Брайън Хърбърт, Кевин Андерсън
Дюна: Родът Атреидес (54)

Най-добрият начин да опазиш тайната е да внушиш на хората, че вече знаят отговора.

Древна мъдрост на свободните

— Умма Кайнс, ти постигна много — изрече едноокият Хейнар.

Двамата седяха на скална издатина над своя сийч. Наибът отдавна се отнасяше с планетолога като с равен, дори проявяваше подчертано уважение към него. Кайнс пък вече не си правеше труда да възразява, че го наричат умма, тяхната дума за пророк.

Гледаха как медните оттенъци на залеза се разливат над безкрая от дюни в Големия ерг. Някъде към хоризонта висеше мараня с размити краища — последните следи на бурята, преминала оттук предишния ден. Могъщите ветрове бяха пренаредили релефа на дюните. Кайнс отдъхваше с гръб към скалите и отпиваше ароматно меланжово кафе.

Щом научи, че съпругът й ще излезе от сийча, бременната Фрийт забърза след мъжете, очакващи да се сбогуват за пореден път със слънцето. Красивият бронзов сервиз бе сложен грижливо на един плосък камък. Бе донесла и хрускави сусамени питки, които Кайнс много харесваше. Докато се сети да й благодари за грижите, тя бе изчезнала като сянка в пещерите.

— Да, постигнах много, но още колко работа предстои…

Мислеше за стъписващо сложните си замисли, с които щеше да осъществи мечтата за възраждането на Дюна — истинското име на Аракис, почти непознато в Империята.

Империята… Все по-рядко се сещаше за стария Елруд. Представите му за значимото и смисленото бяха се променили коренно. За нищо на света не би се превърнал отново в обикновен имперски планетолог след всичко онова, което преживя сред свободните.

Хейнар стисна китката на новия си приятел.

— Друже, хората казват, че залезът е време за размисъл и преценка. Нека се вгледаме в свършеното, вместо да тънем в пустия безкрай на бъдещето. Ти си едва от година на тази планета, а вече намери своя народ и своята жена. — Хейнар се усмихна. — Скоро ще имаш и дете, може би син…

Кайнс също се засмя, макар и малко неуверено. Наближаваше времето Фрийт да роди. Отначало той дори се учуди на бременността й, защото твърде често отсъстваше от сийча. Още не знаеше как да свикне с бъдещата си роля на баща.

Но от друга страна раждането се вписваше чудесно в плановете му за изумителната планета. Синът му щеше да порасне и да води свободните и тогава, когато животът на неговия баща щеше отдавна да е свършил. Това беше важно, защото сбъдването на мечтата изискваше столетия.

Като планетолог той се бе научил да мисли в мащабите на големи отрязъци от време, а свободните изглежда не се отличаваха особено с тази привичка. Това го озадачаваше, защото вече познаваше донякъде тяхното дълго и изпълнено с несгоди минало. Устната им история се простираше хилядолетия назад. Често повтаряха разказите за безкрайното бродене, докато превърнат в свой дом една планета, която другите определяли като невъзможна за обитаване.

Нравите и обичаите им бяха консервативни и почти не се меняха с поколенията. Тези хора не бяха склонни да възприемат света през широкия кръгозор на прогреса. Убеждението, че тяхната среда не може да бъде променена, ги превръщаше в нейни пленници, не в господари…

Кайнс се надяваше да сложи край на това. Постара се да превърне виденията си в приблизителни графици за засаждането на растения и събирането на вода, да определи критерии за изпълнението на всеки следващ етап. Хектар по хектар Дюна трябваше да бъде изтръгвана от ноктите на пустинята.

Неговите групи обхождаха и вземаха проби от Големия блед, Малкия ерг и Погребалното поле, но много тераформиращи фактори си оставаха променливи величини с неизвестни стойности. Все пак данните се натрупваха и проясняваха представите му с всеки отминал ден. Веднъж сподели желанието си да разполага с по-точни карти на планетарната повърхност. И научи слисан, че свободните отдавна имат подробни топографски, та дори и климатични такива!

— Но защо не успях да се сдобия с тях преди? — възкликна той. — Дойдох като имперски планетолог, а спътниковите карти, които получих, бяха отчайващи.

