Барбара Картланд
Бягство от страстта (3)

Глава трета

Нещо ставаше… нещо я плашеше. Фльор се раздвижи конвулсивно и се опита да изкрещи. Но тогава една ръка затисна устата й. Тя изживя един миг на истински ужас… после чу гласа на Мари.

— Всичко е наред, мамзел, това съм аз, Мари. Не се страхувайте.

— Мари!

Фльор се обърна, обхваната все още от ужаса на съня си, усещайки, че сърцето й препуска, а дъхът й излиза със свистене от устните, върху които все още усещаше болка от пръстите на Мари.

— Ш-ш-т, тихо! Трябва да не вдигаме шум. Имам новини за вас.

Фльор седна в леглото. До главата й имаше свещ, но треперещият й пламък осветяваше само част от стаята, а останалата част тънеше в мрак и беше дори страшна със своите сенки.

— Какво има?

Мари се приближи и лицето й почти докосна лицето на Фльор.

— Фабиен ни донесе новини. Трябва да тръгнете веднага, мадмоазел, вие сте в опасност.

— Разкажи ми какво каза той.

Мари се приближи още повече и гласът й стана толкова тих, че Фльор трябваше да се напряга, за да чува думите й.

— Отнася се до мосю Пиер. Когато отишъл в селото, той не само посетил доктора и свещеника, но отишъл и до телефона да се обади в Париж за вас, мадмоазел!

Мари направи драматична пауза като човек, който е достигнал до върховия момент на своя разказ.

— За брака ми ли?

Мари кимна.

— Да. Говорил със свой приятел от някаква канцелария мисля, че така каза Фабиен. Казал му да отиде до Мадлената рано тази сутрин и да направи запитване дали сте се оженили там с мосю Люсиен и му дал някакви приблизителни дати. Бързал е много. Фабиен казва, че най-напред наредил на приятеля си да отиде веднага, в същия момент. Но имало някакво затруднение, свещеникът, който отговарял за регистрите, не бил там в момента. Както и да е, той ще отиде да пита тази сутрин. Ето защо, мадмоазел, трябва да тръгнете веднага.

— И ако открие, че имената ни ги няма в регистрите — замислено каза Фльор, — тогава какво?

— Тогава мосю Пиер ще открие и други неща. О, мамзел, снощи, когато ви говореше по време на вечеря, аз слушах. Вие говорите френски чудесно, но не така, че да бъде измамен един французин. Германец — да. Какво ли знаят те за нашия език. Но мосю Пиер, той разбира. Гледах как ви наблюдава, как ви слуша. Мамзел, той има подозрения за вашата националност!

— И ако е така, ще се осмели ли да ме предаде, да ме разобличи, след като леля му ми е давала подслон през всичкото това време? Той сигурно…

— Мосю Пиер е предател — прекъсна я Мари. — Той работи за германците, ще бъде доволен да им направи услуга. Той е от типа на Лавал и не мислете, че семейната чест е по-важна за него от собствените му интереси. Не, не, мамзел, човек, който може да предаде родината си, сигурно няма да се поколебае да предаде и честта на фамилията си. Вие сте в опасност, ma petite, трябва незабавно да тръгвате.

— Но къде да отида? Къде мога да отида? — Фльор направи безпомощен жест с ръце.

— Мислих за всичко това — отвърна Мари, — а и господин кметът също има някои интересни идеи. Казал на Фабиен, че тези документи, които носите, трябва да бъдат унищожени. Няма да бъдете в безопасност, ако ги покажете на някой като мосю Пиер.

— Но какво ще ми даде той вместо тях? — попита Фльор.

— Уредила съм това — отвърна Мари. — Слушайте, мамзел, слушайте сега. Имам брат — Жак се казва. Той е привързан към мен и аз към него, макар че не сме се виждали от много години. Живее в Сент Мадлен дьо Бошан, малко селце, недалеч от Диеп. Жак има ферма там. Това е моят дом, разбирате ли. Някои от децата му работят с него, обработват земята, а някои от тях са рибари. Той има много деца. Ще отидете при него с документи, от които ще личи — ако някой иска да ги прочете — че сте негова племенница.

— Но, Мари, откъде мога да зная дали той ще иска да ме приеме?

