Барбара Картланд
Бягство от страстта (12)

Глава дванадесета

Фльор се движеше бавно по широката галерия, която водеше към западното крило на къщата.

От време на време спираше и проверяваше дали няма прах по някой стол или по рамките на картините, като съвсем старателно изпълняваше задълженията си, но с пълното съзнание, че това е само претекст.

Имаше си друга причина за тази разходка из къщата и тя всъщност се срамуваше от нея. Водеше я любопитството, което предизвикваше у нея предишната господарка на тази къща, съпругата на Норман Мичам.

Мислите й непрекъснато се връщаха към лейди Синтия Ашуин. Самата тя не можеше да каже защо бе така.

Улавяше се, че мисли за нея и се питаше как е изглеждала, защо се е омъжила за Норман Мичам само за да го напусне след това и с това да обърне гръб на собствения си дом и на всичко, което бе толкова тясно свързано с историята на фамилията й.

Сега вече Фльор знаеше, че първия ден, когато бе влязла в къщата, тя бе останала възхитена не от добрия вкус на сър Норман, защото къщата беше останала непроменена след неговото идване. Фамилията Ашуин бяха тези, които бяха оставили една незаличима следа между сивите стени на къщата, която е била тяхно имение в продължение на пет века.

Невъзможно й беше да не мисли за сър Норман и за майка му като за натрапници. Понякога дори изпитваше лека неприязън към тях, особено към сър Норман.

Когато беше особено навъсен й отговаряше едносрично по време на вечерята, тя си представяше как изисканите Ашуин гледат отвисоко от стените на трапезарията и им се присмиват, като си казват: „Какво може да се очаква от един обикновен производител? Ние може да сме били и лоши, но познавахме изяществото и елегантните салонни обноски. Този човек знае само как да накара машините да работят“.

Фльор се упрекваше за тези мисли, но сър Норман беше труден и понякога й бе невъзможно да прикрие скуката си и копнежа да си побъбри с някого. Някой, който ще има същите интереси като нейните и който ще може да облекчи самотата, която я изпълваше.

Докато бавно попиваше историята на фамилията, тя се улавяше, че изпитва все по-силно любопитство към последната представителка на фамилията Ашуин, която бе живяла в този дом… лейди Синтия.

Фльор беше твърдо решена да научи по някакъв начин нещо повече за нея и се улавяше, че търси из къщата следи от нейното присъствие. Струваше й се, че бе невъзможно Синтия, за която тя си мислеше, че е много жива и одухотворена жена, да си е отишла оттук, без да остави нищо след себе си.

Днес бе решила да разгледа стаята на Синтия. Знаеше къде е. Още при първата й обиколка на къщата старшата камериерка — Манвърс, подмина една врата в западното крило.

— Каква е тази стая — попита я тогава Фльор.

— Тя стои затворена по заповед на сър Норман.

— А не я ли почиствате и проветрявате?

— Веднъж месечно, и то аз го правя лично.

Манвърс беше доста кисела и неразговорлива жена, която не гледаше с добро око на това, че Фльор бе включена в домакинството, и се стараеше да не бъде особено отзивчива, разбира се, в рамките на допустимото.

Тогава Фльор не беше казала нищо, но сега възнамеряваше да задоволи любопитството си. Беше почивният ден на Манвърс и това бе добре дошло.

Не че се страхуваше от нея, а просто се срамуваше от любопитството си, което не можеше да потисне и което я караше да обикаля къщата и да търси следи от Синтия.

Стигна до вратата на стаята. Малко по-нататък се намираха стаите на сър Норман. Вратата беше заключена, но ключът беше пъхнат от външната страна на ключалката. Фльор го завъртя…

Първото нещо, което усети, когато влезе, беше някакъв аромат. Беше едва доловим, почти незабележим, но го имаше — прекрасен, екзотичен скъп парфюм.

„Точно това и очаквах. Да употребява такъв парфюм“ — тържествуващо, отбеляза Фльор мислено.