Старият Хейнар се подсмихна и присви здравото си око.

— Плащаме големи подкупи на Космическото сдружение, за да не се взира прекалено в делата ни. Цената е възсолена, обаче така наистина сме свободни, а харконите тънат в невежество заедно с всички други в Империята.

Кайнс кимна доволен, че ще има на разположение почти цялата географска информация, от която се нуждаеше. Скоро след това прати хора да се пазарят с контрабандистите за създадени чрез генно инженерство семена на издръжливи пустинни растения. Трябваше да създаде цяла нова екология!

По време на един голям сбор свободните попитаха новия си „пророк“ какво трябва да правят, колко ще трае всичко, кога Дюна ще се покрие с изобилна зеленина. Кайнс естествено бе извършил изчисленията. Огледа се невъзмутимо и като учител, отговарящ на нелепо лесен въпрос, вдигна рамене:

— Триста до петстотин години. Или малко повече… Някои сподавиха стонове на разочарование, другите само се взираха стоически в своя умма. Продължиха да вършат каквото им нареди. „Триста до петстотин години.“ Мислене и работа за резултати далеч отвъд продължителността на отделния живот. Щяха да се научат и на това. Осенен от прозрение, Юлайът се бе пожертвал за този човек. Нямаше защо повече да се съмняват в божественото му вдъхновение.

Всеки друг вероятно би се поблазнил да злоупотреби с такава власт. Пардот Кайнс само я включи сред обстоятелствата, подпомагащи замисъла му. Представяше си бъдещето, измерено в геоложки епохи и звездни системи, а не чрез дребнави страсти…

Слънцето изчезна зад пясъците в цветна симфония. Кайнс допи последните капки кафе и избърса брадата си. Въпреки думите на Хейнар не можеше да се задоволи с направеното за една година. Предстоящото през вековете беше несравнимо по-важно.

— Наибе, колко са свободните? — попита, вторачен в покоя на пустинята. Чуваше за множество сийчове, виждаше техни обитатели и в харконските селища… но още не можеше да отвикне от мисълта, че са застрашени от изчезване. — Питам те колко сме из целия ни свят.

— Умма Кайнс, такова ли е желанието ти — да се преброим?

Хейнар не се учуди, само искаше да се увери, че е разбрал добре волята на пророка.

— Трябва да науча числеността на населението, за да знам точно как ще преобразяваме планетата. Всичко зависи от броя на хората, които ще се захванат с тази работа.

Старият свободен се изправи.

— Ще бъде сторено. Ще преброим и сийчовете, и обитателите им. Ще изпратя пясъчни ездачи и прилепи с дистранс до всички наши общности и скоро ще съберем данните, които са ти нужни.

— Благодаря ти.

Кайнс посегна към подноса. Фрийт се появи от сянката и го прибра. Бременността не бе отнела нищо от пъргавината й.

„Първото общопланетно преброяване на свободните… — помисли планетологът. — Още едно знаменателно събитие.“

Стилгар дойде при него на другата сутрин. Очите му блестяха.

— Умма Кайнс, събираме нещата за пътуването ти далеч на юг. Много е важно да ти покажем някои неща там.

Стилгар беше един от най-усърдните му помощници. Изглежда влиянието му в сийча нарасна след сродяването с планетолога, но не мислеше за лична изгода, а за общото благо.

— Колко ще трае пътуването? — недоверчиво попита Кайнс. — И къде всъщност отиваме?

Зъбите на младежа се показаха искрящо бели между устните.

— Изненада! Трябва да видиш с очите си, иначе няма да повярваш. Нека това бъде подарък от нас за теб!

Обзетият от любопитство учен се озърна към нишата с най-важните си принадлежности. Не биваше да забравя електронния бележник, за да попълни записките си.

— Хм… И колко ще пътуваме?

— Двадесет кречетала — отвърна Стилгар с мерната единица за дълбоката пустиня и повтори на излизане: — Далеч на юг.

Фрийт, макар и в напреднала бременност, прекарваше дълги часове пред становете или в работилниците за влагосъхраняващи костюми. Закусиха заедно, макар да размениха само няколко думи. Когато тя се взираше така мълчаливо в него, той все си мислеше, че изобщо не я разбира.

