Брайън Хърбърт, Кевин Андерсън
Дюна: Родът Атреидес (67)

Когато центърът на бурята не помръдва, значи стоиш точно на пътя му.

Древна мъдрост на свободните

Атреидската фрегата излетя от космодрума на град Кала, претъпкана до пръсване с флагове, изискани одежди, накити и дарове за коронацията на падишах-императора. Дук Лето искаше на всяка цена да допринесе забележимо за великолепието на имперските церемонии.

— Добра тактика — мрачно кимна Туфир Хауът. — Шадам винаги е ценял преди всичко външните белези на положението си. Колкото по-пищно сте облечен и колкото повече подаръци му поднесете, толкова по-силно впечатление ще му направите… и по-лесно ще го склоните да се вслуша в молбата ви.

— Наглед цени формата повече от същността… — проточи Лето. — Но привидността често заблуждава и аз не бих си позволил да го подценявам.

Кайлеа бе облякла за изпращането прекрасната си рокля в небесносиньо и лилаво. Ромбур се появи в панталон, риза и наметка в алено и медно — цветовете на разгромената династия Верниус. Вървеше гордо изправен и дори сестра му се смръзна от тази дързост. Вече изглеждаше възмъжал и мускулест. Нямаше и следа от детската закръгленост в загорялото му лице.

— Господарю дук, някои биха приели това като проява на наглост — промълви Хауът и кимна към дрехите на иксианеца.

— Туфир, цялото ни начинание е хазарт — отвърна Лето. — Длъжни сме да напомним за великолепието, което се разсипа на прах, след като тлейлаксианската подлост принуди благородното семейство да се отцепи. Ще изтъкнем колко късогледо е било коварното решение на покойния Елруд. Ще помогнем на Шадам да проумее, че династията Верниус може да бъде отново ценен съюзник на короната. В края на краищата — той посочи внушителния Ромбур — този мъж ли би предпочел да те подкрепя или мръсните тлейлаксианци?

Усмивката на ментата-боец беше скъперническа.

— Не бих хвърлил такива думи в лицето на падишах-императора.

— Ще му го кажем без думи!

— Милорд, ще бъдете чудесен дук — поклати глава Хауът.

Запътиха се заедно към площадката, откъдето удвоен почетен отряд атреидски воини вече се качваше във фрегатата. Кайлеа доближи Лето и за миг го прегърна сковано. Той усещаше напрежението в ръцете й — май и на двамата им се искаше да се сбогуват много по-страстно. После дъщерята на Доминик и Шандо Верниус се вкопчи отчаяно в брат си.

— Внимавай, Ромбур! Ще бъде много опасно.

— Но може би е единственият начин да изчистим името на рода си! Нека Шадам реши съдбата ни. Дано се окаже различен от баща си. Нищо няма да спечели, ако потвърди присъдата срещу нас, но пък той има какво да губи… особено при това смутно настроение, обхванало Империята. Трябва да събере приятели и поддръжници около себе си.

Лето, Ромбур и Хауът щяха да се явят на церемонията като представители на Каладън. Вероятно прекаляваха… но защо да не изтълкуват постъпката им като проява на смелост и хладнокръвие?

Като дук Лето се надяваше второто мнение да преобладава. Съзнаваше, че опърничавото поведение не е най-добрият път към успеха в политическия лабиринт. Но чувствата му подсказваха да рискува, ако залозите са достатъчно високи, особено когато брани правдата. Бе решил винаги да е на нейна страна — във всеки сблъсък! Старият дук не би го посъветвал друго.

А от баща си знаеше, че твърдостта и дързостта често постигат далеч повече от предпазливия план, замислен без въображение. Защо да не опита? Дали и Паулус щеше да стори нещо подобно или — укоряван от съпругата си — да избере по-безопасен подход? Нямаше как да познае, но му олекваше, че поне не му се пречка някой като суровата и непреклонна лейди Хелена. За нищо на света не би избрал жена като нея!

Изпрати официален куриер при Усамотените сестри на източния континент, за да уведоми майка си, че той и Ромбур ще отпътуват за Кайтен. Не й съобщи за своя план, въпреки че тя веднага щеше да разбере колко голяма е опасността. Ако самият Лето станеше жертва на „злополука“ или убиец, лейди Хелена трябваше да оглави рода Атреидес, тъй като липсваха преки наследници. Макар да бе причинила смъртта на баща му, нямаше друг избор съгласно древните закони.

