Барбара Картланд
Бягство от страстта (20)

Глава двадесета

Надничайки иззад спуснатите щори, Фльор гледаше траурната процесия, която се извиваше бавно като черна змия по алеята към църквата на Грейстоун.

Ковчегът беше отрупан с цветя. По-голяма част от присъстващите носеха венци. Над процесията като че ли витаеше някаква болезнена тъга. Фльор видя как завиха през ливадите по една странична пътека, която водеше до църквата. Виждаше ги ясно. Хората от прислугата носеха ковчега. Най-отпред вървеше Баръм и Фльор си представяше израза на тъга върху старото му набръчкано лице. Веднага след ковчега вървеше сър Норман, а до него Антъни. До последния момент тя се питаше дали все пак сър Норман ще отиде на погребението.

В такива моменти беше много трудно да се определи кое е правилно и кое не, но Антъни го бе приел като нещо напълно естествено Норман да присъства на погребението.

Зад Норман вървяха полковник Ашуин, съпругата му и Джери. Фльор ясно виждаше момченцето. То вървеше изправено, с високо вдигната глава.

В мига, в който Джери бе влязъл в къщата, Фльор бе обикнала това дете. То притежаваше всичко онова, което човек би желал да види в собствения си син. Беше красиво, имаше добри обноски, беше умно, но не преждевременно развито дете, разговорливо, без да бъде досадно.

Веднага се виждаше колко много го обичат полковник Ашуин и съпругата му. Фльор се питаше какво ли е чувствала Синтия, когато е виждала колко много топлина и нежност изпитват към нейното дете осиновителите му и с каква любов им отвръща то.

Само няколко минути след като бе видяла Джери за първи път, тя вече знаеше защо Синтия иска така силно да види сина си още веднъж, преди да напусне този свят. Беше убедена, че с всеки жест, с всяко движение и поглед той й напомняше за мъжа, когото бе обичала толкова много и когото бе загубила.

Като че ли това последно сбогуване й бе донесло успокоение, защото два дни след пристигането на Джери тя умря.

Беше си отишла тихо и спокойно в съня си, а на устните й бе застинала усмивка, сякаш бе напълно доволна от това. В този свят имаше толкова малко неща, които можеха да я задържат, а в отвъдния я очакваше толкова много…

Фльор си спомни колко много се беше страхувала от мига, в който Джери ще се срещне със сър Норман, но срещата им бе преминала съвсем лесно.

Полковникът и мисис Ашуин пристигнаха, когато Норман го нямаше. Когато той се върна неочаквано рано, Фльор и Джери бяха сами във вестибюла.

Току-що се бяха върнали от градината и Джери говореше оживено за понитата, които беше видял в конюшнята. Той спря да говори, когато видя сър Норман да минава през входната врата и да си сваля ръкавиците.

За миг Фльор загуби самообладание. Усещаше инстинктивно чувствата, които вълнуваха сър Норман при вида на момчето. После чу собствения си глас, малко задъхан и уплашен.

— Това е Джери, сър Норман.

Джери подаде ръка.

— Приятно ми е да се запозная с вас, сър.

За миг Фльор си помисли, че Норман няма да обърне внимание на момчето. Но той пое подадената му ръка, промърмори нещо неразбрано и се обърна към библиотеката.

— Кой е това? — попита Джери шепнешком.

— Сър Норман Мичам — отвърна Фльор. — Тази къща е негова.

— Така си и мислех — каза Джери, прекоси вестибюла, настигна сър Норман и каза: — Извинете, сър, мислите ли, че докато съм тук, ще можете да ме разведете из завода?

Норман внезапно спря. Беше се намръщил и Фльор си представяше как е свил ръцете си в юмруци.

— Защо? — кратко попита той и гласът му прозвуча неестествено високо.

Джери го погледна с поглед, изпълнен със силно желание.

— Обичам колите. Баща ми ми каза, че вие правите колите Мичам. Ние имаме такава кола, знаете ли, и понякога Дженкинс, нашият шофьор, ми дава да подържа кормилото. Гледал съм го и как я поправя. Ще науча всичко за двигателите и когато порасна, искам да стана механик.

— О, така ли? — каза Норман.

Беше невъзможно да не отвърне на вълнението на момчето.

Фльор внезапно усети как сълзите й напират в очите. Мигът беше толкова трогателен и в същото време безкрайно тъжен.

Както се разбра, Джери бе силно увлечен от колите. Всички машинарии го очароваха, но особено нещата, които бяха свързани с коли и самолети.

Това, че Норман бе изобретател и създател на такива неща, му придаваше в очите на малкия Джери някакво всемогъщество.

— Кога ще се прибере сър Норман? — питаше той по десет пъти по време на обяда и отново по време на вечерята. — Искам да го питам нещо.

Щом чуеше шума от колата му, момчето тичаше навън, посрещаше го и го затрупваше с безброй въпроси, на които вярваше, че само сър Норман може да отговори правилно.