Жените на свободните като че имаха отделен свят, свое място в обществото на пустинниците. Тукашният живот с нищо не му напомняше за отношенията по други светове на Империята. Говореше се, че местните жени били може би най-свирепите бойци в цялата галактика и ако ранен враг попаднел в ръцете им, по-добре било да се самоубие тутакси, иначе…

Не откриваше и ключа към загадката на сайядините, светите жени на сийча. Досега бе видял само една от тях на сватбената церемония. Носеше дълга черна роба като бене-гесеритките. Мъжете не желаеха да обсъждат заниманията и ролята им. „Друг свят, други тайни…“

Мислеше си, че би било полезно да се проведе социологическо изследване на реакциите и приспособяването на различните култури към крайно враждебна околна среда. Питаше се как ли влияят суровите условия върху инстинктите и традиционните роли на половете. Но и без това беше затрупан с работа, а като планетолог не се чувстваше достатъчно подготвен за подобни начинания. Дояде си закуската и се наведе да целуне жена си. Погали засмян закръгления й корем под дрехата.

— Стилгар иска да пътувам с него. Ще се върна колкото се може по-скоро.

— Докога няма да си тук?

Тя явно мислеше за наближаващото раждане. Докато Кайнс, увлечен в дългосрочни планове, не забелязваше, че съвсем скоро ще стане баща.

— Каза, че пътуването е двадесет кречетала.

Не знаеше как да превърне тази мярка в нещо по-разбираемо.

Фрийт изви вежди в безмълвно учудване, сведе поглед и се зае да разтреби масата.

— И най-дългото пътуване минава по-бързо, ако сърцето е изпълнено с покой. — В гласа й разочарованието почти не се долавяше. — Ще те чакам, съпруже. — Поколеба се и добави: — Изберете си добър червей.

Кайнс пак не я разбра.

Не след дълго Стилгар и още осемнадесет млади мъже в пълно пустинно снаряжение го поведоха по виещите се тунели към подножието на планината. Излязоха в началото на огромния пясъчен океан, прострял се на запад. Ученият се опита да прогони смътната си тревога. Нажежената пустош му се струваше прекалено опасна. Този път истински се зарадва, че не е сам.

— Умма Кайнс — изрече Стилгар, — отиваме отвъд екватора, където ние, свободните, имаме други земи и други тайни.

Планетологът го зяпна изумен. Бе слушал само безнадеждно мрачни истории за необитаемите южни райони. Загледа се в тази посока, а Стилгар бързо провери дали е облякъл правилно влагосъхраняващия си костюм. Пристегна няколко уплътнения.

— А как ще пътуваме?

Единственият лек орнитоптер на сийча не можеше да побере толкова хора, камо ли да излети с тях.

— Ще яздим, умма Кайнс — натърти младежът. — Омун ще ни покаже какъв пясъчен ездач е станал.

Отрядът закрачи в колона по един. Всички носеха пустинни ботуши темаг. Изведнъж първият от колоната се втурна по билото на висока дюна, изпреварил с няколкостотин метра останалите. Там заби надълбоко дълъг прът, нагласи нещо в горния край и скоро се чу приглушено ритмично туптене. Планетологът вече бе виждал такова приспособление по време на лова на пясъчен червей, завършил твърде плачевно за самолюбието на Глосу Рабан.

— Нима съзнателно призовава червей?

— Да, стига и бог да го желае — кимна Стилгар. Омун приклекна и извади от дълъг вързоп няколко инструмента — дълги стоманени куки, остри остени и намотки въже.

— Сега пък какво прави?

Свободните чакаха търпеливо, натоварени с раници и вързопи.

— Ела, трябва да сме готови, когато дойде Шай-хулуд — подкани Стилгар.

Заеха нова позиция. Младежите си шепнеха нещо. Скоро Кайнс чу незабравимите звуци — съскането и все по-силния грохот на пясъчното чудовище, привлечено неустоимо от ритъма на кречеталото.

Омун се напрегна, стиснал куките в едната си ръка. Въжето вече бе окачено на кръста му. Не помръдваше. Другите чакаха наредени по билото на съседната дюна.

