Барбара Картланд
Бягство от страстта (17)

Глава седемнадесета

— Нейно Благородие желае да ви види.

Като бързаше към спалнята на Синтия, Фльор се питаше колко ли пъти през последните няколко дни бе чувала тази молба.

Синтия като че ли я беше харесала и непрекъснато я викаше при себе си. Понякога тя искаше да й донесе нещо от градината или от библиотеката, друг път бе просто защото искаше да си поговори с някого.

Тя наистина беше, както и докторите го потвърдиха, много болна. Сърцето на Фльор се късаше от мъка, като я гледаше колко беше крехка и как се измъчваше от ужасните пристъпи на кашлица, които всеки път я оставяха все по-изтощена, а понякога дори и неподвижна след някой силен кръвоизлив.

Положението на Фльор през тези дни беше доста странно. Тя прекарваше със Синтия голяма част от деня, а после вечеряше със сър Норман.

Сестрите се хранеха горе във всекидневната, която бе отделена само за тях. Фльор оставаше сама със своя домакин. Той винаги биваше много мълчалив и тя трудно можеше да го разбере какво мисли и чувства.

Откакто беше пристигнала Синтия, той нито веднъж не бе заговорил по въпроса за своето бъдеще или за бъдещето на Фльор. Тя имаше чувството, че онзи разговор, по време на който й бе предложил брак, бе напълно забравен. Понякога Фльор се питаше дали той наистина е забравил, дали не е променил намеренията си и вече не иска да се ожени за нея.

Естествено сега, когато Синтия бе в къщата, не беше възможно да се очаква подобна постъпка. Но въпреки това, съвсем по женски, на Фльор й се искаше да надникне в мислите на сър Норман, да разбере какво чувства той сега.

Тя беше присъствала на първата му среща със Синтия. Тя се намираше в стаята на Синтия с менюто за вечеря, когато на вратата се почука.

Сестра Томпсън отиде да отвори и след малко се върна при Синтия и й каза тихичко:

— Сър Норман пита дали не бихте го приели?

— Но, разбира се. Помоли го да влезе.

Фльор понечи да си тръгне, но Синтия я спря.

— Не си отивайте, мис Гартън. Още не сме решили кое от вкусните блюда на мисис Джонсън ще съблазни апетита ми тази вечер.

Тя й се усмихваше, докато говореше, но на Фльор й се стори, че в очите й има молба за подкрепа.

Той влезе в стаята и някак сковано и несръчно дойде до леглото й. Никога преди това Фльор не бе забелязала колко са непохватни движенията му.

Тогава й мина през ума, че той е смутен, стеснителен и непохватен, защото се намира в присъствието на жената, за която някога е бил женен. Синтия го изчака да се приближи и му подаде ръка.

— Благодаря ти, че прие един бездомник, Норман. Преча ли?

— Разбира се, че не. Много се радвам да те видя — той говореше сериозно.

— Бях като Скитника евреин, но най-после стигнах до дома.

— И надявам се, ще останеш.

Синтия му се усмихна.

— Много мило от твоя страна, Норман.

— Нали имаш всичко, което ти е необходимо? Мис Гартън ще се погрижи за това.

— Мис Гартън и всички останали се държат много мило.

— Радвам се.

Размениха си още няколко общоприети фрази, след което Норман се извини и си тръгна. Фльор беше разочарована, а после се ядоса на себе си, че се чувства така. Какво беше очаквала? Какво наистина бе очаквала!

Имаше чувството, че наблюдава пиеса. Една пиеса, която се разгръщаше толкова умело, че нито за миг публиката не можеше да предвиди следващия ход или пък развръзката на интригата.

* * *

Фльор натисна дръжката на вратата и влезе в стаята на Синтия. Денят беше мрачен и тя беше запалила нощната лампа. Върху лицето й и върху възглавниците се разливаше мека светлина. Можеше лесно, да се види колко е била красива, въпреки че сега бе останала само бегла сянка от някогашното лъчезарно момиче.

— Влез, Фльор, трябваш ми.

— Какво има?

