Брайън Хърбърт, Кевин Андерсън
Дюна: Родът Атреидес (49)

Казвай истината. Така е най-лесно, а и почти винаги тя е най-силният довод.

Аксиома на Бене Гесерит

Дънкан Айдахо се взираше в салусанския бик през решетките, между които трептеше силовото поле. Срещна погледа на фасетьчните очи на свирепата твар. Под множеството разклонения на роговете се криеше раздвоен мозък, способен само на една мисъл: „Унищожи всичко, което се движи.“

Вече няколко седмици момчето се стараеше до изнемога в обора, колкото и неприятна работа да му възлагаха. Хранеше и поеше бойните бикове, чистеше клетките им — избутваха ги със силовото поле в съседно ограждение, за да не го нападнат, докато рине мръсотията.

Харесваше му тук, въпреки че околните се мръщеха гнусливо на заниманията му. Той дори не смяташе, че върши черна работа, макар да чуваше мърморенето на другите момчета. За него беше предостатъчна отплата да има свободата си. И почиташе искрено своя благодетел дук Паулус Атреидски.

Тъпчеше се до насита, имаше удобно жилище и чисти дрехи винаги, когато му потрябваха. Макар че никой не искаше от него да се преуморява, изпълняваше всяка задача с въодушевление. Въпреки това му оставаше свободно време, а момчетата разполагаха със своя зала за спорт и развлечения. Можеше да плува в морето колкото си ще, а един дружелюбен възрастен рибар понякога го вземаше на лодката си.

В момента дукът имаше пет бика. Дънкан опита да се сприятели с тях, подкупваше ги със стиски свежа трева или плодове, но когато майстор Иреск го завари да прави това, здравата се ядоса.

— Дукът излиза да се бие с биковете, момче… Да не мислиш, че ще му хареса да си кротуват на арената?!

Подпухналите очи на белокосия мъж се разшириха от гняв. Бе приел Дънкан да работи при него по заповед на дук Паулус, макар и без особено желание.

— Трябва да нападат, разбра ли? Само това оставаше — да мучат мило на Пласа де Торос! Какво ще си помислят хората?

Момчето сведе очи и тихомълком се изниза. Повече не му хрумна да се държи добре с животните.

Бе гледал холозаписи на предишни боеве с участието на дука, а и на други прочути матадори. Натъжаваше се, като гледаше как умират великолепните бикове, но се изуми от смелостта и увереността на Паулус Атреидски.

Научи, че последната корида на Каладън била проведена по случай заминаването на наследника Лето. Старият дук бе обявил, че скоро пак ще има представление на арената в чест на гостите от Икс. Да, де… изгнаниците, напомни си Дънкан.

Макар че имаше свое кътче в крилото за прислугата, той честичко оставаше да спи близо до биковете, слушаше нощем пръхтенето и мученето им. Вече долавяше техните движения дори насън, умееше да разпознава реакциите им. От няколко дни животните ставаха по-неспокойни и свирепи, блъскаха яростно с рога клетките си… сякаш предусещаха какво ги чака.

Нещо не беше наред. Толкова дълго и внимателно ги наблюдаваше, че сякаш проникваше в инстинктите им. Знаеше и как да ги предизвика, и как да ги успокои… а това поведение беше трудно да се обясни.

Майстор Иреск видимо се стресна, щом сподели с него безпокойството си. Почеса колебливо оредялата коса на темето си и изражението му изведнъж се промени. Вторачи се с подозрение в момчето.

— Ами, нищо им няма на биковете! Ако не те бях опознал, щях да си помисля, че си поредната харконска гадинка, която само гледа да подбужда тревоги. Бягай да си вършиш работата.

— Какви харкони?! Та аз ги мразя и в червата!

— Но си отраснал при тях, шушумиго. А ние, атреидите, сме се научили винаги да бъдем нащрек. — Той грубо побутна Дънкан. — Хайде, ако не знаеш какво имаш да свършиш, аз ще ти намеря!

Момчето бе дочуло, че отначало Иреск е бил на служба при династията Ричиз. Едва ли имаше чак такова право да се пъчи, че е от атреидите. Не се заяде, но и не отстъпи.

— Бях роб на харконите, а накрая ме подгониха като дивеч.

Иреск сви бухналите си вежди. Кльощавото дългуресто тяло и вечно рошавата коса му придаваха прилика с плашило.

— Старата вражда между династиите пуска дълбоки корени и сред простолюдието. Знам ли какви номера можеш да ми извъртиш…

— Господине, не затова ви казах за биковете — запъна се Дънкан. — Плашат ме, когато са такива. А за родовите вражди нищичко не знам.

Иреск се засмя. Отказваше да го чуе.

— Раздорите между династиите Атреидес и Харконен са започнали още преди хилядолетия. Нима не си учил дори за битката при Корин, за страшната измяна и за моста Хретгир? Не знаеш ли, че заради един от предците на харконите хората едва не претърпели поражение срещу омразните мислещи машини? При Корин всичко висяло на косъм, щели сме да загубим последното сражение, ако не са били атреидите.

— Не съм учил история — намуси се момчето. — По едно време трудно си намирах и какво да ям.

— Тогава аз ще ти кажа! Някога родовете Атреидес и Харконен били задружни, ама не и след предателството… А ти, хлапако, ни се стовари направо от Гайъди Прайм. — Иреск сви костеливите си рамене. — Да не очакваш да ти повярваме веднага? Благодари се, че дукът изобщо те пусна тук.

— Че какво ме засяга мен битката при Корин? — искрено се озадачи Дънкан. — И какво общо има тя с биковете? Било е толкова отдавна!

— Ох, омръзна ми да си губя времето с теб. Поне не притеснявай останалите с измишльотините си. При нас всеки върши своята работа, момче!

Дънкан не мързелуваше и се държеше достойно, но не само Иреск се отнасяше с него тъй, сякаш е едва ли не разконспириран шпионин. Каква полза, чудеше се момчето, биха имали харконите от деветгодишен агент?

Този път обаче се вбеси от несправедливостта.

— Господине, с биковете става нещо лошо! Дукът трябва непременно да научи за това преди боя!

Иреск го изгледа присмехулно.

— Когато започна да се нуждая от съветите на дете, ще се обърна първо към теб, господин Айдахо.

Дънкан се върна посърнал при клетките и се загледа в разярените и изнервени мутанти от Салуса Секундус. Фасетъчните им очи блестяха необичайно трескаво.

Да, нещо се бе объркало ужасно. Изобщо не се съмняваше, но кой ли би пожелал да го изслуша?