Мина през вратата и я затвори след себе си. После прекоси стаята, която тънеше в мрак, и вдигна една от щорите на прозореца. Слънчевата светлина заля всичко наоколо и тя се отдръпна навътре от прозореца.

Най-напред изпита разочарование. Стаята изглеждаше запусната и тъжна. Кой знае защо тя беше очаквала да носи в себе си нещо по-интимно, нещо, което да й напомни за представата, която си бе изградила за тази жена.

Леглото беше покрито с розова сатенена покривка, килимът беше в речно синьо и по тон се съчетаваше с цвета на стените. Стаята беше прекрасна. Испанските мебели от резбовано дърво бяха боядисани в сребристо, тоалетната масичка представляваше един голям мраморен плот, поставен върху покрити с дърворезба сребристи крака.

Над камината имаше изящна маслена картина от италианската школа, оградена от двете страни с огледала, които блестяха и искряха на слънчевата светлина. Полилеят беше от венецианско стъкло.

Стаята не говореше нищо на Фльор. И сега Фльор не знаеше повече от това, което бе знаела и преди. Беше абсурдно, че изпитва такова разочарование, но се беше надявала да надзърне в живота на тази жена, която бе живяла тук, бе страдала и беше избягала.

Отвори вратата в дъното на стаята. Имаше баня, украсена в розово и синьо, което подхождаше на обстановката в спалнята. Отново затвори вратата. Питаше се дали тук наистина няма да открие нищо интересно.

Като стъпваше внимателно по мекия килим, тя забеляза един посребрен скрин. Все още изпълнена с угризения, тя дръпна едно чекмедже.

„Имам задължението да проверя дали всичко е подредено, дали хартията е сменена“ — опитваше се да си внуши тя.

Но все пак знаеше, че следва собствените си желания, а не инструкциите, които й бяха дадени. Най-горното чекмедже беше празно. Следващото — също, но в последното имаше колекция от големи, плоски, кожени албуми, а също и една кутия.

Сърцето й подскочи, защото веднага позна какво съдържат. Албуми с фотографии!

Отвори ги. Тук тя откри това, което се бе надявала да намери — снимки на имението, на градините, групи от хора с ракети за тенис или пък седнали под дърветата, очевидно уловени в момент, когато са разговаряли и само бяха успели да вдигнат глави и да се усмихнат на фотографа.

Фльор разглеждаше всичките, но между многото жени не знаеше коя от тях е Синтия. Може би тя е правила снимките, може да е била сред хората, които са се снимали.

Тогава, след като свърши с първия и се обърна към втория албум, сред кориците му откри една снимка и разбра, че бе търсила именно това. Най-после тя видя Синтия.

Нямаше съмнение в това. Лесно се забелязваше приликата с многото други лица от фамилията Ашуин, които я гледаха от стените на галерията и по коридорите. Същото високо чело, тънкият благороден нос и сърцевиден овал на лицето, който портретисти като Лорънс, Джошуа Рейнолдз, Лили и Ромни бяха рисували, когато са били на върха на славата си.

„Права съм била — помисли си Фльор. — Наистина е хубава. Не, повече от хубава — тя е красива.“

Лъскавата й гарвановочерна коса беше гладко прибрана назад и покрай ушите. В очите й имаше гордост и предизвикателство, а в извивката на устните й имаше нещо приканващо.

Фльор разгледа внимателно фотографията и се върна към албумите с подновен интерес. Сега вече можеше да познае Синтия и я откриваше почти на всяка снимка — в Швейцария, на плаж в Монте Карло, зад кормилото на спортна кола, в кабинката на малък самолет.

На всички снимки тя беше прекрасна, наистина изящна и с нещо свое, съвсем индивидуално, с маниери, които нямаха нищо общо с блясъка на филмовите звезди или с изкуствената красота на обикновените жени от обществото.

Сега Фльор си спомни, че бе виждала нейната снимка и то много пъти в илюстрованите списания и вестниците.

Синтия беше доста дребна и това бе някак неочаквано. Фльор си беше представяла, че ще види някоя висока, стройна и грациозна жена.