— Нищо особено, но сестра Томпсън излезе на разходка, това е времето й за почивка. Не мога да заспя и ми е скучно. Ела да поклюкарстваме.

— Не бива. Имам много работа.

— О, хайде, хайде! Старата жена сигурно по това време спи?

— Да, мисис Мичам си почива, но не съм оправила цветята долу, а и Манвърс ме чака да проверим спалното бельо.

— Нека да чака! — каза Синтия нетърпеливо. — Как мразя домакинските работи! Винаги ми е било досадно.

— Е, добре, веднъж и аз ще избягам от задълженията си, но ако сър Норман се ядоса, ще се извиня с вас.

Фльор каза това с пълното съзнание, че думите й звучат доста провокиращо, и напълно справедливо получи доста неочакван отговор.

— От това, което всички тук говорят, личи, че няма никаква вероятност сър Норман да ти се разсърди — отбеляза Синтия.

Подтекстът в думите й накара Фльор да се изчерви.

— Какво искате да кажете? — заекна тя.

Синтия се засмя.

— Давам ухо на клюките на прислугата — обясни й тя, усмихна се на смущението на Фльор и продължи: — Недей да си толкова ужасена. Ще се радвам, ако е вярно.

— Какво сте чули? — бързо попита Фльор.

— Всъщност аз просто ставам лоша — призна си изведнъж Синтия. — Заложих ти капан и ти се хвана. Ужасно е от моя страна, Фльор, но не бива да ми се сърдиш.

— Няма ли да ми обясните?

— Ами, всъщност Баръм казал на Евънз, а Евънз казала на мисис Мичам, която пък казала на Манвърс, а Манвърс споменала на сестра Томпсън, че той няма да се учуди, ако някой ден те види пред олтара редом с Норман. — Тя се смееше като дете, докато броеше на пръсти имената на прислугата. — Да си кажа честно, не го повярвах. Направих тази забележка само за да видя как ще реагираш, но се страхувам, че лицето ти те издаде.

Фльор се мъчеше да запази достойнството си.

— Сър Норман наистина ми предложи нещо подобно преди време, но аз му казах, че това е невъзможно.

— О! Но защо?

Фльор я погледна с любопитство.

— Мислите ли, не трябва да обсъждаме това?

— За бога! Защо да не го обсъждаме? Да не би да искаш да кажеш, че това е така, защото Норман ми е бил съпруг? Мила моя, много вода изтече оттогава. Много ще се радвам, ако той се ожени отново, но ако трябва да бъда честна, ще ти кажа, че тази възможност някак не ми е идвала наум.

— Защо?

Синтия сви крехките си рамене.

— Той не прилича на мъжете, които се женят. Никога не е приличал на тях.

— Но въпреки това вие сте се омъжили за него.

Фльор каза това, без да се замисля, и веднага се запита дали думите и не прозвучаха нахално.

— Имаше си причина. Ти я знаеш, разбира се.

— За да се спаси Грейстоун Прайъри?

— Точно така. Не самата къща. Нямаше да ми се наложи да се разделя с нея. Но всичко, което се намираше в къщата… Нямах пари да я поддържам. А това означаваше, че трябваше да загубя картините, среброто, ценните книги… Не можех да го понеса, нямах сили да се изправя пред такава перспектива. И така, аз заложих на това… — и загубих всичко.

— Често съм се питала как сте могли да го сторите.

— И аз самата се питах. Не можеш да си представиш какво значи да съм отново тук, да съм у дома, да виждам всичко това около себе си, всичко, което съм обичала. Когато бях в Кения, сънувах градините през пролетта, когато златото на нарцисите грее в парка. Затварях очи и си представях рододендроните в гората зад къщата. Видя ли ги тази година? Сега вече сигурно са прецъфтели.

— Да, видях ги — меко каза Фльор.

— А после си представях как минавам през къщата, нагоре по стълбите, през галерията, как гледам картините и мебелите. В кошмарите си виждах стаите празни, прозорците счупени и Грейстоун Прайъри изоставена.