— Ще ви приеме, защото аз ви изпращам. Той не обича германците. Най-голямото му момче, Франсоа, загина в Ардените. Отчето ми писа и ми съобщи за смъртта му, защото Жак не може да пише. През целия си живот е работил твърде много и не е имал време да учи.

— Но я си представи…

— Хайде сега, не бива да се безпокоите, мамзел. Всичко ще бъде наред, аз ви обещавам.

— О, Мари, ела с мен!

— И за това съм мислила — отвърна Мари, — но няма да бъде разумно. Ако мосю Пиер тръгне да ни търси, може да се досети, че ще си отида вкъщи. Но за вас — не, няма така лесно да се сети. Ще трябва първо да разбере в каква посока сте тръгнали.

— Ами разрешително за пътуване?

— Всичко ще се уреди. Фабиен се върна при баща си, за да го помоли да изготви документи на името на Жана Буве. Той съвсем точно ще обясни на господин кмета какво е необходимо. А онзи ще разбере, не е глупав човек.

— И за него е опасно — каза Фльор. — Така и не разбирам защо ще прави такова нещо за мен.

— Той не го прави толкова за вас, мамзел, а защото мрази германците. Може и да прилича на мишка, но има лъвско сърце.

— Нямах представа, че е така.

— Нито пък германците имат представа — мрачно отговори Мари. — Той е малък човек и изглежда уплашен и затова те го оставиха на тази служба. Заповядват му и са доволни от скромния начин, по който им обещава да им се подчинява. Но те нищо не знаят! Онзи ден на нашата гара пристигна товарен влак — продукти, откраднати от нашите ферми от нашите градини, за да бъдат откарани в Германия. Влакът спрял на гарата, а германците изпратили да повикат господин кмета и му казали, че десет мъже трябва веднага да бъдат докарани, за да смажат осите на колелата. Господин кметът се съгласил. „И внимавай, без глупости — добавили те. — Ако някой бъде хванат, че слага пясък или нещо друго на колелата, ще бъде разстрелян, както и семейството му, а също и тези, които работят с него.“ А господин кметът казал: „Да, разбирам“. Повикал мъжете. Казал им пред германците колко е важна работата и че трябва да се свърши добре и добавил: „Трябва да бъдете много внимателни, mes enfants^[1]. Да внимавате ръцете ви да са чисти, докато вършите тази работа. Ако пипнете каквото и да е, освен греста, ще трябва да отидете до поточето зад гарата и да се измиете“. Германците одобрително поклащали глави, а мъжете наоколо, които слушали, едва не се разсмели. Защото това поточе, в което трябвало да ходят да си мият ръцете, е единственото място в селото ни, където има пясък — хубав, ситен, стържещ пясък. Мъжете, разбира се, го разбрали много добре и докато изпълнявали задачата си, често отскачали до поточето да се измият. Този влак е откарал в Германия доста шепи от нашия хубав пясък! Да, господин кметът не е толкова простоват, колкото изглежда. Можете да му се доверите. Но сега, мамзел, трябва да побързаме. Трябва да тръгнете веднага щом съмне.

Фльор се измъкна от леглото.

— Колко е часът?

— Почти четири — отговори Мари. — Вижте, приготвила съм ви багажа и дрехите.

Тя вдигна свещта и посочи един тъмен вързоп в ъгъла на стаята. До него имаше плетена кошница и стара, износена торба, направена от черга, от онези, които селяните във Франция неизменно носят със себе си, когато пътуват — една реликва, предавана от поколение на поколение.

— Но тези дрехи! — с учудване каза Фльор.

— Мамзел ще ме извини, но те са мои. Носила съм ги преди много години.

В гласа на Мари имаше копнеж. И когато Фльор повдигна роклята и я разгледа по-внимателно, видя, че бе почти нова — старомодна, но добре скроена, направена от тежка, черна материя. Мари все още я носеше в неделя и повечето жени от селото ходеха така облечени на църква.

— Но, Мари, не мога да взема това — най-хубавата ти рокля.

— Вече ми е доста тясна. Не съм я носила много.

— Защо?

— Беше част от чеиза ми.

— И не си се омъжила? Какво се е случило?

— Това е дълга история — бързо отвърна Мари. — Сега нямаме време за нея. Хайде, мамзел, трябва да се обличате.

