Бев Малоун
Завръщам се в твоите обятия (11)

XI

— Ще отида да събера повечко дърва за огъня, за да ни стигнат до утре заран — каза Дерек на Ан, която седеше до него.

— Да ти помогна ли?

— Няма нужда. — Погледът му не се откъсваше от лицето й, огряно от мекото сияние на огъня.

— Настоявам да ти помогна!

— Тогава почисти тези съдове тук — рече той нервно и изчезна с джобното си фенерче в тъмнината.

Ан прехапа устни. Винаги когато й се струваше, че пропастта между тях намалява, нещо се случваше и всичко тръгваше постарому.

— Мъже! — изпъшка тя, докато почистваше остатъците от вечерята им. Но най-много я ядосваше мисълта, че непрекъснато я преследваше представата колко хубаво би било да е обичана от Дерек.

— Дяволите да го вземат!

Високо изреченото проклятие разкъса тайнствената тишина на опустошената планина. Мразеше деня, в който този проклет теолог бе пресякъл пътя й. Но студеният вятър, духащ откъм Сейнт Хелън, бързо отнесе яростните й думи.

Ан се загърна в грейката си и започна да приготвя лагера за нощуване. Мобилизира всичките си съпротивителни сили срещу пламъка, който Дерек бе запалил в сърцето й. Знаеше твърде добре какво щеше да стане, ако капитулира. Болката щеше да бъде непредвидима, когато той приключеше с нея и тръгнеше към следващото си завоевание.

С вдървени крака се отправи към двете малки палатки.

Неочаквано чу зад себе си дълбокия глас на Дерек:

— Тази нощ ще си разменим палатките.

— Не! — възрази тя, сепната от внезапната му поява.

— Не ставай дете, Ан!

— Не! Сама съм си виновна, че палатката ми се скъса. А и лепенката ще издържи.

— Втори път няма да ти се моля — изръмжа той.

— Добре! Късно е и аз вече искам да спя. — Мушна се в палатката си и затвори изхода.

 

 

Студени тръпки разтърсиха тялото й, докато се загъваше в пухкавия спален чувал. Скъсаният покрив на палатката плющеше като знаме на вятъра, който сякаш се опитваше да я изтръгне заедно с колчетата.

Вдигна дебелите си вълнени чорапи до коленете, но тънката тениска изобщо не я предпазваше от нахлуващия студ.

Ан се опита да овладее тракането на зъбите си. В момента й се струваше невъзможно да стане и да си облече други дрехи.

— Как може да бъде толкова студено? — прошепна треперейки, когато нов порив на вятъра разтърси жалкото й убежище.

Докато минутите бавно се изнизваха, температурата навън се приближаваше до точката на замръзването.

— Добре ли си, Ан? — Дерек надникна в палатката й. Беше само по джинси.

— Д-да — отговори тя с изтънял глас.

Той високо изруга и, докато тя разбере какво става, я измъкна навън заедно със спалния чувал и я вдигна на ръце.

— Пусни ме! — развика се Ан и зарита като луда в чувала.

— Поне един-единствен път в живота си се опитай да замълчиш! — изрече Дерек през зъби.

Влезе бързо в палатката си, грубо тръсвайки Ан до входа. После коленичи, отвори ципа на спалния си чувал и го разстла по цялата му ширина.

— Какво си намислил? — опита се тя най-сетне да наруши леденото мълчание, когато той посегна към ципа на нейния спален чувал.

Дерек спря и се взря дълбоко в уплашените й очи.

— Температурата непрекъснато пада и ако изобщо имаш представа от основните техники за оцеляване, ще знаеш, че при подобни обстоятелства единственият начин е човешките тела да се топлят едно друго.

— Ис-скаш да кажеш — заекна, тя, докато погледът й се местеше от разстлания му спален, чувал към нейния.

— Точно така. — На устните му се появи иронична усмивка. — Е, какво решаваш, Ан? Ще се държиш ли като възрастен човек или заради фалшивото си чувство за свян ще изложиш на опасност живота на двама ни?

Един безкрайно дълъг миг Ан се взира в очите му. При мисълта да спи до него сърцето й заби като лудо.

После отметна глава назад, отвори ципа на чувала, сложи го върху другия и затвори циповете отстрани. Като приключи с всичко това, спря нерешително.

Дерек безмълвно я наблюдаваше на слабата светлина от джобното фенерче. Погледът му не можеше да се откъсне от пълните й гърди, ясно очертани под тънката тениска. После бавно посегна към колана на джинсите си.

Вцепенена и неподвижна, Ан го гледаше как се съблича. Остана по плитък слип, който не скриваше почти нищо. Дерек се плъзна между двата спални чувала и нави якето под главата си.

После се подпря на лакът и разтвори спалния чувал с приканващо движение.

Ан стоеше като закована. Кръвта запулсира в слепоочията й при вида на стройното му мускулесто тяло. Дни наред бе мечтала да се притисне до него. Но сега, когато това трябваше да стане по някаква външна принуда, изведнъж се уплаши.

— Идвай, Ан… — В гласа му имаше молба. — Няма да се случи нищо, което ти самата не искаш.

„Но точно там е проблемът — мислеше си тя отчаяно, докато тръпки разтърсваха цялото й тяло. — Как мога да се доверя на себе си, след като става дума за тебе?“

С примирена въздишка Ан се мушна в спалния чувал и затвори ципа. Обърна се настрана и се сви като коте.

С бързо движение Дерек я прегърна и я притисна до топлото си, неоспоримо мъжествено тяло.

— Отпусни се, Ан. — Дъхът му погали ухото й. Той още по-силно я притисна към себе си.

— Съжалявам, че ти създавам толкова проблеми — изрече тя разтреперана, като се сгуши до широките му гърди.

— Шшт! — прошепна той успокояващо в ухото й. — Спи сега, малката.