Барбара Картланд
Бягство от страстта (6)

Глава шеста

— Имам новини за теб, Джак.

Фльор се хвърли върху меката слама. Беше леко задъхана, а лицето й, осветено от лунната светлина, показваше колко е развълнувана и изпълнена с нетърпение.

— Какво има? — попита Джак Рейнолдз, като се обърна бързо към нея. — Вече се питах защо се бавиш толкова много.

— Точно когато излизах, Анри се върна от селото. Има възможност да си купи лодка след няколко седмици!

— Моторница!

— Да, моторница. Става дума за един кеч, доста голям. Собственикът му го използвал за риболов, но после решил, че е доста скъп за поддържане. Анри казва, че щял да го продава и че нямало да се колебае, ако получи злато срещу лодката.

— Виж ти! Фльор, това е чудесно!

Джак се надигна нетърпеливо.

Вече повече от две седмици те се срещаха навън, след като семейството се прибираше в стаите си. Само по това време Джак се осмеляваше да напусне своето скривалище, за да вземе глътка свеж въздух и да се пораздвижи. Постепенно Фльор свикна да го придружава.

Кракът на Джак бе доста по-добре, но това, че куцаше, не бе единствената причина, поради която беше опасно да се ходи надалеч. Затова те почти никога не излизаха от сянката на стопанските постройки.

Ако вечерта бе топла, те се разхождаха напред-назад или седяха и си говореха, като с всеки изминал час им ставаше все по-трудно да си кажат „лека нощ“.

Фльор не се осмеляваше да признае пред себе си с какво нетърпение очакваше тези срещи. През деня времето минаваше бавно, часовете се нижеха едва-едва, докато помагаше в къщната работа или във фермата, или пък вършеше една от онези сто и една малки задачи, които като че ли винаги стояха и чакаха чифт свободни ръце.

Обикновеното ежедневие във фермата значително се усложняваше от непрекъснатия страх от появата на любопитни непознати, на германците, които всеки момент можеха да дойдат да проверят животните във фермата и покрай това да открият и други неща.

А имаше толкова много неща за криене. Фльор бе разбрала, че тя и Джак не бяха единствените, които семейство Буве се опитваше да скрие. Имаше още много причини, поради които едно от децата винаги стоеше на пост върху портата на фермата.

Предполагаше се, че всички животни се водят на отчет пред германците, но съвсем не беше така. Те знаеха само за една малка част от тях. При първия знак, че някой приближава или, че по алеята идва кола, някой биеше тревога.

Моментално по-голяма част от кокошките, прасетата и дори една крава изчезваха някъде, в разни скривалища.

Фльор често се питаше как семейство Буве се осмелява да не спазва разпоредбите. Наказанията за най-дребните нарушения биваха жестоки, но тя постепенно започна да разбира, че въпреки всичките си старания германците не можеха да унищожат това неутолимо, открито неподчинение. Това бе истинският дух на свободата, който никога не можеше да бъде угасен, освен в смъртта.

Много пъти Фльор си бе давала сметка колко много прилича на нейните сънародници Жак Буве. В жилите и на едните, и на другите течеше нормандска кръв. Вилхелм Завоевателя^[1] беше отговорен за много еднакви техни черти от двете страни на Ламанша.

Скоро след пристигането на Фльор Жак Буве започна да говори напълно сериозно за това как тя и Джак биха могли да стигнат до Англия. Фльор разбра, че той много обичаше да крои планове. Като се прибираше вкъщи от работа в края на деня, той винаги носеше със себе си по някоя нова идея, ново предложение, което те обсъждаха сериозно и критично и което в края на краищата отхвърляха като твърде рисковано.

И тогава неочаквано Анри, който бе почти на осемнадесет години и бе най-голям от децата след смъртта на брат си, обяви, че той също възнамерява да стигне до Англия.

— Искам да се присъединя към свободните французи — беше заявил той. — Искам да се бия за Франция.

Обяви това късно една вечер, когато децата си бяха легнали и само възрастните бяха в кухнята.

За момент настъпи тишина. После Фльор видя как бавно и болезнено очите на мадам Буве се напълниха със сълзи, как ръцете и се свиваха в юмруци и се разпускаха конвулсивно. Без да каже нито дума, тя стана от масата и отиде до прозореца. Бе обърната с гръб към останалите, но те знаеха, че тя се мъчи да се овладее.

Жак Буве пръв наруши тишината.

— Брат ти умря за Франция.

Гласът му беше строг.

