Барбара Картланд
Бягство от страстта (19)

Глава деветнадесета

Фльор изпитваше отчайваща свенливост при мисълта от нова среща със сър Норман.

Но се оказа, че не е необходимо да се притеснява така и да прекарва цели часове, потънала в мисли какво ли ще му каже, когато го види. Събитията, последвали след разговора им в библиотеката, не им дадоха възможност да останат насаме. Първо, двама важни представители от Министерството на самолетостроенето пристигнаха неочаквано и останаха известно време, като ангажираха всеки свободен миг от времето на Норман.

След това състоянието на Синтия се влоши, докторите идваха и си отиваха, на специалистите от Лондон трябваше да се сервира обяд или вечеря, медицински сестри пърхаха из цялата къща, подобно на разтревожени гълъби с техните колосани престилки и бели шапчици.

Фльор изнемогваше да тича по цял ден нагоре-надолу из къщата, особено заради мисис Мичам, която се чувстваше пренебрегната и оставена извън общата суматоха, която цареше в къщата, и се опитваше да й наложи своето право и да обсеби по-голяма част от времето й.

И сред всичко това — Джак, който я гледаше от страницата на един местен вестник сред група щастливи сватбари. Беше взела вестника, който лежеше заедно с останалите във вестибюла, когато видя снимката.

Тя се спря за момент, усещайки, че всяка частица от тялото й е напрегната в очакване на болката. А после се отпусна, защото разбра, че болката я няма. Той принадлежеше вече към миналото.

Вече не си спомняше колко време бе минало от онези нощи, когато бе плакала, копнеейки за него. Колко седмици или може би месеци бяха минали от времето, когато мислено бе протягала ръце към него.

Напълно спокойно тя гледаше усмихнатото му лице под църковния свод. До него стоеше Нанси. Заглавието гласеше: „Живописна местна сватба“.

А зад булката и младоженеца се виждаше мисис Рейнолдз със стиснатите си устни и резките черти на лицето.

Изведнъж Фльор разбра колко е доволна, че е успяла да избяга от тази самодоволна порядъчност, от този живот с неизбежната му посредственост.

А Джак? Питаше се какво е чувствал Джак? Знаеше, че като го е загубила тя е избягала от страстта, от обвързващите силни чувства.

— Свободна съм! — извика тя на глас същата тази нощ, когато си лягаше.

Питаше се защо ли хората търсеха любовта, като вярваха, че тя ще им донесе щастие, по-голямо от щастието да бъдеш самостоятелен и независим.

Мисълта за сър Норман веднага изплува в съзнанието й и тя въздъхна.

„Но той ме обича — уверяваше тя сама себе си. — Така, както аз обичах Люсиен и Джак. Неговата любов е различна.“

Ала когато тази мисъл се оформи в главата й, тя се питаше дали наистина е така. Дали любовта може да бъде различна? Не беше ли винаги тя една и съща, мигове на бликащ и пулсиращ екстаз, и мигове на пълна безнадеждност и отчаяние.

Чувстваше се неспокойна, когато си мислеше за сър Норман. Ако той наистина я обичаше, тя щеше да е тази, която ще реши дали да го направи щастлив или нещастен, дали ще прибави още нещо към страданието, което бе изживял досега.

Жените му носеха нещастие. Майка му, Синтия, а сега може би и тя.

„Горкият сър Норман!“ — съжали го тя, но изведнъж й стана смешно. Че кой нормален човек би седнал да жали сър Норман, милионера, най-мощния индустриалец, един от най-силните мъже в страната?

Фльор се въртеше неспокойно в леглото си. Как би могла да помогне на сър Норман, как би могла да му даде някакво щастие, без да реши да жертва себе си.

Унесена в тези мисли, тя задряма и подскочи уплашено, когато чу, че някой чука на вратата.

— Мис Гартън, мога ли да вляза?

Нощната сестра на Синтия подаде глава иззад вратата.

— Да, разбира се — отговори Фльор и седна в леглото, после запали нощната лампа. — Какво има? Станало ли е нещо?