— Толкова много обичате това място — нежно каза Фльор, — и въпреки всичко сте го напуснали.

— Трябваше — каза Синтия. — Трябваше.

В гласа й имаше вълнение. Фльор изчака, но тя не каза нищо повече. Поседяха в мълчание няколко минути и след това Синтия смени темата.

— Как се разбирате с мисис Мичам? — попита тя…

* * *

Когато същата вечер слезе долу за вечеря, Фльор си мислеше за старата дама. Сър Норман я чакаше в библиотеката и веднага след като тя го поздрави, Баръм съобщи, че вечерята е сервирана.

Когато започнаха да се хранят, Фльор попита:

— Мислите ли, че можете да поговорите с майка си? Създава ми малко трудности и не иска да приеме отрицателен отговор от мен.

— За какво става въпрос?

— Иска да посети лейди Синтия. Ние й обяснихме, че е невъзможно нито тя да се движи, нито пък лейди Синтия да приема посетители, но тя настоява. Наредила е да й закарат горе инвалидна количка и се страхувам, че каквото и да й казваме двете с Евънз, тя ще настоява.

— Най-добре е да се забрани на прислугата да й се дава инвалидната количка — предложи сър Норман.

— Но това ще създаде много неловко положение — отвърна Фльор. — Ако тя даде своите нареждания, а друг ги отмени, ще стане много неудобно. Може би ако вие се опитате разумно да й обясните… боя се, че аз не успях.

— Ще говоря с нея — обеща сър Норман.

Той се качи горе да види майка си точно преди тя да си легне. Фльор ги остави сами с надеждата, че разговорът им няма да приключи с една от техните бурни разправии. Седеше и четеше в стаята си, когато на вратата се почука.

— Влез — каза тя, като очакваше, че ще види някоя от камериерките.

За нейна изненада в стаята влезе сър Норман. Той за първи идваше тук. Тя бързо се изправи, но след като влезе и затвори вратата след себе си, той каза:

— Не ставайте. Не искам да ви безпокоя. Само исках да ви кажа за резултата от моята намеса.

— Успяхте ли?

— Боя се, че не много, но поне тя се съгласи да не опитва да върши подобно нещо, докато Синтия не се почувства по-добре. Никак не съм сигурен, че има намерение да спази обещанието си.

— Понякога човек може лесно да си обясни откъде идва вашата непоколебимост.

Каза го с лекота и се засмя, но за нейна изненада сър Норман не реагира по същия начин. Вместо това той каза мрачно:

— Мислите ли, че приличам на майка си?

— Не виждам изобщо никаква прилика — отвърна Фльор, — освен само в този смисъл.

Видя, че това го успокои. Той извади табакерата си.

— Мога ли да запаля?

— Разбира се, и, моля ви, седнете.

Чувстваше се малко объркана и смутена от неочакваното присъствие на сър Норман. Никога не беше си го представяла в собствената си стая. Беше й лесно преди време да посрещне тук Антъни Ашуин, но сега нещо я възпираше, като че ли вършеше нещо скандално. Той запали цигара и седна в един фотьойл.

— Майка ми е много привързана към вас. Вие сте единственият човек, който е успял, ако не да я управлява напълно, то поне да въздържа нейните изблици в рамките на някакви граници.

— Тя е чудесна за годините си.

— На мен никак не ми се струва да се е променила особено много. Винаги си е била все такава — изпълнена с енергия, ентусиазъм и неуморимо агресивен дух.

Фльор трепна при последните думи.

— Да, точно това имах предвид — добави сър Норман, въпреки че тя не беше направила никаква забележка. — Майка ми винаги е била агресивна. От дете помня скандали, кавги, трудности навсякъде, където и да отидехме.

— Това притесняваше ли ви?

Той се наведе да изтръска пепелта от цигарата си върху празната скара на камината.

— Ненавиждах го.

Гласът му прозвуча сурово и с раздразнение, и това бе много по-красноречиво от каквито и да било думи. Фльор се стегна. Сър Норман отново искаше да й говори и тя мислено се молеше да го направи.