Във всичко това имаше нещо трагично, но Фльор разбираше, че Мари има право. Сега не беше време за приказки, ако искаше да се измъкне преди мосю Пиер да се е събудил.

„Трябва да тръгна с най-ранния влак — мислеше си тя, — с този, който тръгва в пет и половина.“

Като се погледна в огледалото, Фльор изпита някакво странно усещане. Мари й беше помогнала да закопчае отпред прилепналата по тялото й горна част на роклята, която притискаше широката пола около талията, а отдолу имаше няколко фусти.

След това прибра косите си назад от челото и зад ушите и си сложи една простичка, черна, сламена шапка. Изглеждаше изненадващо млада, но в същото време не се набиваше в очи — младо селско момиче, което може да е тръгнало да поеме първата си служба като femme de chambre^[2].

— Ноктите ви, мамзел — настойчиво й напомни Мари.

Фльор погледна маникюра си и разбра. Той в никакъв случай не подхождаше на нейната героиня.

През цялото време, докато се обличаше, Мари сгъваше внимателно дрехите й и ги нареждаше в кошницата и торбата. Най-накрая свърши.

— Как ще обясниш заминаването ми на мосю Пиер?

Мари сви рамене с някакъв вид фатализъм.

— Той ще обвини теб — каза Фльор. — Не мога да си позволя това.

— Не можете ли да му оставите едно писмо?

— Да, идеята е добра. Ще спомена, че съм получила телеграма, че една от братовчедките ми е болна. Няма да назовавам името й или къде живее. Не, не, това би донесло неприятности на господин кмета. По-добре телефонно обаждане. Господин кметът може да каже, че е разбрал, че е от Париж.

Фльор отиде до бюрото, седна и написа кратка бележка.

„Мосю — започна тя просто, решена дори да не се придържа към учтивостта, що се отнася до такъв човек. — Получих тъжното съобщение, че братовчедка ми е зле. Трябва веднага да отида при нея, а не желая да ви будя. Безкрайно съжалявам, че няма да мога да присъствам на погребението, но мислите ми и молитвите ми ще бъдат за мадам.“

Не подписа бележката. Усещаше, че не може да прибегне до тази последна лъжа, след като бе казала толкова много. Не искаше да си присвои, дори и за последен път, името на Люсиен, на което никога не бе имала право.

Пъхна бележката в плик и го адресира.

— Няма да му го давам — каза Мари, — чак когато не мине по-голямата част от деня.

— Внимавай, Мари. Не бива да го дразниш повече, отколкото е необходимо.

— Не се страхувам. Аз съм стара. Няма никакво значение какво ще се случи с мен. Но вие сте млада.

Чуха как часовникът във вестибюла удари пет пъти.

— Трябва да тръгвате — разбърза се Мари. — Фабиен ще ви чака на алеята зад къщата. Ще ви даде документите и после, мамзел, има още нещо.

Тя извади от джоба си кожено портмоне. Като й го подаде, се разнесе звън. Усетила тежестта му, тя разбра, че в него има монети.

— Какво е това?

— Беше на мадам — отвърна Мари. — Тя винаги настояваше да държим в къщата малко бели пари за черни дни. Добре помнеше нашествието през 1870 година, знаеше какво стана с франка по време на предишната война. „Ще запазим малко злато, Мари — казваше ми тя често, — златото винаги има стойност.“ И така, ние го скрихме, тя и аз, но сега е моментът да използваме нашето съкровище, да проверим стойността му.

— Но, Мари, не мога да взема това!

— Ваше е, защото обичахте мосю Люсиен и той ви обичаше — простичко обясни Мари и всички протести, които Фльор се готвеше да изрече, замряха на устните й.

Знаеше, че Мари иска тя да вземе тези пари. Знаеше, че тя вярва, че й принадлежат по право, и някак си като че ли фактът за тяхната стойност в момента губеше значение. Това беше желанието на Мари. И нямаше нужда да й се напомня, че тя самата може да ги вземе. А колко лесно би било за нея да го направи.

Фльор импулсивно се наведе и целуна набръчканата буза.

— Благодаря ти, Мари. Ще мисля за тях като за нещо, което идва от Люсиен. Може би те ще ми помогнат и ще ме закрилят така, както знам, че Люсиен ще ми помага и ще ме закриля през това пътуване.