Графикът на тържествата беше толкова претрупан, че им провървя да получат аудиенция едва на четвъртия ден след коронацията. Тогава двамата с Ромбур щяха да изложат молбата си пред Шадам и да поверят съдбата си в ръцете му.

Щеше ли новият падишах-император още в бляскавите първи дни на властването си да хвърли сянка върху празненствата, като потвърди една смъртна присъда? Много династии и досега виждаха знамения и поличби във всяка подобна случка, пък и за самия Шадам се носеше мълва, че е твърде суеверен. С решението си повелителят на Империята щеше да определи духа на своята власт. Би ли се престрашил да започне, погазвайки справедливостта? Все пак Лето можеше единствено да се надява, че той няма да се покаже толкова бездушен!

Дукската фрегата зае определеното за нея място в гигантския, но запълнен почти докрай трюм на хайлайнера. Наоколо бавно маневрираха пътнически совалки и товарни кораби със стоки от Каладън — пунди-ориз, лекарства от водорасли, ръчно изтъкани гоблени и рибни продукти… Великанският кораб на Сдружението обикаляше от свят на свят по пътя си към Кайтен и трюмът с размери на цял областен град бе изпъстрен с кораби от много сектори на Империята, понесли гости за тържествата.

Туфир Хауът погледна хронометъра в стената на каютата.

— Имаме цели три часа, докато свърши товаренето и разтоварването на хайлайнера. Милорд, предлагам да уплътним времето с тренировки.

— Винаги това предлагаш — поклати глава Ромбур.

— Защото сте твърде млади и трябва да се усъвършенствате неуморно — невъзмутимо отвърна ментатът.

Луксозната флагманска фрегата на атреидите беше толкова пренаситена с удобства, че Лето и свитата му можеха дори да забравят, че са напуснали своята планета. Но той нямаше желание да безделничи, а и несигурността на близкото бъдеще го подтикваше да се освободи от излишната нервна енергия.

— Туфир, с какво бихме могли да се занимаваме тук? Очите на ментата светнаха.

— В космоса един дук… — кимна към Ромбур, — … а и един принц винаги има какво да научат!

 

 

Безкрил боен модул с размерите на голям орнитоптер изплува от атреидската фрегата и се спусна под хайлайнера. Лето пилотираше, Ромбур седеше в креслото на втория пилот. За миг се спогледаха, припомняйки си прекъснатото запознаване с иксианския орбитален кораб, което едва не завърши с гибелта им.

Хауът стоеше зад тях, предпазен от подвижна система за справяне с резки маневри. Подръка му беше преносимият пулт, с който можеше да поеме управлението на модула в случай на опасност.

— И тъй, млади господа, този апарат не е като вашето любимо крайбрежно корабче — подхвана ментатът. — Сега сме в условията на нулева гравитация с всички предимства и ограничения, които тя налага. Работили сте често със симулаторите, но ви предстои да узнаете как се чувства човек в истинска космическа битка.

— Аз ще опитам пръв с оръжията — напомни Ромбур предварителната уговорка.

— Да, а пък аз ще пилотирам — отвърна Лето, — но след половин час си разменяме местата.

Хауът се намеси поучително:

— Милорд, не е особено вероятно да участвате в космически сражения, но…

— Да, да, разбира се! Трябва да бъда подготвен за всичко. Поне това съм научил от теб.

— Да започнем с основните похвати в пилотирането.

Хауът наставляваше Лето как да извършва обичайните и аварийните маневри. Внимаваше да не доближават опасно хайлайнера, но и да не се отдалечават, за да бъде огромното туловище сериозно препятствие, с което младежите да се съобразяват. Веднъж Лето прибърза и остави бойния модул да се завърти около оста си. Веднага обаче го овладя с кратко включване на помощните двигатели.

— Подходящи контрамерки — одобри Хауът. — Когато корабчето ви се подпали в морето, двамата успяхте да стигнете до рифа и да се справите с кризата. Тук обаче няма на какво да разчитате. Всяко нежелано движение продължава, докато не измислите как да го прекратите. Можете да паднете към планетата и да изгорите в атмосферата й или да отлетите неуправляемо в празното пространство.