— Ето го! Виждаш ли?

Видимо развълнуваният Стилгар сочеше на юг, където пясъкът се надигаше, сякаш някакъв подземен боен кораб се бе устремил към кречеталото. Планетологът не проумяваше смисъла на ставащото. Да не би Омун да се готвеше за нелепа битка със зловещия червей? Или щеше да се пожертва, за да е успешно дългото им пътуване през пустинята?

— Подготви се! — Стилгар стисна силно ръката на Кайнс. — Ние ще ти помогнем.

Преди ученият да го попита какво точно предстои, кречеталото блъвна ревяща вихрушка. Омун беше нащрек и отскочи назад, дебнейки удобния момент. Огромната уста на червея изникна от дълбините и погълна източника на досадния шум. Широките пръстени се подадоха над пустинята.

В този момент Омун се хвърли в лудешки бяг, макар краката му да затъваха в разровения пясък. Покатери се по извит широк пръстен на червея с помощта на куките си.

Кайнс зяпаше втрещен; не можеше нито да подреди мислите си, нито да осъзнае постъпката на младежа. „Не вярвам…“

Свободният заби по-широка кука, подобна на лопата, във вдлъбнатината между два пръстена и дръпна с все сила, оголвайки розовата плът отдолу. Червеят се завъртя, за да предпази чувствителното място от нараняващия го пясък. През това време Омун ловко изприпка нагоре и заби нова кука. Така чудовището беше принудено да излезе още по-нагоре на повърхността. Щом се озова в най-високата точка зад главата на червея, младежът заби някакъв остър прът и пусна дългите въжета. Даде знак на другите.

Свободните закрещяха весело и повлякоха тичешком Кайнс към страховитото същество. Той едва се задържаше на краката си. Още трима се покатериха пъргаво по въжетата и добавиха вестителни куки, както ги наричаха, за да задържат червея върху дюните. Грамадното създание запълзя напред, но някак объркано, сякаш не разбираше защо тези противни буболечки го тормозят.

Бягащите свободни подхвърляха товара си, а стоящите горе го привързваха върху гърба на червея с въжета и припряно сглобяваха нещо. Стилгар дърпаше зашеметения Кайнс, за да не изостане. Планетологът усещаше лъхащата от съществото топлина и се питаше какви ли химически огньове бушуват в огромната жива пещ…

— Хайде, умма Кайнс, качвай се! — извика Стилгар и му помогна в движение да закачи носовете на ботушите си в спуснатите примки.

Пардот се катереше неумело, въпреки че подметките му не се плъзгаха по грапавото туловище. Изкачването сякаш нямаше край. От нажежения въздух около Шай-хулуд го заболяха дробовете. Накрая Стилгар го изведе върху гърба на червея, където вече се бяха събрали останалите.

Оказа се, че са скалъпили специално за него грубовата площадка със седалка и навес. Другите стояха, стиснали изпънатите въжета. Кайнс с благодарност се отпусна на седалката и се вкопчи в страничните облегалки. Обезсърчаваше го чувството, че изобщо не си е на мястото и всеки миг ще литне надолу, за да бъде премазан. От клатушкането го присвиваше стомахът.

— Така превозваме само нашите сайядини — обясни Стилгар. — Знаем обаче, че не си подготвен да яздиш Шай-хулуд. Това е израз на нашата почит към умма. Не се срамувай!

Кайнс кимна разсеяно и се загледа напред, а Омун вече дърпаше въжетата и куките, насочвайки лъкатушещото чудовище на юг.

 

 

През целия ден сухият прашен вятър брулеше лицето му, а наоколо слънцето се отразяваше заслепяващо от пясъците. Планетологът естествено нямаше как да измери скоростта на червея, но се стъписваше от бързината му.

Долавяше повеи, наситени с кислород и дъх на прегорял кремък. Изведнъж се досети, че при почти пълната липса на растителна покривка по планетата би трябвало тези влечуги да са основният източник на кислород в атмосферата.

С големи усилия се задържаше на седалката. Дори не помисли да вади електронния си бележник от раницата. Ех, как великолепно щеше да изглежда това пътешествие в доклада му… но никога не би разкрил тази тайна на императора. „Ние наистина обяздихме червей!“ Да, вече имаше неописуемо различни стремежи и задължения!