— Ние всички сме в ръцете на Бога — отвърна й Мари.

За миг притисна Фльор към гърдите си и тя знаеше, че в този момент старата жена всъщност се прощава с Люсиен.

* * *

Като стъпваше тежко по алеята с кошница в едната ръка и торбата в другата, усещайки добре огромната, широка пола и всекидневните груби, ниски обувки, Фльор се чувстваше така, сякаш това, което й се бе случило от началото на войната, бе само един сън.

Видя Фабиен под дърветата. Дойде към нея и взе кошницата от ръката й. Тогава тя се обърна и погледна към замъка.

„Една картина от миналото — помисли си тя. — И вече останала назад и изчезнала, що се отнася до мен.“

Не знаеше защо не се чувства тъжна от този факт. Мислеше, че трябва да има сълзи в очите си, да усеща драматичността на момента.

Вместо това докато вървеше до Фабиен, тя откри, че откликва на момчешкото му вълнение. Той смяташе всичко това за една хубава шега. Дори й завиждаше, че ще попътува из страната. Сам й го каза.

— Няма да е за удоволствие — каза Фльор, като малко го упрекваше, че не разбира опасността от това, което тя прави.

— Винаги е удоволствие да измамиш швабите — засмя се той. — Ето тук са разрешителните ви, мамзел. Ще ви ги дам, преди да стигнем до гарата. На баща ми му хрумна една идея. Първият документ, които ще ви дам, е разрешително само за посещение на пазара в Бюгале. Ще ви го поискат тази сутрин. А после, когато сменяте влака, ще покажете другите си документи. Там няма да има никой, който да прояви съмнение. Но тук на гарата може да им се стори подозрително, че искате да отидете толкова далеч.

— Разбирам — каза Фльор. — Нали ще благодарите на баща си. Нали ще му кажете колко съм му благодарна? Страхувам се, че може да си навлече неприятности.

— Баща ми се погрижи това да не се случи. Имате късмет, че той имаше тези разрешителни, мамзел. Взел ги е от един германец, които си бил пийнал повечко една нощ. Когато си лягал, баща ми го помолил за обичайните разрешителни за пазара на другия ден. „Намери ги и ще ти ги разпиша“ — казал му германският офицер. Бил в добро настроение. Баща ми приел думите му в буквалния смисъл. Намерил не само разрешителни за пазара, но и други. И всичките се оказаха много полезни, за едно или за друго. Но, естествено, той ги използва само в краен случай.

— Мъдър е.

— Мъдростта на змията! — похвали се момчето.

Приближаваха гарата. Фабиен спря в сянката на една купа сено и извади документите. Фльор ги сложи в старото износено кожено портмоне, което Мари й беше дала, и после ги пъхна дълбоко в страничния джоб на полата си. Странно беше усещането от това, че не носи чанта, но Мари не й беше позволила да вземе дамска чанта.

— Обичайното нещо е да носите портмоне — бе настояла тя. — Не бива да привличате вниманието.

Фльор бе проявила разбиране. Тя само се надяваше, че някой любопитен германец няма да поиска да види багажа й. Това би я издало веднага.

Перонът беше претъпкан с хора. Погледнато отстрани, това бе обикновената тълпа от предвоенните години, хора, тръгнали на пазар, да продават и да купуват в съседния град. Но при един по-внимателен поглед човек можеше да види колко малко неща имаха за продан тези хора.

Големите кошници, които преди войната биха побрали половин дузина охранени патици, килограми златисто масло и десетки големи, кафяви яйца, сега бяха тъжно празни. И всеки един от техните собственици имаше загрижен, разтревожен и съсредоточен израз на лицето, като че ли от това отиване до пазара зависеше животът му.

Нямаше го веселото бъбрене, размяната на клюки и сърдечни поздрави, които бяха така характерни за пазарния влак. Сега пътниците стояха мълчаливи, с приведени рамене. Един изморен народ, за който пътуването вече не беше приключение, а нещо натрапено, нещо, от което никой не може да се избави.

Фабиен се сбогува с Фльор преди тя да влезе в гарата.

— Идете до предния край на влака, мамзел — посъветва я той. — Там на перона има по-малко хора.

— Така и ще направя — отвърна Фльор. — Още веднъж благодаря.