В този момент Фльор бе почти сигурна, че и сър Норман като нея си мисли колко чудесно би било, ако това можеше да бъде неговият собствен син.

Вече бе изминала цяла седмица от деня, в който Джери пристигна, но тя си спомни колко й беше трудно да извоюва това посещение от сър Норман.

 

 

Когато бе излязла през онази нощ от стаята на Синтия, тя не мигна до зори. Питаше се по какъв начин би могла да подходи, за да попита сър Норман за Джери. Беше събрала всичката си смелост, за да отиде да го посети на другата сутрин.

Когато застана пред голямото бюро в библиотеката, тя усещаше колко силно трепери цялото й тяло. Сър Норман говореше по телефона и тя приседна на края на дивана, докато той приключи с разговора.

— С какво мога да ти бъда полезен, Фльор? — попита я той, когато затвори.

За първи път бяха сами след онази нощ, когато той бе споделил с нея колко много се нуждае от помощта й. Фльор усети, че се изчервява.

— Норман — каза тя, — искам да те помоля за нещо много важно.

За първи път му говореше на „ти“. Беше го направила неволно, но забеляза какво удоволствие изпита той от това.

— Е, какво има? Не бъди толкова уплашена, мила.

— Наистина съм уплашена — призна Фльор и усети колко силно бие сърцето й.

— Какво има? — попита той отново и гласът му този път беше много сериозен.

Тя инстинктивно го хвана за ръката и започна да обяснява, без да има сили да го погледне в очите. Когато свърши, той се раздвижи, за да освободи ръката си.

— Моля те, Норман… моля те! — повтаряше тя.

Фльор имаше чувството, че се моли за собствения си живот. Събра смелост и го погледна в очите. Видя това, от което най-много се беше страхувала. Лицето му беше бледо и изопнато, очите му гледаха студено и тя знаеше, че ще й откаже.

— Не разбираш какво искаш от мен! — най-после каза той и думите му бяха сурови и груби.

— Разбирам, разбира се, че зная… но не виждаш ли, че всъщност за теб това сега няма никакво значение? Синтия е част от твоето минало. Можеш да бъдеш щедър, великодушен, защото тя вече няма сили да те нарани… освен ако ти не й позволиш.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Че властта на Синтия над теб се крие само в спомените за собствените ти рани. Някога си я обичал. Все още ли я обичаш? Не мисля, че е така. Следователно тя не може да те нарани. Всъщност, никое от действията й не би могло да ти причини болка, освен онези, които ти напълно съзнателно извикваш в спомените си. Джери е неин син. Ти вече си я накарал да страда за това, че го е родила. Мисля, че е била достатъчно наказана.

— Радвам се, че мислиш така — с горчивина каза Норман.

Фльор най-после пусна ръката му и се изправи.

— Дори и да не е била достатъчно наказана — тихо промълви тя, — не трябва да се правиш на всемогъщ. Това е нейният син. Той е един Ашуин. Те и двамата принадлежат на това място, Норман, не можеш да й откажеш тази последна молба.

Настъпи зловеща тишина. После Норман отговори така неочаквано, че Фльор не можа да каже нищо.

— Много добре. Значи не мога да откажа.

— Искаш да кажеш…

— Това, което казах. Моля те, поеми грижата за това и дай необходимите нареждания.

Той извърна глава и това беше знак, че трябва да си тръгва. „Сега аз го загубих“ — мина през ума й като светкавица.

По-късно същата вечер, когато остана сама в стаята си, тя беше сигурна, че инстинктът й не я лъже. Норман беше приключил с нея. Колкото и да беше странно, тази мисъл я смущаваше.

 

 

Веднага след погребението повече от гостите щяха да си заминат. Вече бяха поръчани колите, които щяха да ги откарат до гарата. Семейство Ашуин, заедно с Джери, щяха да си тръгнат същия следобед. Къщата отново щеше да се върне към нормалния си ритъм на живот, но Фльор се питаше дали това наистина щеше да бъде така след всичко, което се беше случило.

Съвсем неочаквано за себе си тя разбра, че не може да остане. Сигурна бе, че Норман повече не се интересуваше от нея, чувствата, които изпитваше към него, бяха в пълен хаос, твърде объркани, за да може да бъде сигурна какви точно са те.

За едно нещо обаче бе сигурна — нямаше да може да понесе леденото му обвинение, че е предала неговите чувства така, както бяха сторили това другите жени в живота му.

Мисис Мичам спеше и Фльор реши да й остави бележка. Щеше да остави бележка и на Норман.

Хвърли последен поглед към процесията, която се движеше бавно през полето. Бяха стигнали вече до портала на църквата. Виждаше свещеника, който ги очакваше в сянката на верандата.

Обърна се и отиде до бюрото. Запали лампата, защото в стаята цареше полумрак.

Взе писалка, извади лист хартия и тогава съвсем неочаквано от очите й рукнаха сълзи.

Не беше сигурна защо плаче. Знаеше само, че бъдещето, което я очакваше, й изглеждаше мрачно и неуютно и че тя се страхуваше от него.