Нямаше много снимки. Фльор затвори със съжаление и последния албум и отново погледна голямата фотография. Да, в това лице имаше индивидуалност. Постави я отново на мястото й и коленичи, за да затвори чекмеджето.

Тогава се поколеба… протегна ръка и отвори кутията. Беше квадратна, дървена кутия и не беше заключена. Отвори капака и започна, да разглежда съдържанието й.

Вътре имаше златна табакера и запалка, чифт копчета за ръкавели, украсени в средата със сапфири и диаманти, които така безгрижно бяха захвърлени на дъното, като че ли стойността им нямаше никакво значение. Имаше и едно кожено портмоне с инициали „Н.М.“ и един миниатюрен, златен амулет с формата на кола.

Фльор изведнъж разбра. Това бяха подаръци, направени от Синтия на нейния съпруг.

Тя понечи да затвори кутията, защото изпита неудобство, че се рови в тези твърде интимни неща, но видя нещо, което изглеждаше доста странно сред всички тези скъпи вещи. Това бе една малка кукличка от черен порцелан, облечена като полинезийско момиче.

Беше миниатюрна, едно от онези неща, които човек може да си купи на панаир или пък да му бъде дадено по време на вечеря в някой ресторант. Фльор се питаше защо ли беше тук и единственото, което можа да си помисли, бе, че навярно Синтия я беше дала на Норман като талисман.

Питаше се дали тя някога се е занимавала с такива детинщини. Просто не й беше възможно да си го представи, но, от друга страна, знаеше, че когато хората са влюбени, стават много различни.

Тя затвори чекмеджето. Беше сигурна, че сър Норман ги е донесъл тук, за да ги прибере така, че да не може да ги вижда.

„И все пак колко погрешно е — мислеше си Фльор — такива неща да се оставят на места, на които могат да ги видят и други хора.“

Тя излезе от стаята почти ядосана и я заключи. Въпреки че беше открила това, което търсеше, тя не беше доволна. Вместо това беше ядосана на Норман Мичам и чувстваше как ядът й се увеличава все повече.

Беше сигурна, че това не бе подходящ начин, по който трябваше човек да се отнесе към някой, когото е обичал — да затвори стаята, като че ли онзи другият е умрял, да нахвърля небрежно в едно чекмедже вещите, които някога са били спомени за щастливи мигове, прекарани заедно.

„Но какво може да се очаква? — питаше се тя. — Очевидно този човек не е никак чувствителен. Не се учудвам, че Синтия го е напуснала. Трябва да я е наранил, трябва да е оскърбил всичко, което е било скъпо за нея и го е смятала за свято.“

Наближаваше времето, когато мисис Мичам се събуждаше от следобедния си сън. Когато Фльор стигна до стаята, камериерката на старата дама точно излизаше. Щорите бяха вдигнати и мисис Мичам седеше в леглото си подпряна на възглавниците.

— Влез, скъпа. С какво се занимаваше?

Фльор й каза истината.

— Обикалях из къщата.

— Намерили нещо?

Фльор трепна.

— Какво искате да кажете? — заекна тя.

— Нищо по-специално, но когато човек обикаля из къщи, обикновено се надява да открие нещо интересно.

— Тук винаги има нещо ново, което можеш да научиш — каза Фльор и се почувства малко по-спокойна и не така стресната.

— Само за тези, които са умрели и ги няма. Аз самата обичам живите. Баръм ми спомена, че е възможно през следващите няколко дни в парка да бъдат настанени войници. Ще имат маневри някъде наблизо. По-добре ги огледай и виж дали няма да си намериш някой нов младеж.

— Не искам никакъв младеж — отвърна Фльор. — Би трябвало досега да сте го разбрали.

— Глупости! Всяка жена иска мъж. Не можеш ме измами с тая работа. Не мога да повярвам, че си по-щастлива сама. Ти по-добре си намери съпруг и то по-бързо. А пък ако не можеш да си намериш съпруг, тогава си намери любовник. Наоколо ги има всякакви в изобилие.

Фльор се размърда неспокойно.

— Казах ви, че не ме интересуват тези неща. Харесва ми да работя за вас и се надявам, че и вие сте доволна.