— Лето — обади се Ромбур, — искам да се поупражнявам с оръжията… стига да нямаш нищо против да не експериментираш с управлението поне няколко минути!

— Заредил съм за изстрелване достатъчно сонди-мишени — съобщи Хауът. — Ромбур, твоята задача е да ликвидираш колкото се може повече от тях. Ти избирай как — с лазестрели, експлозиви или многофазови снаряди. Но преди това, милорд — той потупа Лето по рамото, — нека минем от другата страна на планетата, за да не уцелим случайно хайлайнера.

Лето се засмя и послуша наставника си. Профуча далеч над облаците на Каладън към нощната страна. Зад тях яростният блясък на звездата оформяше ореол около тъмния кръг на планетата.

Хауът изстреля десетина блещукащи кълба по най-различни траектории. Ромбур се вкопчи в холографския пулт за управление на огъня и трескаво загърмя напосоки. Улучи само една мишена с цял откос многофазови снаряди. И тримата знаеха, че попадението е чиста случайност.

— Принце, самоконтролът и търпението трябва да стоят над всичко — изрече ментатът. — Използвай всеки изстрел, сякаш е последен, за да имаш полза от него. Щом станеш по-точен, едва тогава си позволявай да прахосваш боеприпаси.

Лето подгони сондите, а Ромбур стреляше последователно с всички оръжия. Когато най-сетне унищожи мишените, двамата си смениха местата и продължиха тренировката…

Два часа минаха неусетно и накрая Хауът нареди да се върнат в хайлайнера, за да се настанят удобно във фрегатата, преди навигаторът да огъне пространството в скока към Кайтен.

 

 

Потънал в мекото кресло с ястребовия герб, Лето се взираше през илюминатора в скупчените из трюма кораби. Отпиваше греяно вино, спомняйки си за мирната вечер, когато заедно с Ромбур и Кайлеа преглеждаше личните вещи на баща си. Копнееше за покой и дружески разговори, но знаеше, че ще мине много време, докато в живота му настъпи някакво подобие на умиротворение.

— Всички тук сме наблъскани толкова натясно… — промълви той след малко. — Започвам да се тревожа.

Взираше се в два тлейлаксиански транспортни кораба и харконската фрегата зад тях.

— Няма за какво да се безпокоите, господарю дук — увери го Хауът. — Според ограниченията над военните действия, наложени от Великото Споразумение, никой не може си послужи с оръжие в хайлайнер. Династията, дръзнала да стори това, се лишава завинаги от достъп до услугите на Сдружението. Никой не би стигнал до подобно безумие.

— Щитовете ни включени ли са все пак?

— Алени адове, никакви щитове не бива да включваме! — стъписа се Ромбур, но след секунда се ухили. — Трябваше да научиш повечко за хайлайнерите, докато беше на Икс. Ти обаче през цялото време си зяпал сестра ми! — Тъмна червенина плъзна по лицето на Лето и иксианецът побърза да обясни: — Щитовете смущават Холцмановото поле в двигателите на хайлайнера и им пречат да огъват пространството. Освен това не позволяват на навигатора да изпада в своя ясновидски транс. Всички ще загинем, ако това се случи.

— Забранено е съгласно договора ни със Сдружението — добави Хауът, сякаш правните формалности придаваха по-голяма тежест на физическите факти.

— Значи всички тук сме беззащитни и се уповаваме само на взаимното си доверие — изръмжа Лето, който не откъсваше поглед от харконския боен кораб.

Усмивката на Ромбур посърна.

— Караш ме да си спомня колко хора искат смъртта ми…

— Принце, в хайлайнера всички кораби са еднакво уязвими — вметна ментатът. — Но засега няма от какво да се боите. Най-рисковано за вас ще бъде на Кайтен. В момента дори бих си позволил кратка почивка. По-голяма безопасност от тази е трудно да си представим.

Въпреки думите на Туфир Хауът подозренията на Лето не се разсеяха. До него и Ромбур сякаш не можеше да се намести в креслото си, но успяваше някак да прикрие напрежението. Младият дук въздъхна и си наложи спокойствие. Опитваше се да прогони смътната тревога и да се подготви психически за политическата криза, която щеше да предизвика още с пристигането си на Кайтен.