Преди столетия Империята бе разположила биологически опитни станции по грижливо подбрани точки навсякъде из Дюна, но те полека-лека се повреждаха, изоставени напълно. През последните месеци Кайнс упорито ги възстановяваше. Назначаваше като персонал свободни от своя сийч. Слисваше го умението на братята му да се сливат със средата, да откриват какво им е полезно и да използват техниката. Бяха невероятно приспособими — единственият начин да оцелеят в свят като Дюна.

По негови указания вземаха оборудване от по-отдалечените и недостъпни опитни станции и го отнасяха в сийчовете. После той невинно попълваше необходимите формуляри за повредени модули и чиновниците на Империята нареждаха всичко да бъде подменено, за да работят станциите…

След толкова часове шеметно пътуване през голямата пустош червеят ставаше муден, умората му личеше и Омун по-трудно го направляваше. Животното като че ли нямаше търпение да се зарови в пясъка въпреки риска да нарани откритите си меки тъкани.

Накрая Омун го остави да спре изтощен. Свободните наскачаха и помогнаха на Кайнс да се плъзне надолу по грубия пръстен. Водачът слезе последен и позволи на червея — твърде преуморен, за да се интересува от тях — да потъне в пустинята. Знаеха, че Шай-хулуд бързо ще се възстанови.

Побързаха да стигнат до скалист рид. Кайнс се изненада, че попаднаха в малък сийч, където ги посрещнаха с добре дошли за обща вечеря и разговор. Явно мечтите на планетолога вече бяха познати навсякъде из тайните убежища на свободните. Наибът на този сийч дори заяви, че за хората му ще е голяма чест да приютят през нощта човек като умма Кайнс.

На сутринта продължиха върху друг червей. Вече можеше да си представи какво означават „двадесет кречетала“.

Вятърът носеше само кристално чист въздух, светлината играеше по пясъците, а свободните се наслаждаваха на приключението си. Кайнс седеше под навеса като император на своя трон и оглеждаше пустинята. Дюните бяха и безкрайно разнообразни, и чудато еднакви навсякъде.

Преди около месец се бе отдалечил от сийча на Хейнар с малък имперски топтер. Кратка буря го отклони от курса. Овладя машината въпреки внезапните пориви на вятъра, но скоро занемя от изненада — стихията бе издухала пясъчната покривка от огромна белееща се плоскост. Солена падина.

Бе виждал такива явления и преди, само че не на Дюна. Падината приличаше на огледален овал и бележеше някогашните граници на море. Простираше се на около триста километра. Щом въображението му запълни с вода дъното на древния океан, Кайнс потръпна от вълнение.

Приземи се и излезе от топтера. Примижа в стелещия се прахоляк. Приклекна, после заби пръсти в сипкавата бяла повърхност. Облиза показалеца си и предположението му се потвърди — горчива сол. Не се съмняваше, че на тази планета е имало морета. Още не беше уверен обаче защо са изчезнали.

А сега — червей след червей — пътешестваха отвъд екватора и все по на юг. Много гледки напомняха на Кайнс за откритието му — блещукащи падини, вероятни останки от морета и езера. Сподели догадките си с младите свободни, но те можеха да се позоват само на митове и предания, не особено полезни за учения. А и повече ги интересуваше целта на пътешествието.

Най-сетне оставиха последния червей зад себе си. Отрядът продължи между острите зъбери в тези най-южни райони на Дюна. Шай-хулуд не доближаваше местата около полюсите. И макар че някои водни търговци бяха проучили северната ледена шапка, естествено за да извличат печалби от нея, южният полярен район оставаше безлюден и обвит в тайна. Никой не идваше тук… освен свободните.

Младежите едва сдържаха вълнението си през целия ден, докато крачеха по камънаците. Накрая Кайнс разбра какво жадуваха да му покажат. Бяха сътворили и съхранили потресаващо съкровище!