— Дрън-дрън! — възпротиви се мисис Мичам. — Сега пък си обидена. Странно момиче си, не мога да те разбера какво мислиш. Не че това не те прави по-интересна. Но каквото и да си говориш, сложи си една от най-хубавите рокли и стискай палци някое от тези войничета да отскочи тук за чаша чай.

По нищо не личеше, че в парка им ще бъдат настанени войници, и Фльор си помисли, че този път информацията на Баръм се беше оказала грешна.

После, когато те двамата със сър Норман приключваха вече с вечерята, вратата на трапезарията се отвори и Баръм обяви:

— Капитан Антъни Ашуин.

Фльор вдигна глава и видя висок, хубав млад мъж да влиза в стаята.

— Здравей, Норман — каза новодошлият весело. — Дойдох да търся гостоприемство в твоя парк. Какво съвпадение само, да ме изпратят тук, нали? Едва можах да повярвам, когато ми казаха къде ме изпращат.

Той се ръкува със сър Норман и Фльор забеляза, че Норман Мичам като че ли не е много очарован от това, че го вижда. После впери в нея поглед през масата и това бе малко неучтиво от негова страна, докато не се запознаха. Антъни Ашуин седна на стола, който Баръм му предложи.

— Имали нещо оставало за ядене? — попита той.

Баръм го попита какво желае и му каза, че то ще му бъде поднесено след няколко минути.

— Каквото и да е. Кажи на старата Джонсън, че съм гладен като вълк. Надявам се, че тя все още е тук.

— Да, мисис Джонсън е все още при нас.

— Най-добрата готвачка в Англия — с ентусиазъм каза Антъни Ашуин. — Не мислите ли?

Той се беше обърнал директно към Фльор.

— Чудесна е — съгласи се Фльор. — Особено като се вземе предвид това, че сме във война.

— Е, Норман би трябвало да може да набави всичко, което поиска — отвърна капитан Ашуин. — Да не би да искаш да кажеш, че не се занимаваш с черна борса, Норман? С твоето влияние и банковата ти сметка трябва да е лесно.

— Може би съм прекалено голям патриот — тихо отвърна Норман Мичам.

— Е, недей да бъдеш прекалено голям патриот сега и ми предложи едно прилично питие — засмя се Антъни Ашуин. — През целия път дотук съм си мислел как ще изпия една чаша „Крофт 1908“. И само не ми казвай, че си изпил всичко!

— Не, предполагам, че е останало още много.

— Добре тогава, да пием и да се веселим!

Фльор си помисли, че капитан Ашуин по природа винаги е в добро настроение и поради това всичко, което казваше, звучеше много весело и забавно. Той беше пълна противоположност на своя домакин, който седеше навъсен и мълчалив и като че ли дори изпитваше досада от тази внезапна поява на капитана.

На нея самата й беше трудно да се въздържи и да не откликне на веселостта в сините очи на капитан Ашуин.

Мислено тя благодареше на мисис Мичам за съвета, който й бе дала и в който се беше вслушала. Тя беше облякла една от най-хубавите си рокли тази вечер.

— Как е заводът, Норман? — попита Антъни Ашуин.

— Мисля, че дава своя принос към усилията, които се правят в тази война — отвърна Норман Мичам.

— Бас държа, че е така, щом ти си се захванал с това. Трябва да те направят министър по снабдяването и тогава ще ни потръгне.

— Мисля, че е по-добре да съм полезен там, където съм — отвърна сър Норман с лека усмивка.

— Вие разгледахте ли вече завода? — обърна се капитан Ашуин към Фльор.

— Не, не съм — отвърна тя и си позволи една доста голяма дързост, добавяйки: — Не съм била поканена.

— Норман, колко неучтиво от твоя страна! — възкликна капитан Ашуин. — Имаме тук една прекрасна дама, която умира да бъде впечатлена от нещата, с които се занимаваш, а ти дори не искаш да се похвалиш. Лошото при теб, старче, е, че не знаеш как най-добре да се представиш. Гледай сега, ако аз бях собственик на заводите Мичам, щях да си поставя една моя статуя на всеки вход, а една по-голяма — до спортната площадка. На хората щеше да им бъде разрешено да идват да се покланят пред нея, а цветя щяха да се получават всеки четвъртък.