Опита се да му даде бакшиш. Извади една банкнота от двадесет франка от портмонето си, но той й отказа рязко, почти грубо.

— На вас ще ви трябват, мамзел — каза той и добави с момчешка сериозност: — Ние не сме забравили мосю Люсиен. Никой от селото не го е забравил.

Фльор усети как сълзите й напират в очите. Не можеше да каже нищо. Вместо това бързо се обърна и влезе в гарата.

Разглеждаха дълго и внимателно разрешителното й, после й го върнаха. Тя тръгна по перона притеснена, усещайки, че я наблюдават. Но очите, които я проследяваха, бяха твърде уморени и апатични, за да проявят любопитство.

Влакът влезе в гарата, бълвайки черен дим с отвратителна миризма. Бяха й казвали, че причина за това са нискокачествените въглища, които се използваха, защото най-добрите ги откарваха в Германия, за да бъдат използвани от нацистите. За французите оставаше само боклукът, лошото качество, с което трудно се работеше.

Вагонът, в който се качи Фльор, не беше пълен. В купето с нея пътуваха една жена, която в едната си ръка държеше покрита кошница, а с другата стискаше момиченце — очевидно нейна внучка, един работник, който пушеше лула, димът, от която изпълваше купето с неприятна и лютива миризма, една монахиня с бяла, прилепнала към главата й шапчица. Тя седеше тихо в ъгъла и броеше зърната на броеницата си, без да вдига очи към другите пътници.

След известно време детето наруши тишината.

— Grande mere, j’ai faim^[3].

Баба й се наведе и тихичко й заговори. Фльор чу, че тя обясни на детето, че по-късно ще намерят храна.

— Но аз съм гладна сега — настояваше момиченцето — Тук имам глад.

И то потупа малкото си коремче.

Баба й отговори остро. Детето млъкна, но устничките му продължаваха да се движат и Фльор видя, че то непрекъснато повтаряше, отново и отново:

— Гладна съм. Тук имам глад.

Пристигнаха в Бюгале и за нея беше истинско облекчение да излезе от купето и да се махне от потискащото мълчание на хората, които седяха, мислеха, чувстваха един до друг, но толкова бяха изплашени, че не можеха да разменят дори най-обикновена любезност помежду си.

След Бюгале продължи едно безкрайно пътуване, без удобства, в мълчание и часове наред. Имаше безброй много прехвърляния от влак на влак, трябваше да се правят заверки на билетите, трябваше да се плащат още франкове.

Беше невъзможно човек да не забележи колко много страда Франция под игото на завоевателя. Достатъчно бе дори само да се погледне през прозореца и да се видят разрушени стени, небоядисани къщи, непоправени порти и огради.

Имаше и по-очебийни признаци: крави, на които им се брояха ребрата, коне, толкова немощни, че не биха се справили и с най-малкия товар, прасета, които очевидно бяха държани гладни. Но преди всичко биеше на очи липсата на достатъчно животни.

Къде бяха стадата, които изпълваха зелените пасбища надолу към виещите се реки? Защо фермите като тази, която току-що бе преминала покрай тях, изглеждаха празни? Само някое овчарско куче, слабо и жалко, се влачеше към сянката на дърво или храст, за да се спаси от силното слънце.

„Каква тъжна земя“ — мислеше си Фльор и усещаше как сърцето й се свива от жалост.

Единствените коли по пътищата бяха германски военни машини, препускащи напред, често пъти ескортирани от мотоциклетисти. Където и да се появяха те, там неизменно се появяваше и пречупеният кръст — черен и злокобен.

Германците изглеждаха охранени, особено в сравнение с французите, които превиваха гръб на полето.

Не беше за чудене, че така ги мразеха. Фльор си спомняше разни истории от миналата година за това как реколтата била отнемана веднага след като я складирали в хамбарите или за това как цели семейства били оставяни без храна, когато картофената реколта била реквизирана.

Над главите им летеше германски самолет, който бавно се движеше на фона на безоблачното, синьо небе. И Люсиен някога така се бе извисявал в небесата…

Все по-нататък и нататък я отнасяше влакът, а колелетата монотонно тракаха. Те бяха подходящ акомпанимент на въпроса, който не излизаше от главата й, безмилостно настоятелен:

„Като стигна там… после какво?“