— Съжалявам, че ви събудих, но лейди Синтия настояваше да го сторя. Тя желае да ви види.

— По това време! — възкликна Фльор.

Погледна малкия си ръчен часовник и видя, че е два и двадесет.

— Опитах се да я разубедя — извиняваше се сестрата, — но тя толкова настояваше, че трябваше да се съглася. Както знаете, тя прекара деня зле и сега не бива да се вълнува.

— Ще дойда веднага — каза Фльор и стана от леглото. — Имате ли представа за какво може да е?

— Не пожела да ми каже. Просто спомена, че иска да ви види и настояваше да й дам от онова, което тя нарича „съживителните ми капки“. Не бива да й ги давам, освен в краен случай, но пък, от друга страна, когато човек е в нейното състояние, сигурно няма много голямо значение. „По-добре вземи това, което можеш, докато можеш да го вземеш“ — това е моят девиз за такива случаи. Да й кажа ли, че идвате?

— Да, моля ви. Няма да се бавя.

Фльор се загърна с пеньоара си и седна пред огледалото, за да се среши и да напудри малко лицето си. После забърза към спалнята на Синтия.

В стаята гореше огън. Въздухът бе изпълнен с аромата на много цветя, които бяха подредени във вазите върху тоалетката.

— Влез, Фльор. Сигурно си много ядосана, че изпратих да те повикат.

— Разбира се, че не съм. Знаете, че винаги съм готова да дойда при вас.

Усети как сърцето й се сви от жалост, когато видя колко изтощена е Синтия. Лицето й съвсем се беше смалило през последните дни, а очите й бяха неестествено големи и тъмни.

Гласът й също бе станал по-тих. Фльор се приближи до леглото и седна на един стол само на няколко крачки от нея.

— Сами ли сме? — попита Синтия.

Сестрата чу въпроса, кимна на Фльор и излезе от стаята, като затвори тихо вратата.

— Да, съвсем сами.

— Тогава слушай — започна Синтия. — Искам да ми помогнеш, Фльор. Ще ми обещаеш ли, че ще го направиш?

— Разбира се, че ще ви помогна. Ако има нещо, което мога да направя, знаете, че ще го направя за вас.

— Но ти още не знаеш за какво ще те помоля. Давам си сметка, обаче, че си единственият човек, който може да го направи.

— Тогава ми кажете за какво става въпрос.

Синтия се поколеба малко, погледна я изпитателно и каза:

— Знаеш, че умирам. Не, недей да ми противоречиш. Много добре го зная. Наблюдавах лицата на лекарите и сестрите и зная, че са ме отписали. Опитаха всичко, но не успяха. Въпрос е на седмици, а може би и на дни и това не ме безпокои, нали знаеш. Изживях живота си и ще си отида доволна. Но има едно нещо, което искам… едно малко нещо, преди да умра.

— Какво е то?

— Да видя сина си — отвърна Синтия.

Фльор неволно трепна от изненада. Синтия продължи:

— Това исках да ти кажа и само ти можеш да ми помогнеш. — Гласът й почти замря. Тя посочи едно шишенце до леглото й. — Дай ми три капки от него в малко вода.

— Не трябва ли първо да попитам сестрата?

— Не, всичко е наред.

Фльор изпълни молбата й. След като изпи лекарството Синтия отново възвърна силите си. Тя се облегна на възглавниците и протегна ръка.

— Дай си ръката, Фльор. Ела по-близо до мен. Имам да ти разказвам една дълга история, не искам да се проваля, преди да съм свършила.

Фльор й се подчини. Ръката на Синтия беше слаба и крехка, а кожата — топла и суха, но въпреки това тя се вкопчи в ръката на Фльор изненадващо силно. Фльор усети огромната решителност, с която Синтия правеше това усилие. Синтия си пое дъх и започна своя разказ:

— Знаеш защо се омъжих за Норман. Вече говорихме за това. Но другото, което не знаеш, и което Норман тогава също не знаеше, беше, че когато се омъжих, аз бях отчаяно влюбена в друг. Бях влюбена в братовчед си Джералд, когото познавах от дете.