Фльор се засмя, но забеляза, че сър Норман никак не се забавляваше.

Баръм влезе с подноса с храната и капитан Ашуин започна да се храни така, като че ли от дълго време не беше виждал добро ядене. — Господи, Норман — възкликна той, — сметана и масло! Не знаех, че тези неща все още съществуват.

— Нашата ферма още работи.

— Да, разбира се. А как е старият Даути и онази хубавичка негова дъщеря? Как и беше името? Доли. Онази, която се грижеше за мандрата? Спомням си, че веднъж се опитах да я целуна, докато доеше, и кравата ме ритна.

Колкото и да беше интересен разговорът с капитан Ашуин, Фльор трябваше да се върне към задълженията си. Макар че вечеряше със сър Норман, тя винаги пиеше кафето горе с майка му и знаеше, че старата дама и сега ще я чака.

— Ще ме извините ли? — каза тя и стана от масата — Мисля, че трябва да се кача горе при мисис Мичам.

— О, тя още ли е тук? — попита Антъни Ашуин. — Предайте й моите сърдечни поздрави. По-късно ще се кача да я видя. Но трябва ли да си тръгвате?

— Мис Гартън е тук като компаньонка на майка ми — студено отбеляза сър Норман.

— Е, щом трябва да вървите… — Антъни Ашуин се изправи. — Но сигурно ще ви видя по-късно.

Фльор по-скоро усети, отколкото забеляза неодобрението на сър Норман, когато тя мина през вратата, която капитан Ашуин държеше отворена. Той й се усмихна, когато мина покрай него, и преди вратата да се затвори съвсем и тя да се отдалечи, го чу да казва:

— Дявол да го вземе! Това се казва хубавица. От къде я намери, Норман?

Изтича нагоре с пламнали бузи и влезе в стаята на мисис Мичам, която приличаше на самодоволна котка, която току-що е изяла всичката сметана.

— Какво ти казах? И не трябваше да бързаш. Знаех, че няма да ти се иска да дойдеш горе при мен, докато в трапезарията имаш интересна, компания.

— Изпраща ви много поздрави — каза Фльор, останала без дъх — и каза, че ще се качи да ви види.

— И ще го направи — с одобрение каза мисис Мичам. — А Норман няма да успее да му попречи. Винаги съм харесвала това момче. Навярно защото не е стока. Повечето от фамилията Ашуин са такива, но той е най-зле от всички.

— В какъв смисъл?

— О, както обикновено. Карти, жени и разни други такива. Но той винаги е бил любимият братовчед на Синтия.

— Първи братовчед ли?

— Да, първи. Израснали са заедно като деца. Винаги съм се питала дали тя не го обича. Както и да е, мисля, че в началото, когато са се оженили с Норман, той е бил тук, а после, когато тя си замина, Антъни беше този, който уреждаше нещата между тях двамата. Мисля, че Норман го мрази, но пък хората, които той не мрази по една или друга причина, по принцип са много малко. Аз определено не се притеснявам от това кого харесва и кого не. Ще слезеш долу и ще кажеш на Антъни, че искам да го видя.

— Той още не е свършил с вечерята.

— А, така ли? Нищо, има много време. Чувам, че ще настани хората си долу, в плевните зад гаража. Той, разбира се, знае, че това е най-доброто място, където може да ги настани.

— Той определено знае как да се чувства напълно у дома си — каза Фльор. — Каза, че единственото нещо, което е очаквал с нетърпение по пътя за тук, е било чаша портвайн.

— А пък Антъни няма да се задоволи само с една чаша, познавам го. Искам да го видя. Ще бъде като глътка жива вода да видя отново това дръзко мое момче. Хайде, позвъни със звънеца вместо мен.

Фльор изпълни поръчката и камериерката влезе.