— И аз съм готов да го сторя, ако е нужно — отговори младият Анри, като тонът му бе леко повишен от вълнението, което изпитваше в момента. — Във всеки случай това би било по-добре, отколкото да живееш като умрял. Какво друго ни предлага съществуването при тия зверове тук?

Отново настъпи тишина и всички впериха очи в мадам Буве. Те чакаха нея. Тя внезапно се обърна, прекоси стаята и се отправи към сина си.

— Правилно е да отидеш — каза тя, наведе се и го целуна по челото.

— Съжалявам, майко — смутено изрече момчето.

— Не бива да съжаляваш — отвърна тя. — Ние вече дадохме Франсоа на родината си, надявахме се, че няма да ни се наложи да правим други жертви, но ти имаш право, mon fils^[2] — за теб тук няма живот. Върви в Англия и се присъедини към смелия генерал Дьо Гол. Той е единствената ни надежда. Когато се върне с британските войски, германците, които плячкосаха страната ни, ще бъдат прогонени и победени.

Беше казано много смело. На Фльор й се искаше да изръкопляска. Но вместо това те седяха мълчаливо и притеснено, докато сълзите се стичаха по лицето на мадам Буве.

— Но проблемът е как да се доберем до Англия — каза Джак и думите му като че ли разведриха напрегнатата атмосфера.

— Точно там е работата — съгласи се с него Жак Буве.

Те отдавна вече бяха решили, че е невъзможно да тръгнат с единствената лодка, която семейството притежаваше. Тя беше без мотор и бяха необходими трима силни мъже, за да може изобщо да се движи.

— Патрулът ще ви хване — бе казал тогава Анри. — Единственият шанс, и то много слаб, е да излезете заедно с другите рибарски лодки, а после да се отделите от тях и да пресечете бързо Ламанша.

Фльор предложи да се доверят на някои от другите рибари, но Жак Буве беше против това.

— Всички наши съседи вече пострадаха — каза той. — И последните мерки срещу семейството, което се опита да скрие ранения пилот, наплашиха хората. А също така дават и много висока цена за главата на всеки англичанин, който бъде предаден на властите. Много хора долу в селото са гладни. Трудно е да кажеш на децата си да станат от масата гладни, когато можеш да спечелиш цяло състояние. Не, не е разумно да споделя човек тайните си, нека ги запазим за себе си. Ще намерим друг начин.

Тази вечер като слушаше Анри, Фльор повярва, че търпеливото им чакане най-после бе възнаградено. Лодката, за която той спомена, можеше да им даде, макар и слаб шанс да се измъкнат.

— Това, което ме притеснява, е как ще стигнем до брега — каза Джак.

— Анри е помислил и за това — отвърна Фльор. — Той ще докара кеча до заливчето при скалите. Това място се намира най-близо до къщата. Там ще го видят крайбрежните постове, но те са тук отскоро и едно ново лице няма да означава нищо за тях. Ще отидеш преоблечен като рибар и щом се качиш в лодката, ще легнеш долу и ще се скриеш, докато Анри я закара до кея. Помислил е и как да измъкне и мен.

— Как?

— Ами, мисля, че най-приемливата от всичките му идеи е да ме увие в рибарските мрежи и да ме пренесе на рамо до лодката. Предупредих го, че не съм толкова лека, но той е силен младеж и не мисля, че това ще го обезпокои.

— Но кой ще дойде с нас в лодката? — попита Джак. — Анри едва ли може да каже, че излиза сам на риболов!

— Не, няма да е сам. Жак Буве ще дойде с нас — отговори Фльор. — Когато се отдалечим достатъчно от брега, той ще каже, че се чувства зле. Тогава ще се прехвърли на лодката с най-големия улов, която ще се прибере първа. Анри ще се забави, като обясни, че не е имал късмет, и когато повечето лодки тръгнат обратно, ще се опита да прекоси Ламанша.

— Да се надяваме, че моторът е мощен и видимостта ще бъде слаба!

— Също като мадам Буве, и ние можем само да се молим и да се надяваме.

— Тя много смело приема всичко това, нали?

Фльор кимна.

— И също така обожава Анри, лесно е да се види. Мисля, че той е нейният любимец.

— Чудя се как ли бихме се държали ние при подобни обстоятелства — замислено каза Джак Рейнолдз. — Питам се дали англичаните биха дали подслон на французи, които никога преди това не са виждали, ако знаят, че рискуват не само собствения си живот, но и живота на децата си.