Мисля, че винаги съм обичала Джералд, както и той мен. Ние растяхме заедно, знаейки това. Знаехме, че си принадлежим един на друг напълно и завинаги. Но той служеше в армията и, разбира се, нямаше пари. Никой от рода Ашуин няма пари.

Точно преди да умре баща ми, Джералд бе изпратен в Индия. Сбогувахме се, без да мислим, че това е нещо много важно и че ще бъдем разделени година, година и половина. Когато татко почина и Грейстоун Прайъри стана мое притежание, Джералд не беше до мен, за да ми помогне да понеса удара, когато открих в какво състояние са финансите ни. Баща ми беше оставил нещата да се носят по течението, данъците не бяха платени, бяха се натрупали дългове и на всичко отгоре трябваше да набавим една огромна сума, за да покрием данъците по наследството. Бях отчаяна. Нямаше към кого да се обърна, освен към Антъни, който винаги ме е обичал като роден брат и който бе живял и отраснал в тази къща като в свой дом.

Антъни беше този, който откри, че единственото нещо, което Норман иска повече от всичко на този свят, е да притежава къщата. Опитах чрез писма да уведомя Джералд за всичко това, но в писмата човек трудно може да изрази истинското положение на нещата, а и аз самата никога не съм била особено добра в писането. Трябваше много бързо да предприема нещо. Знаеш какъв бе моят избор.

Една година след като се бях омъжила за Норман, Джералд се върна. Сега, когато се връщам към това време, мисля, че съм се държала ужасно зле с Норман, но не зная дали ще мога да те накарам да разбереш, че всъщност аз никога не съм се чувствала истински омъжена за него. Той ми се струваше някак нереален, беше човек, с когото никога не съм имала дори и една обща мисъл, нито един интерес, нищо, освен къщата, в която живеехме и която бе вече негова.

А аз го мразех заради това. Сега разбирам, че звучи абсурдно. Но аз го ненавиждах, ненавиждах парите му, ненавиждах го за това, че заема мястото, което по право трябваше да принадлежи на Джералд.

Държахме се отвратително, Антъни и аз. Сега като си помисля, изпитвам срам. Канехме в къщата весели и забавни хора. Хора, които са ни обичали и водеха такъв начин на живот, който ни беше познат и който разбирахме. Те нямаха нищо общо с Норман. Надсмиваха му се, надсмиваха му се за това, че му липсва възпитание, а също и над неговото несметно богатство, надсмиваха му се, защото дълбоко в себе си му завиждаха. А аз стоях и гледах и им позволявах да го правят, защото и аз му завиждах. Изпълнена бях със завист и злоба заради мястото, което Норман заемаше в моя живот, завиждах му и го ревнувах заради това, че той притежаваше нещо, което би трябвало да принадлежи на Джералд…

Един пристъп на кашлица попречи на Синтия. Сестрата влезе в стаята. Когато пристъпът утихна, тя се отпусна върху възглавниците със затворени очи.

— Сега трябва да спите — настояваше сестрата, но Синтия й махна с ръка и я отпрати.

— Не съм свършила — каза тя. — Трябва да продължа.

Сестрата се опита да се противопостави, но решителността на Синтия я накара да излезе от стаята. Фльор отново се приближи до леглото и хвана ръката на Синтия.

Тя започна отново своя разказ:

— Можеш да познаеш какво се случи. Никога не ми е било лесно да устоявам на съблазните, а освен това не изпитвах никаква лоялност към Норман. Как бих могла да принадлежа на този мълчалив и непознат мъж, чието присъствие в моя живот се дължеше само на факта, че бе купил и мен, и Грейстоун Прайъри. Прекарвах уикендите в Лондон заедно с Джералд. Измъквах се през нощта и тръгвах през полето с колата до една селска къща, която бе наел на около десет мили от тук. Беше отказал да идва в къщата. Не искаше да мами един мъж под собствения му покрив, макар че за мен тази къща никога не бе принадлежала истински на Норман. Тя беше моя, моя и на моето семейство.

След известно време Норман стана подозрителен. И в това нямаше нищо чудно. Имаше много малко време, за да седи вкъщи, а когато това ставаше, къщата винаги беше пълна с много хора. Той рядко оставаше с мен насаме.

