Брайън Хърбърт, Кевин Андерсън
Дюна: Родът Атреидес (86)

РАЗХОДКА В ПУСТИНЯТА

Никога не съм се срещал с Франк Хърбърт, но имах чувството, че го познавам добре чрез написаните от него думи. Прочетох „Дюна“, когато бях на десет години. По-късно изгълтах с удоволствие и останалите книги от поредицата. Току-що отпечатаната „Бог-император на Дюна“ беше първата книга с твърди корици, която си купих (а наскоро бях постъпил в колежа). Впоследствие усърдно изчетох и останалите му творби, проверявайки по списъците „От същия автор“ във всеки нов роман. „Зеленият мозък“, „Кошерът на Хелстрьом“, „Бариерата Сантарога“, „Очите на Хайзенберг“, „Посока: пустота“, „Произшествието с Исус“ и много други…

За мен Франк Хърбърт беше апогеят на онова, което може да постигне научната фантастика: будеща мисълта, амбициозна, епична по обхвата си, опираща се на огромна изследователска работа и същевременно забавна — в една и съща книга! Още петгодишен бях решил, че искам да бъда писател. А докато навърша дванадесет, вече знаех, че искам да пиша като Франк Хърбърт.

През колежанските си години публикувах немалко разкази, после започнах първия си роман „Корпорация «Възкресение»“ — заплетена история в бъдещ свят, където възкресяват мъртъвците, за да служат на живите. По онова време бях натрупал достатъчно заслуги, за да ме приемат в асоциацията „Американски автори на научна фантастика“… и една от най-важните привилегии беше справочникът за членовете й. Видях с очите си домашния адрес на Франк Хърбърт. Зарекох се, че ще му изпратя първия екземпляр с посвещение. Почти веднага успях да продам „Корпорация «Възкресение»“ на „Сигнет Букс“… но преди датата на излизането му от печат Франк Хърбърт почина.

Бях изгълтал на един дъх последните две книги за Дюна — „Еретиците“ и „Домът на Ордена“, в които той подхващаше мащабна нова сага със задъхано действие. Знаех, че синът му Брайън също е писател и вече е издал няколко научно-фантастични романа. Чаках и се надявах, че Брайън ще довърши черновата, ако я има, или поне ще представи замислите на покойния си баща, за да знаят верните читатели на „Дюна“ какъв е изходът от тежката ситуация в края на шестата книга.

Самият аз не се представях зле на писателското поприще. Бях номиниран за наградите „Брам Стоукър“ и „Небюла“, правата за заснемане на два от моите трилъра бяха купени от големи киностудии в Холивуд. Макар че не изоставях оригиналните си авторски начинания, постигнах немалък успех и с навлизането във вече известни сериали като „Звездни войни“ и „Досиетата X“ (много харесвам и двете поредици!). Научих се как да се придържам към сюжета и особеностите на героите, но и да давам свобода на въображението си, задоволявайки очакванията на читателите.

През пролетта на 1996 г. прекарах една седмица в калифорнийската Долина на смъртта — едно от любимите ми места за работа. Един следобед тръгнах из усамотен далечен каньон, увлечен да записвам на диктофон хрумванията си. След около час установих, че съм се отклонил в неправилна посока и трябва да извървя десетина километра до колата си. По време на неочаквано дългата разходка по мрачно красивата пустиня се замислих за „Дюна“.

Бяха минали десет години от смъртта на Франк Хърбърт и вече се примирявах, че сагата ще си остане прекъсната в най-решителния момент. А толкова ми се искаше да науча как завършва историята… пък ако ще и сам да съчиня края й!

Не познавах лично Брайън Хърбърт, нямах и никаква причина да се надявам, че ще обърне някакво внимание на предложението ми. И все пак реших, че не е лошо просто да попитам…

Надяваме се, че ви е допаднало да погледнете отново към Вселената на Дюна и през нашите очи. За мен беше неописуема чест да преглеждаме с Брайън хилядите страници с бележките на Франк Хърбърт, за да пресъздадем някои от ярко обрисуваните светове, родени от проучванията, въображението и живота му. И досега смятам „Дюна“ за толкова вълнуваща и вдъхновяваща, колкото при първата си среща с нея преди много, много години.