Недалеч от жалката ледена шапка, където според Стилгар и останалите било прекалено студено за заселване, пратеници на множество сийчове бяха разположили добре прикрития си бивак. През древен пролом — може би корито на река? — навлязоха в криволичещо дефиле. Кайнс погледна под краката си — камъните наистина бяха изгладени и заоблени от течаща вода. Макар и възхладен, въздухът беше по-топъл, отколкото би очаквал толкова близо до полюса.

Свободните бяха разположили хитроумно слънчеви отражатели и усилватели в стените на урвата, за да сгреят земята и да топят замръзналата почва. А в песъчливата и камениста пръст бяха посадили растения.

Кайнс занемя. Съзираше началото на своята мечта с очите си!

Близна една капка — по-вкусно нещо не бе опитвал, откакто стъпи на Дюна. Чиста вода от земята, не минала хиляди пъти през филтри и влагосъхраняващи костюми…

— Виж тайната ни, умма Кайнс — промълви Стилгар.

— Направихме всичко това само за година.

Туфи жилава трева никнеха по влажните участъци в разширяващия се каньон, имаше ярки пустинни цветчета, стелеха се дори яките лози на растение, раждащо едри кратуни. После погледът му се спря на най-изумителното — редици нисички финикови палми, вкопчили се с корените си в живителната влажна пръст.

— Палми… Започнали сте!

— Да, умма — сдържано кимна Стилгар. — Тук можем да надзърнем в бъдещето на Дюна. А из целия свят свободните изпълняват поставената от теб задача — засяват треви по наветрените страни на дюните, за да ги укрепят.

Планетологът сияеше. Наистина се бяха вслушали в думите му! Тревите щяха да пускат плетеници от коренчета, да събират вода, да обездвижват пясъците. С откраднатото от опитните станции свободните щяха да дълбаят водни резервоари, да градят ветрокапани, за да събират капчиците влага от ветровете…

Отрядът остана в закътаната урва няколко дни. Кайнс се опияняваше от гледките. Идваха и свободни от други сийчове. Това място май се превръщаше в новия сборен пункт на потайния народ. Пратениците се взираха с широко отворени очи в растенията, избуяващи на открито.

Една вечер самотен пясъчен ездач се довлече преуморен в каньона. Търсеше умма Кайнс. Останал без дъх от изкачването, сведе очи, сякаш не смееше да срещне погледа на пророка.

— Завършихме преброяването, както заповяда — обяви той. — Събрахме сведенията от всички сийчове и вече знаем точно колко са свободните.

— Чудесно, казвай! — усмихна се подканящо планетологьт. — Имам нужда поне от приблизителни данни, за да предвидя колко бързо ще напреднем в работата.

Младежът отметна глава и най-после го погледна с наситено сините си очи.

— Оказа се, че сийчовете са повече от петстотин.

Планетологът издиша шумно. Изобщо не бе очаквал убежищата да са толкова много.

— А истинските свободни на Дюна са повече от десет милиона. Умма Кайнс, искаш ли да направим съвсем точно обобщение на сведенията?

Ученият се олюля, защото внезапно му се зави свят. Та това беше неимоверно число! И имперските специалисти, и чиновниците на харконите бяха уверени, че пустинните обитатели са не повече от няколко стотици хиляди, най-много милион…

— Десет милиона!

Той скочи към стъписания младеж и го прегърна братски. Толкова много усърдни работници! „С подобна неуморна армия наистина ще преобразим цялата планета!“

Вестоносецът се отдръпна почтително, макар лицето му да грейна от честта.

— Нося и друга новина, умма Кайнс. Помолиха ме да ти предам, че твоята жена Фрийт е родила силен син, който несъмнено ще бъде гордостта на своя сийч след време.

Планетологът зяпна, останал без думи. Бе вече баща! Озърна се безпомощно към Стилгар, Омун и другите. Наоколо размахаха ръце и закрещяха поздравленията си. Досега не се бе замислял особено за промените в живота си, но в този миг щастието като буен поток отнесе изненадата му.

С избистрен от радостта взор Кайнс огледа дългите редици палмички, все по-високите треви и цветя. Накрая вдигна глава към тясната начупена ивица синьо небе, обрамчена от стените на урвата. Фрийт е родила син…

— Значи свободните са станали с един повече! — високо изрече той.