Бев Малоун
Завръщам се в твоите обятия (14)

XIV

— Още кафе, Ан?

— Не, благодаря — отвърна тя нервно. С всяка изминала минута вътрешното й напрежение нарастваше.

— Какво има? — Дерек я погледна изпитателно над ръба на чашата си.

— Няма нищо — последва бързият й отговор, макар че през цялото време умуваше какво да направи, ако той отново я помоли да сподели леглото му.

Стигна дотам, че занесе спалния си чувал в собствената си палатка. От една страна, искаше й се непрекъснато да бъде с Дерек. Но ако за него всичко бе само една мимолетна история, по-добре беше още сега да й се сложи край. Даже беше готова да му каже. „Беше чудесно, но защо да се заблуждаваме. Това бе само един малък и необвързващ епизод.“

— Ан?

— Да…

— Видях, че си занесла нещата си в твоята палатка. Каквито и да са причините, искам да знаеш, че ги приемам.

— Но…

— Не. — Той вдигна ръка и я накара да замълчи. — Искам да ме изслушаш докрай. Това, което тази сутрин се случи между нас, за мене бе особено. Но никога няма да те моля да продължаваш нещо, което ти самата не желаеш.

— Но аз съм…

— Не. Следващата крачка трябва да бъде твоя…

Ан кимна унило и се прибра в палатката си. Избухна в сълзи и се сви на кълбо, опитвайки се да изнамери някакво по-поносимо решение.

Не знаеше колко време лежа така, но когато чу, че Дерек угаси огъня и пропълзя в палатката си, вече бе решила.

Ясно й бе дал да разбере, че от нея зависи дали ще продължат връзката си. Обичаше го, в това бе абсолютно сигурна. Дори и неговите чувства да не бяха съвсем същите, той очевидно много държеше на интимните им отношения.

— Окей! — изпъшка енергично Ан и изтри сълзите от бузите си.

Дори това да бе единственото, което той искаше да й даде, тя щеше да го приеме. Рано или късно любовната мъка щеше да я застигне, защо трябваше да се лишава от прекрасния спомен за времето, когато са били заедно?

След като взе решението си, щракна фенерчето и бързо започна да се съблича. Направи гримаса при мисълта как изглеждаше с широката си тениска и вълнените чорапи, но смело наметна спалния чувал на раменете си и изпълзя навън.

— Макс? — извика тя пред палатката му.

— Влизай — отвърна спокойно той.

Ан нервно преглътна. Забеляза, че още беше буден, защото слабата светлина на фенерчето осветяваше вътрешността. Треперейки от нерви, коленичи и се вмъкна.

— Какво има, Ан? — попита иронично Дерек. Нищо не предприемаше, за да й помогне.

— Аз… аз — заекна тихо тя. Изведнъж й се стори, че постъпката й е напълно налудничава. Но преглътна гордостта си, вирна брадичка и изрече с усилие: — Искам да спя при тебе.

— Разбирам — изрече той бавно, като я гледаше втренчено изпод тъмните си вежди. — Има ли и нещо друго?

— И да се любим — изтърси дръзко Ан, потъвайки в магическите дълбини на зелените му очи. Тъй като Дерек мълчеше, тя се обърна да си ходи.

— Не си отивай — каза той бързо и топла усмивка озари суровите му черти.

— Искаш да остана? — Ан изобщо не го разбираше.

Дерек разгърна спалния си чувал.

— О, Макс — извика щастливо тя. — Вече се страхувах, че не ме желаеш повече.

— Скъпа, наистина съжалявам, че се държах така — прошепна той в ухото й. — Но трябваше да съм съвсем сигурен, че наистина го искаш. Ще ми простиш ли?

Ан кимна. Сините й очи сияеха от любов.

— Толкова много имам нужда от тебе — мълвеше, докато горещите му устни докосваха бузата й.

— Но не толкова, колкото аз…

Силен порив на вятъра блъсна палатката и по гърба й пробягаха ледени трънки.

— Студено ти е — установи Дерек и сложи ръка върху бедрото й.

— М-малко — Зъбите й вече тракаха.

— Ела, малката ми… мушкай се вътре. — Премести се, за да й направи място в чувала.

— Няма ли нужда да вземем и моя?

— Мисля, че едва ли ще ни е необходим — усмихна се многозначително Дерек, когато тя се притисна до топлото му голо тяло.

— Да — съгласи се Ан, обвивайки ръце около врата му, — струва ми се, че така е най-добре.

 

 

Ан спря за миг и засенчи с ръка очите си от яркото обедно слънце. През последните два дни непрекъснато повишаващата се температура бе стопила по-голямата част от снега.

Двамата с Дерек бяха успели да свършат доста работа. И всеки ден бе обещание за вечерта, когато потъваха в прегръдките си.

— Е, стига толкова — изпъшка Дерек, като нанесе и последните данни в дневника си. — Ти приключи ли вече с пробите на пепелта?

— Да.

Ан се наслаждаваше на новото приятелство, възникнало между тях. Двамата бяха чудесен професионален тандем и заедно с любовта им сякаш растеше и взаимното им уважение като специалисти.

— Добре — намигна й заговорнически Дерек, докато опаковаше чувствителните сеизмографски инструменти. — По моите пресмятания приключихме половин ден по-рано…

— Още днес ли ще вдигнем лагера и ще започнем спускането? — запита несигурно Ан.

Дерек я желаеше. В това нямаше никакво съмнение. Но какво й готвеше бъдещето? Знаеше от горчив опит, че не бива да възлага особени надежди на връзка, основана само на физическото привличане.

— Ало, Ан? — Той шеговито размаха ръка пред очите й.

— О, извинявай — отвърна бързо тя, като се изчерви. — Нещо се бях замислила.

— Току-що ти казах, мило момиче — рече Дерек видимо развеселен, — че тъй като работихме твърде усърдно, можем да си позволим няколко часа почивка. Утре заран ще имаме достатъчно време да се върнем в лагера и в цивилизацията, ако онези типове там изобщо могат да се нарекат цивилизовани.

— Звучи чудесно. — Ан го погледна сияеща. — Макар че момчетата наистина ми липсват малко.

Дерек мълчаливо започна изкачването по северната страна на кратера.

— Да изчезваме оттук — каза той някак рязко.