— Децата са особено чувствителни към атмосферата в дома им — каза тя.

— Да, предполагам, че всички деца са така. Поне аз бях. Но се питам дали вие или който и да е друг можете да си представите какъв ад бе моето детство.

Той не гледаше нея, а ръцете си. Фльор затаи дъх.

— Трябва да съм бил съвсем малък, когато вече разбирах колко много другите жени презират майка ми. Предполагам, че всяко момче иска да се възхищава от родителите си, иска да се гордее със своя дом и семейството си. А аз се срамувах, жестоко се срамувах! Баща ми беше ленив, добродушен, а майка ми не беше нито едното, нито другото. Мисля, че го обичаше по някакъв свой начин, въпреки че непрекъснато му изневеряваше. Когато нещата станаха твърде очевидни, за да може той да продължи да се прави, че не ги вижда, той предприе съответните действия. Беше повалил с един удар мъжа, с когото тя била, доведе я вкъщи и я наби. Спомням си как треперех в ъгъла, докато те се нахвърляха един срещу друг като тигри, и тя викаше толкова силно, че всички съседи чуваха. Присмехът, с който останалите деца ме посрещнаха на другия ден, ме накара да се срамувам. Не ги оставях обаче да си мислят, че това ме засяга. Биех се с всяко момче в квартала, ако кажеше дори и една дума по адрес на майка ми. С гордост си спомням, че почти всеки път аз излизах победител от тези битки. Държах се предизвикателно. Поне си мисля, че изглеждах така, но ужасно страдах. Тя, разбира се, не знаеше нищо. Винаги си е била такава — естествена, искрена, готова да се радва на всичко, което животът можеше да й предостави. Но когато аз… — Норман внезапно млъкна. Угаси цигарата си в един пепелник. — Говоря прекалено много — каза той. — Навярно ви е много досадно.

— Но моля ви! Не е така — възкликна Фльор. — Искам да зная за живота ви, сигурно разбирате, че е така?

— Не, не разбирам. Никога не съм си мислел, че мога да представлявам особен интерес за някого. Освен това вече е късно. Трябва да си лягате.

— Не съм уморена. Моля ви, продължете да ми разказвате — започна да го увещава Фльор, но знаеше, че е безполезно.

Нещо беше убило онзи миг на интимност, който се беше създал, и след още няколко общи фрази той й пожела „лека нощ“ и тя остана сама.

„Какво го накара да спре да говори? — питаше се тя. — Дали щеше да спомене за брака си? Дали мисълта, че Синтия е в къщата го накара да преглътне думите, които искаше да каже?“

Неговото мълчание я объркваше, но тя знаеше, че тази вечер е била много по-близо от всеки друг път до истинския Норман Мичам. Когато започна да говори за детството си, нещо в гласа и в начина, по който го бе направил, й подсказа, че бариерата вече окончателно бе вдигната.

„Той започва да ми вярва — помисли си тя и с изненада установи, че тази мисъл я радва. — Ако го направя по-човечен, поне ще съм постигнала нещо с престоя си тук.“

Питаше се дали някога бе говорил със Синтия за тези неща. Дали тя е научила на най-интимните му тайни, мъките, които е изстрадал през детските си години, и амбициите, които се бяха родили от това.

Започваше да разбира много добре защо се беше влюбил в Грейстоун Прайъри. Болезненият контраст между това, което бе имал и което е бил, и това, което е искал да бъде. Норман беше заслужил успехите си. Беше напълно справедливо. Мина й мисълта, че идеалната развръзка на цялата тази история ще бъде ако те двамата със Синтия се съберат отново.

Но тя знаеше, че тази идея звучи твърде фантастично, за да може да се осъществи. Синтия умираше, но освен това дори и за страничния наблюдател беше ясно, че между тях двамата с Норман не би могло да има нищо общо.

Тя седеше потънала в мислите си, когато на вратата отново се почука. Помисли си, че Норман може би се връща и веднага скочи. Но когато извика: „Влезте“, сестра Томпсън надникна в стаята.

— Чудех се дали не спите.

