Бев Малоун
Завръщам се в твоите обятия (10)

X

Ан крачеше внимателно по неравния път, докато двамата с Дерек обикаляха онова, което някога е било прекрасния Спайрит лейк. Следвайки го, тя забеляза, че крачките му значително се бяха скъсили в сравнение с предишния ден.

— Обърни се и погледни за малко назад — посочи той в посоката, от която бяха дошли.

— Не мога да повярвам, че това е красивата местност, която познавам от картичките — рече Ан тихо. Бе леко изненадана, че Дерек най-после наруши мълчанието.

— Да. — Той небрежно подпря ръце на кръста си. — А ако погледнеш малко по-надясно — помогна й да нагласи далекогледа в правилната посока, — ще видиш един бял кръст до басейна.

— Ах, да. — Пред очите й отново се появи младежката усмивка на брат й.

— Поставен е в памет на двадесет и четири годишния Хари Труман. Басейнът е възникнал, когато натрупаните подземни води се сгорещили и изригнали като гейзер, при което се е образувал и един малък кратер. Сега той разпръсква метанов газ. — Дерек за първи път през този ден се усмихна. — Вероятно клокоченето там долу напомня на местните хора за десетките бутилки от любимото на Хари уиски, изчезнали тук заедно с него.

— Къщата му не е ли била там?

— Вероятно.

— Мислиш ли, че ще стигнем до върха, преди да се стъмни? — попита предпазливо Ан.

— Поне ще се опитаме да се изкачим колкото се може по-високо, преди да спрем на лагер. А утре заран се надявам да успеем да превземем и откритата част на кратера. Окей? — Думите му прозвучаха неочаквано сърдечно.

— Окей — зарадва се Ан.

— Какво ще кажеш, ако сега ти водиш? Трябва само да се придържаш в североизточна посока и да внимаваш къде стъпваш.

— Да, сър. — Тя отдаде чест, а после отново се обърна към скрития в облаците Сейнт Хелън. Изведнъж забеляза, че тази сутрин раницата й бе значително по-лека.

Рязко спря и се извърна към него.

— Макс?

— Да?

— Да не би тази сутрин да си преместил част от багажа?

— Стига вече, Ан! — Очите му не можеха да се видят зад слънчевите очила. — Целия ден ли ще висим тук и ще бърборим, или най-сетне ще тръгнем?

Със стиснати устни тя се извърна и пое, потънала в ледено мълчание. За още по-голямо нейно раздразнение безмълвният й гняв предизвика у спътника й само закачлива усмивка.

— Нека направим една малка почивка — извика Дерек.

— Добре. — Ан изохка и сложи ръка пред очите си, защото вятърът отново я обви в облак прах.

— Остави краката си да починат малко. — Той се свлече върху поваления ствол на едно дърво.

— Окей. — Тя отново преглътна нервно, докато сядаше върху покритата с пепел кора.

— Дай да ти помогна. — Плътният му глас сякаш проникна в цялото й тяло, докато Дерек сваляше раницата й.

— Благодаря. — Топлината и мъжественият дъх, излъчван от силното му тяло, замаяха сетивата й.

— Как са краката ти? — осведоми се той и й предложи една глътка от манерката си.

— Добре, струва ми се — отвърна тя, преди да отпие от живителната течност.

— Ако започнат да те болят, искам веднага да ми кажеш — предупреди я строго Дерек, като надигна шишето към устните си.

Ан несъзнателно проследи движението на ръката му. Спомни си за първата нощ, когато я бе целувал толкова нежно.

— К-какво? — С усилие прогони еротичните си видения. Не бе разбрала нищо от онова, което й каза току-що.

— Тъкмо те питах — рече той с многозначителна усмивка, — какво мисли семейството ти за продължителния ти престой в тази пустош?

— Те винаги са одобрявали професионалния ми избор. — Нямаше представа какво целеше въпросът му.

— Струва ми се, че родителите ти би трябвало да бъдат поне малко загрижени, щом дъщеря им се присъединява към екип, състоящ се само от мъже.

— Виж какво, аз съм на тридесет години и съм достатъчно зряла, за да вземам сама решенията си.

— Мир! — вдигна ръце Дерек. — Нищо особено нямах предвид, когато попитах. Но жена с твоята външност и твоите способности би могла винаги да избира с какво да се заеме.

— Да не би да смяташ, че една жена трябва да използува физическите си качества, за да напредва в кариерата? — Бузите й пламнаха.

— Ни най-малко. — Той свали тъмните си очила и я погледна сериозно. — Просто не мога да повярвам, че си същата онази личност, която ми описа Джеф Колинс. Познаваше ли го наистина добре?

— Не достатъчно добре, струва ми се. — Решително стана и взе раницата си.

— Тръгвай напред и води — рече тихо Дерек, след като й бе помогнал да разпредели тежестта върху раменете си.