— Евънз, иди долу кажи на Баръм, че искам господата да изпият портвайна си тук, горе — каза мисис Мичам. — И още му кажи, че няма да приема отказ.

— Много добре, госпожо.

Евънз изсумтя презрително. Фльор знаеше, че тя не одобрява подобно развлечение за старата жена. Тя посвоему обожаваше мисис Мичам и проявяваше ревност и неприязън към всеки, който вършеше нещо за нея.

Беше готова да приеме и Фльор като естествен неприятел, но постепенно видя, че тя няма да се бърка в нищо, което се отнася до здравето на господарката й, и започна да става снизходително любезна.

— И още нещо, Евънз — пронизително извика мисис Мичам преди камериерката да излезе от стаята, — дай ми пудриерата и кутията с бижута. Няма да е зле да се понаглася малко. Не че Антъни Ашуин ще ме погледне в твое присъствие, мила моя, но все пак!

— Не мога да повярвам, че го одобрявате — каза Фльор. — След всичко, което ми казахте, мисля, че най-добре ще бъде да си легна.

— Когато говорих с теб днес преди вечеря, ти казах да си намериш съпруг или любовник. Антъни ще бъде невъзможен съпруг, но е добър за любовник, ако мога изобщо да преценявам.

Евънз изсумтя, за да изрази неодобрението си, докато поставяше пред нея кутията с бижутата. Мисис Мичам я изчака да излезе от стаята, а след като Евънз доста рязко затвори вратата, каза:

— Горкичката, любовта й е била отхвърлена преди много години. Не може да понесе мисълта, че някой друг може да се забавлява. За нея е полезно човек малко да я подразни, но някак изглежда несправедливо това, че някои жени са заобиколени от тълпи мъже, а други — като Евънз, имат само един-единствен шанс и го проиграват. Е, не може да се каже, че аз съм проиграла своите възможности.

Тя отвори кутията с бижутата, сложи си наниз от перли около врата, прибави още пръстени към богатата колекция, която вече блестеше по издутите й пръсти, и си сложи диамантената гривна.

— Погледни този пръстен. Виждаш ли как блести — наслаждаваше се мисис Мичам. — Обожавам бижутата, никога няма да им се наситя. Когато дойдох да живея тук, Норман ми каза: „Майко, можеш да имаш каквото си пожелаеш. Хайде, кажи какво искаш?“ „Диаманти — отговорих му аз — и то много…“ Не съм спечелила много в този живот нито с добродетелите си, нито с прегрешенията си. Всъщност ще ти кажа, че много повече съм давала, отколкото съм получавала. Така че в старостта си поне мога да си позволя да се труфя с украшения. Винаги съм го искала, докато бях млада. Горкият Норман, той, разбира се, не може да разбере, но прави каквото може. Още тогава ми даде бижута и сега на всяка Коледа, на всеки рожден ден получавам още. Ако доживея до деветдесет години, ще имам доста прилична колекция, която ще мога да оставя на когото си поискам.

— Трябва да я оставите на внуците си — каза Фльор.

— Това казвам и аз на Норман — отговоря майка му. — Но по всичко личи, че той толкова ще ме дари с внуци, колкото и Евънз ще роди три деца наведнъж. Е, както и да е, предполагам, че ще им намеря място, където ще ги оценят.

Докато казваше това, тя гледаше към нея, и Фльор си помисли, че сигурно не е първата компаньонка, която е била съблазнявана с намеци от подобен род.

Мисълта за жените, които жадуваха да получат бижутата и да ги притежават, накара Фльор да потръпне от погнуса.

— Ако бях на ваше място, щях да поискам да ме погребат с тях — хапливо каза тя и знаеше, че поне веднъж е успяла да направи така, че последната дума да бъде нейна.

Фльор постави кутията обратно в чекмеджето. Мисис Мичам точно беше напудрила носа си и се оглеждаше в малкото огледало, за да провери дали перуката, и стои добре, когато вратата се отвори. Беше сър Норман.

— Къде е Антъни? — попита майка му.

— Изпратих го да се погрижи за хората си — грубо отвърна сър Норман. — За теб е твърде късно да посрещаш посетители.