— Не, влезте, сестро.

— Аз самата точно се канех да си лягам. Лейди Синтия е спокойна, а й нощната сестра вече е при нея.

— Тя прекара добре деня, нали?

— Много добре. Мога ли да запаля една цигара?

— Разбира се, заповядайте.

Сестра Томпсън запали цигара и седна във фотьойла, където бе седял преди малко сър Норман. Тя протегна краката си и се прозя.

— Уморена съм! Тази професия изцежда всичките ти сили.

— Сигурно е така — със съчувствие каза Фльор.

— Мястото е добро. Вече съм с лейди Синтия от пет или шест години. Тя се съгласи да я настанят в санаториума само при условие, че я придружава собствената й медицинска сестра. Бях преди това с нея в Швейцария и за малко дори в Кения.

— Значи толкова от отдавна боледува.

— О, да. Беше зле, когато постъпих при нея, но беше и нещастна, а това никак не помага на която и да е болест.

— Да не би да е било заради мъжа, който е починал?

Сестра Томпсън кимна.

— Беше се случило преди това, но тя все още страдаше. Ужасно беше да я гледа човек. Обичала го дълги години, както се разбира.

— Знаехте ли името му?

— Да, разбира се. Беше неин далечен братовчед, името му също беше Ашуин.

— Нямах представа — възкликна Фльор.

— О, едва ли можеше да се говори за роднинска връзка — трети или четвърти братовчед, или нещо такова. Той нямаше и титла, просто си беше господин Ашуин. Казваше се Джералд.

— Тук се срещнах с един от нейните братовчеди. Дали някога ви е говорила за него? Казва се Антъни Ашуин.

— Да, говорила е. Това е онзи, който е израснал заедно с нея като неин брат, нали? Мисля обаче, че му е сърдита за нещо. Един-два пъти, когато се чувстваше нещастна, тя казваше: „Вината е на Антъни. Той оплете нещата“. А друг път извика: „Само да не бях слушала Антъни!“.

Фльор беше смаяна.

— Чудя се какво ли е станало? Горката лейди Синтия, сигурно е била толкова хубава. Жестоко е да я гледа човек в сегашното й състояние.

— Е, както хората казват, тя си е взела своята част от живота — засмя се тихичко сестра Томпсън.

Фльор премига учудено. Имаше нещо отблъскващо в гласа и израза на сестра Томпсън.

— Не бих имала нищо против да си отида млада, ако съм имала всичко, което тя има — продължи сестрата. — Хубост, титла, пари и стотици мъже, влюбени в нея. Какво друго би искала една жена?

— Бракът й е бил неуспешен — тихо каза Фльор.

— Така е, но защо се учудвате? Сър Норман прилича на сух клон. Толкова е скован и скучен. А аз съм виждала снимки на Джералд Ашуин. Той наистина е бил красив. Ужасно е било за нея той да умре по такъв нелеп начин в самото навечерие на сватбата им.

— Да, трагично наистина.

— Знаете ли? — привдигна се от мястото си сестрата и заговори тихо. — Има нещо странно в цялата работа. Не мога да кажа какво точно, защото не зная. Но, помнете ми думите, мис Гартън, в цялата тази работа има нещо.

— Какво искате да кажете?

— Ами не мога да го изразя с думи, а лейди Синтия не е от хората, които се доверяват. Никога нищо открито не ми е казвала, но инстинктивно усещам, че има нещо, което ние не знаем.

— Какво ви кара да мислите така?

— Не мога да ви кажа. Де да можех! Е, хайде, събудих любопитството ви. И аз самата съм любопитна, но бас държа, че има някаква тайна там, наистина.

Сестра Томпсън се изправи и се протегна.

— Едва гледам вече. Отивам в пухеното си легло. Лека нощ.

— Лека нощ, сестро.

Фльор беше отново сама, но дори и не помисли да вземе отново книгата. Седеше с поглед, вперен в пространството, и мислеше.

Картината в никакъв случай не беше пълна. Имаше толкова много парченца от мозайката, които липсваха.