— Много ми се иска да вярвам, че аз бих имала това благородство — отвърна Фльор, — но все пак понякога се страхувам, че няма да мога да защитя нито бегълците, нито собствените си идеали.

— Напълно съм сигурен, че ти ще ги защитиш — каза Джак, като наблегна на това „ти“.

— Защо? — с любопитство попита Фльор.

— Не вярвам, че можеш да подведеш когото и да било.

Фльор му се усмихна и закачливо каза:

— Благодаря за комплимента.

— Всъщност това не беше комплимент. Просто говорех за нещо, в което съм абсолютно сигурен.

— Отново ти благодаря — промърмори тя, но разбираше, че закачливостта, с която говори, не е уместна.

Джак говореше напълно сериозно, с чувство. Внезапно той протегна ръка и я постави върху нейната.

— Не зная дали разбираш, Фльор, колко много значи за мен това, че си тук. Когато дойде, аз бях почти на края на силите си. Чувствах, че няма да мога да издържа повече затворен така, без да има какво да правя, без да има с кого да говоря, и тогава ти се появи изневиделица. Това ме изпълни с нов живот. Възможността да те гледам, да чувам гласа ти, и после… е, ти знаеш какво стана после.

— Какво? — Фльор зададе въпроса, защото той просто напираше на устните й.

— Влюбих се в теб, разбира се.

Тя искаше пак да се засмее весело и закачливо, но някак не можеше да го направи. Вместо това сведе поглед и усети как нещо топло и радостно я изпълва цялата.

— Фльор, кажи ми, че ме обичаш. Така дяволски силно те желая. Няма да го понеса, ако това е без значение за теб.

Беше вик на отчаяние, вик, който можеше да се изтръгне само от едно изплашено и разтревожено дете. Фльор инстинктивно откликна на този вик.

— Мисля, че и аз те обичам, Джак.

— Кажи го, кажи го пак — настояваше той.

Тя като че ли изпитваше някакъв свян и гласът й едва се чуваше.

— Обичам те!

Той извика тихичко и зарови глава до гърдите й. Тя го обгърна с ръце и го задържа така, давайки му сигурност и успокоение.

— Толкова те обичам — повтаряше той. — Не мога да живея без теб, Фльор, не мога да мисля за нищо друго. Когато вечер заспивам, мечтая за теб, когато се събуждам сутрин, копнея отново за теб и броя часовете и минутите, докато те видя.

Изведнъж ръцете му я обгърнаха, устните му се впиха в нейните, пламенни и жадни, искащи и молещи.

— Джак, моля те!

Тя се опита да се освободи, опита се да го задържи далеч от себе си за момент, докато може пак да започне да мисли, докато хаотичната несвързаност на мислите й се поуспокои, но беше безполезно.

— Фльор!… Фльор!… — той повтаряше името й пак и пак и я притискаше все по-близо до себе си.

— Мили, моля те… умолявам те…

Викът й достигна до него. Той я пусна, като дръпна ръцете си така рязко, че главата й се отпусна назад върху сеното. Тя виждаше израза на лицето му, огряно от луната. Фльор дишаше учестено, а ръката й се опитваше да успокои бурята в гърдите й, там, където бе лежала главата му.

Наоколо полето се простираше бяло и спокойно, а сенките на високите тополи бяха плътни и тайнствени. Нощта бе наситена с красота. Такава прекрасна нощ, изпълнена с неземна магия! И те двамата бяха отделени от света. Двама души, заедно и сами в техния собствен свят.

Миналото се беше изплъзнало… беше си отишло. Бъдещето бе изпълнено с опасности. Съществуваше само настоящето — пулсиращо, прекрасно и все пак по някакъв особен начин плашещо.

— Обичам те, Джак — повтори отново Фльор, сякаш искаше да убеди по-скоро себе си, отколкото него.

— Аз те обожавам, Фльор. Бъди мила с мен.

Тя изведнъж усети как у нея се надига вълна от нежност. Протегна ръка и докосна бузата му. Беше топла под пръстите й, леко загрубяла.

— Наистина те обичам, Джак! — нежно повтори тя.

— Наистина ли? — с нетърпение попита той. — Тогава… о, Фльор… щом ме обичаш…

Той я грабна в прегръдките си. Целуваше я диво, безумно, като че ли тя му даваше нов живот и нова надежда.

— Обичай ме, Фльор… обичай ме — молеше я той. — Искам те… трябва да бъдеш моя!