Най-после една нощ той се качи в стаята ми много късно. Казах му, че искам да спя. Бяхме танцували до късно, а предишната нощ бях прекарала с Джералд и се бях прибрала едва призори. Това бе първият и единствен път в нашия брачен живот, когато Норман се опита да отстоява съпружеските си права. „Искам да имам съпруга — каза ми той. — Искам да имам майка на децата си.“ Тогава аз му се изсмях в очите. О, беше жестоко от моя страна, но аз обичах Джералд. Бях лудо влюбена в него. Мисълта, че Норман може да измести такава обич от сърцето ми, бе направо недопустима. Взех една малка кукличка, една от онези малки играчки, които излизат от „гърмящите бонбони“ на Коледа: дръпнеш опаковката, чуе се пукот, а вътре има малка играчка. Бях я запазила и я държах върху камината. „Това е единственото дете, което ние с теб някога можем да имаме“ — казах му аз и без да промълви нито дума, той я взе от ръката ми и излезе от стаята.

Спомням си, че когато той излезе бях близо до истеричен припадък. Вътрешно се срамувах от себе си, но не исках да си го призная. Само след няколко седмици разбрах, че съм бременна от Джералд. Премислих ситуацията много внимателно. Тогава като че ли само за една нощ аз помъдрях. Разбрах какво съм направила, какви грешки съм допуснала. Но ми се струваше, че все още имам една надежда, може би малко странна, но аз се надявах, че Норман може да приеме детето. Това беше егоистично от моя страна, но мислех, че той ще го приеме.

— Без да знае? — попита Фльор.

— Не, разбира се, че не — отвърна Синтия. — Не бяхме живели заедно откакто Джералд се бе върнал от Индия. Не, налагаше се да му кажа истината, но си мислех, че с неговата щедрост той може и да ми позволи да отгледам детето, което да наследи Грейстоун Прайъри. Това бе наследникът, когото той искаше, а за мен беше върховно удовлетворение, че моето бебе ще бъде от рода Ашуин. Този род можеше да бъде продължен тук, в къщата, която му бе принадлежала от векове. Предполагам, че всичко това ти звучи фантастично, но когато си го мислех тогава, то ми изглеждаше напълно разумно. Обсъдих решението си с Джералд и с Антъни. Те имаха съмнения, но аз ги убедих в това, в което вярвах. Мислех си, че мога да направя каквото си поискам с Норман. Сигурна бях, че мога. В края на краищата той ме обичаше от дълги години, още от времето, когато беше постъпил на работа в имението. „Оставете това на мен — казах им аз. — Норман ще се съгласи с предложението ми.“ До този момент навярно нищо не ми е било отказвано, нищо, което съм искала много силно.

Казах на Норман. Къщата както винаги беше пълна с хора и аз отидох в стаята му, когато всички си легнаха. Той се изненада, когато ме видя, но остана вежлив и любезен, като че ли бях някой непознат посетител, дошъл за съвет в кабинета му. Казах му честно в какво положение съм и му предложих да приеме детето, което по закон беше негово. Той най-напред не отговори нищо. Мисля, че тогава му казах колко ще му бъда благодарна и колко много ще направи за мен, ако се съгласи.

И тогава, след като му казах всичко, което бях решила, млъкнах. Когато вече не чувах собствения си глас, аз разбрах, че се страхувам… страхувам се от Норман… от това, което той щеше да каже или да направи.

Той стоеше и ме гледаше, без да проговори. За първи път откакто бяхме женени аз си дадох сметка, че той е човек с характер, а не някое момче от прислугата или обикновен младеж, с когото съм се държала великодушно и той се е изчервявал от моето внимание.

Това не беше порасналият младеж, който заеквайки, ми бе направил своето предложение, което аз бях приела, за да изляза от затруднената ситуация. Не беше дискретният съпруг, които се движеше незабележим в къщата и когото бях забравила напълно, покорена от чудото и щастието на любовта ми към Джералд. Това бе един безмилостен и жесток, един решителен човек, когото не можех да променя, на когото не можех да въздействам.

