, че може да поискаш да спреш и да се порадваш на гледката.

— О! — Ан се вгледа във внушителния пейзаж наоколо. — Наистина е невероятно!

Колкото сиво и безутешно да беше всичко, вече ясно се открояваха знаците на събуждащата се природа. Зелени петна тук и там свидетелствуваха, че залесяването е започнало.

— Погледни това тук. — Дерек коленичи и посочи множеството животински следи.

— Лосове! — извика тя тихо. Клекна до него, за да разгледа по-добре следите в сивата пепел. — Не е за вярване, че са се върнали толкова навътре в опасната зона.

— Наистина е невероятно, след като толкова много сърни, лосове и черни мечки загинаха при изригването на вулкана. И ако за момент забравим за човешките жертви, можем да приемем, че в края на краищата не се е случило нищо фатално.

— Дали съществува вероятност някой от изчезналите хора все още да е жив? — попита потиснато Ан.

— Нямам представа — изпъшка Дерек и прокара ръка по наболата си брада. — Толкова време е минало оттогава, че едва ли има голяма надежда.

Ан мрачно поклати глава. Трудно й бе да повярва, че през някакъв безкрайно отдалечен във времето ден брат й беше срещнал тук смъртта си.

— Хайде ела! — надигна се Дерек. — Можем да повървим още малко, докато се стъмни. Така утре на обед ще стигнем до лагера. Окей? — Той й се усмихна окуражаващо.

— Окей — отвърна Ан измъчено. Надеждата й в дългоочакваното чудо да намери брат си и да го върне при семейството още веднъж беше разколебана.

— Внимавай, Ан!

Предупредителният вик на Дерек закъсня с една секунда и тя хлътна в една полузакрита дупка в земята.

— О, не! — Викът й разкъса следобедната тишина.

— Добре ли си, мила? — Дерек сякаш се изплаши.

— Надявам се — изрече тя плахо.

— Дай да ти видя ръцете. — Той коленичи до нея. — Хм, ожулени са, но няма нищо страшно.

— Ще се справя някак. Така става, когато човек не внимава в пътя.

Дерек й протегна ръка да стане.

— Можеш ли да стъпиш на крака си? — попита я угрижено.

— Естествено… — Отговорът й потъна в стенание, Ан залитна и се опря на него.

— Така и предполагах — изпъшка той раздразнено. — Ела и седни за малко на раницата.

— Мисля, че не е… — Не можа да продължи, защото мрачният му поглед я накара да млъкне.

— Моля те, седни и помълчи малко — процеди през зъби. — Искам да видя крака ти.

— Добре — примири се тя. Пулсиращата болка я накара високо да простене.

Със спокойни и уверени движения Дерек изхлузи ботуша й и събу чорапа. Внимателно опипа крака й и огледа вече очерталата се подутина.

— Как ти се струва?

— Мисля, че не е счупен — рече той най-накрая. — Но доста лошо си го изкълчила.

— О, не — простена Ан. — Ако имам една здрава патерица, сигурно ще мога да се спусна от планината.

— Ще видим. Първо трябва да намерим начин да спрем по-нататъшното възпаление.

— Но как…?

— Ще ме почакаш тук — нареди нетърпеливо Дерек и скочи.

— В това състояние едва ли бих могла да отида някъде. — Беше й безкрайно неприятно да му бъде в тежест.

— При тебе човек никога не може да бъде сигурен. — Извърна се и скоро изчезна в тясното дефиле.

Ан търпеливо го чака доста дълго време, но накрая наистина започна да се тревожи. Един-единствен път крясък на птица наруши тишината. Когато вече почти бе сигурна, че се е случило нещо ужасно, Дерек изневиделица изникна до нея.

— Къде се губи толкова дълго?

— Защо? Липсвах ли ти? — Сериозното му изражение моментално бе прогонено от неустоимата му усмивка.

— Не — отвърна тя прекалено бързо. — Само се притеснявах да не ти се е случило нещо.

— Окей, нетърпелива госпожице — рече той дрезгаво, докато погледът му обгръщаше покритата й с прах фигура. — Търсенето ми бе възнаградено и успях да намеря място, където да направиш баня на крака си.

— Но как така? — погледна го смаяна Ан. — Искам да кажа, как е възможно тук някъде да има вода?

— Изглежда водата от топящия се сняг се е събрала в едно малко езерце. Не е много хубава, но е достатъчно студена, за да спре отока.

— Водата ни за пиене почти свършва. Мислиш ли, че ще можем да си налеем от тази?

— Макар че лосовете пият от нея, не бих рискувал, поне докато не заумираме от жажда.

— Ако я пестим, водата ще ни стигне, докато стигнем до лагера.

— И аз мисля така. А сега — Дерек сложи раницата в скута й, — прегърни ме през врата.

— Какво? Да не мислиш да ме носиш по това нанадолнище?

— Не започвай пак — изпъшка той и я изгледа строго. — Или ще ме послушаш, или, бог ми е свидетел, ще те напердаша.

— Няма да посмееш!

— Искаш ли да се увериш? — Сериозният му тон бе достатъчен за Ан да се убеди, че няма да се церемони дълго. Тя изпълни нареждането му и Дерек без усилие я вдигна на ръце.

— Много ли ти тежа?

— Остави аз да преценя. — Строгите черти на Дерек се отпуснаха. — Мъкнал съм каменни проби, далеч по-тежки от тебе. И причиняващи далеч по-малко неприятности, ако ми е позволено да добавя.

— Доктор Максуел! — извика възмутено Ан.

Той светкавично сведе глава и я целуна.

— Искахте ли да кажете нещо, доктор Матюс?

— Не — въздъхна едва доловимо тя. — Ти спечели този рунд.

— Добре — разсмя се Дерек, преди да започне твърде опасното спускане. — Умната жена знае кога да си държи устата.

— Но ако само за минута помислиш… — Не можа да продължи, защото той отново я накара да млъкне с целувка.

Пръстите й се заровиха в гъстата му коса и след малко двамата продължиха пътя си към езерцето, което той беше открил.

— Ето тук е — обяви гордо Дерек.

— Да не се каниш да ме пуснеш вътре?

— Искаш ли?

— Не. Но струва ми се, че вече е време да ме оставиш на земята, за да не си навлечеш някоя херния.

— Ах, колко сте грижовна, доктор Матюс! — Гръмогласният смях на Дерек прокънтя над опустошената земя, по която стърчаха единствено мъртви дървета и обгорели пънове. — Но вероятно имаш право — съгласи се той и я сложи върху едно повалено дърво.

— Макс… — започна колебливо Ан.

— Да?

— Благодаря ти, че ми помогна — изрече тя най-сетне поруменяла. — Не зная какво щях да правя без тебе.

За момент й се стори, че Дерек сякаш искаше да каже нещо, но той само смъкна раницата си и я остави до нейната. Внимателно и доста умело й помогна да натопи болезнено възпаления си глезен в леденостудената вода.

— Докато ти тук си правиш баните, ще построя лагера — надигна се Дерек.

— Днес няма ли да вървим повече?

— Не и с този глезен.

— О, във водата ми е толкова добре, че вече почти забравих за изкълчването.

— Женска работа — изпъшка той, но Ан бе сигурна, че долови тихия му смях, преди да отиде да събере дърва.

Внимателно протегна контузения си крак във водата и хвърли поглед към Дерек. Сърцето й затупка бързо, когато видя, че е опънал само едната палатка.