Фльор изведнъж застина. Тя го харесваше, искаше да го направи щастлив… да му помогне и да го приласкае. Но си спомни Силвия и всичките й инстинкти у нея се възпротивиха. Тя не можеше така. Бе невъзможно.

— Не, Джак — меко каза тя. — Не можем да съсипваме нещо толкова съвършено… толкова свято… и толкова прекрасно като нашата любов.

Той зарови лице в извивката на врата й. Тя знаеше, че го е разочаровала, а може би и наранила, но това, което той искаше, бе невъзможно.

„Трябва да се опитам да го накарам да разбере, трябва да му помогна да изчака, докато отново бъдем свободни, докато се оженим и нашата любов достигне своето съвършенство“ — мислеше си тя.

Но междувременно те можеха да бъдат много щастливи.

* * *

Беше много късно, когато се прибраха в къщата. Вървяха тихо през двора, ръката на Джак обгръщаше раменете.

Вратата към кухнята не беше залостена, вътре се носеше лек аромат на храна и те имаха усещането, че мекият, топъл сумрак ги прегръща нежно. Джак затвори вратата след себе си, протегна ръце и отново намери Фльор. Тя се притисна до него.

Той потърси устните й, после зарови за миг лице до гладката и мека кожа на врата й.

— Ти си съвършена, нали го знаеш. Не знаех, че една жена може да бъде толкова сладка.

— Хайде да си лягаме, мили, уморен си.

Той я притискаше до себе си, целуваше устните и, очите, косата й, а после бавно и с неохота те се отдръпнаха един от друг и Джак тръгна към стълбата за избата. Тя почака, докато го чу, че започна да слиза надолу, и тръгна към стаята си.

— Лека нощ, мили мой — прошепна тя, — лека нощ.

Качи се тихо горе.

Бравата на вратата й изскърца, но от другите стаи се донасяха успокояващите звуци на тежко дишане.

Когато влезе в стаята си, Фльор дръпна пердетата от прозореца. Светлината бе слаба, много слаба, но напълно достатъчно, за да вижда и без свещ.

Тя смъкна дрехите си и се облакъти на прозореца. Загледа небето, където звездите вече избледняваха.

— Щастлива съм — каза тя тихо на глас. — Щастлива съм и ще направя и него щастлив. Разбираш ли, Люсиен?

* * *

Беше вече пладне, когато Фльор слезе в избата да види Джак.

— Да занеса ли долу обяда? — попита тя мадам Буве, когато семейството започна да се събира в кухнята.

— Готово е — отговори мадам, като сипа пълна чиния със супа и отряза дебела филия от хляба, който трябваше да нахрани всички.

Фльор вдигна подноса. Пресече избата, взе обичайните предпазни мерки, като почука, после плъзна настрани стената. Едва бе влязла вътре и Джак я прегърна.

— Защо не дойде по-рано? — попита той и започна така да я целува, че тя едва успя да удържи подноса с храната. — Така се притеснявах, изплаших се… Защо закъсня толкова?

— Чакай, нека оставя подноса на масата.

Той го взе от ръцете й и го сложи долу.

— Сигурна ли си, че все още ме обичаш?

— Напълно!

— Толкова те обичам! О, Фльор, обичам те.

— Радвам се — прошепна тя, — ужасно се радвам. И аз те обичам. Цялата сутрин мислех за теб, копнеех за мига, когато ще мога да дойда да те видя.

— Ти направо ме подлуди! Да седя и да те чакам тук, без да зная какво чувстваш. Мислех вече, че няма да дойдеш.

— Ама че си глупчо!

Тя протегна ръце и ги обви около врата му, като притегли лицето му към своето.

Той я притисна до себе си, ръцете му жадно я търсеха, после се плъзнаха от раменете към гърдите й.

— Трябва да вървя — каза тя. — Горе ме чакат.

Той с нежелание я освободи от прегръдката си.

— Нали пак ще дойдеш по-късно?

— Разбира се, че ще дойда.

Тя вдигна устни към неговите, после се отдръпна, мина от другата страна на стената, затвори отвора и тръгна към кухнята.

Цялото семейство бе вече около масата, когато Фльор седна на своето място, като се надяваше, че изразът на лицето й е спокоен. Видя, че Сузан хвърли един поглед към нея, а после към брат си Анри. Размениха си по един поглед, пълен с разбиране. Анри намигна.

„О, тези французи — помисли си Фльор полусърдито, полуразвеселено. — Човек нищо не може да скрие от тях, щом става въпрос за любов!“