Той се обърна, издърпа едно чекмедже на масата и извади онази идиотска кукличка, която му бях дала. Припомни ми подигравателните ми думи, повтори ги с горчивина и жестокост. Тогава разбрах, че бях сторила грях, който не можеше да ми бъде простен. Каквото и да направех или да кажех, миналото не можеше да бъде заличено. Той ми каза, че когато детето се роди, официално ще оповести, че не е негово, че няма да му остави нито пени от парите си, нито пък то някога ще наследи Грейстоун Прайъри.

Плаках, молих се, настоявах, но знаех, че е безполезно. Тогава Норман си отмъсти за всичко, което го бях накарала да преживее. Можех да направя само едно — да замина. Заминах за Кения. Уредих с една моя роднина — съпруга на чичо ми — да вземат детето веднага щом се роди. Тя беше привлекателна жена, обичлива и приятна, и беше само с десет години по-възрастна от мен. Тя и съпругът й бяха много разочаровани, че не можеха да имат деца.

Синът ми се роди в тяхната къща. Само най-близките ми приятели знаеха за това. Не позволихме никаква публичност, никакви приказки. Те осиновиха момченцето, което прие тяхното име, а то всъщност бе и негово — Джери Ашуин.

Веднага щом се почувствах добре, се върнах в Англия, за да се срещна с Норман. Молех го да ми даде развод. Двамата с Джералд бяхме убедени, че върху детето не бива да тегне никакво петно и знаехме, че ако можем да се оженим, ще бъде лесно да го вземем да живее при нас и след време хората щяха да забравят, че около раждането му е имало нещо мистериозно. Норман отказа да ми даде развод. Джералд не искаше да се откаже от работата си и рядко можехме да се виждаме. Прекарвахме заедно по една седмица или десетина дни, когато можеше да си вземе отпуска, а после следваха дълги мъчителни месеци на самота.

Имах пари и това бе всичко. Парите, които Норман ми беше дал за Грейстоун Прайъри. Мисля, че тогава разбрах, че парите нямат никаква стойност, когато не могат да купят нещата, от които се нуждае един човек.

Най-накрая Норман стана по-отстъпчив. Това стана, след като се обърнах към един доста способен адвокат, който ме посъветва да заведа дело, в което да изтъкна, че не съм имала право по закон да нарушавам правата за наследство на Грейстоун Прайъри. Мисля, че щяхме да загубим делото, но Норман предпочете да ми даде развода, който исках, за да не бъде поставено под съмнение неговото право на собственост върху имението. Грейстоун Прайъри беше единственото нещо на света, което той желаеше и предполагам, че е изпитвал голямо удовлетворение да бъде единствен собственик на къщата, в която някога е бил слуга.

Той се разведе с мен. Бяхме уредили да се оженим с Джералд на следващия ден, когато решението на съда влезе в сила. Знаеш какво стана, как загина той.

Мисля, че и аз умрях с него тогава. От този миг нататък нищо не ме е интересувало. Сега вече нямам търпение. На тази болест й отне много време да ме освободи от това непосилно бреме — живота ми. Смъртта не ме плаши. Защо да се страхувам? Зная, че ако има отвъден живот, Джералд ме очаква. Никога не сме били разделени за толкова дълго време.

Но преди да отида при него, искам да видя сина му. Джери не знае, че аз съм негова майка. Не му казахме и сега няма причина да му го казваме. Но ако можеш да убедиш Норман да му позволи да дойде тук… да го видя за последен път, да докосна меката му къдрава коса… да го целуна поне веднъж… Можеш ли да убедиш Норман? Можеш ли?

Гласът на Синтия като че ли се скъса. Фльор усети сълзите, които напираха в очите й.

— Ще се опитам… разбира се, че ще опитам — прошепна тя.

— Ах, каква каша забърках! — Синтия се опитваше да се усмихне. Но въпреки всичко, това като че ли няма значение. — Искам да кажа на Джералд, че със сина му всичко е наред. Ще изпратиш ли да доведат малкия Джери, Фльор?