Метаданни
Данни
- Серия
- Прелюдия към Дюна (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Dune: House Atreides, 1999 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Владимир Зарков, 2000 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,6 (× 14гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- sir_Ivanhoe(5 септември 2007)
- Разпознаване и корекция
- NomaD(10 септември 2007)
Издание:
Издателство „Аргус“, 2000
Камо, карта, 2000
История
- —Добавяне
А ти, в чиито гърди бие плашливо сърце, бъди силен и не се бой. Защото виж — твоят Бог се завръща да въздаде мъст! Той идва да те спаси от поклонниците на машините.
В крилото за наложници на двореца машините за масаж потупваха и размачкваха голата плът, мажеха с ароматни масла всяка великолепна извивка по телата на жените, оказали се достойни за императора. Усъвършенствани устройства премахваха целулита, подобряваха мускулния тонус, стягаха коремите и брадичките, смекчаваха кожата с микродози от необходимите й вещества. Всичко в наложниците трябваше да се харесва на Елруд, макар напоследък той да бе загубил интереса си към тях. Дори най-възрастната от четирите жени, прехвърлилата седемдесетте Грера Кари, имаше фигура, на която можеха да завидят двойно по-млади от нея. Дължеше свежестта си и на често поглъщания меланж.
Лъчите на изгряващото слънце проникваха с кехлибарени оттенъци през дебелите прозорци от бронепласт. Когато масажът на Грера завърши, машината я уви в затоплена хавлия и притисна към лицето й кърпа, напоена с извлеци от евкалипт и боровинки. Масажната маса се промени в сензоформено кресло, което веднага се приспособи към положението на тялото й.
От тавана се спусна автоматизиран модул за маникюр. Грера шепнеше, потънала в сутрешната си медитация, докато апаратът се занимаваше с ноктите й. Накрая модулът се прибра в нишата си, жената стана и пусна хавлията на креслото. По цялата й кожа премина електрическо поле, за да отстрани нежеланите косъмчета.
„Идеално.“ Или поне съвършено според вкуса на императора.
Единствено Грера беше толкова отдавна в двореца, че да помни Шандо. Елруд не бе обръщал прекалено внимание на тогавашната си наложница, но когато тя го напусна, започна да се заяжда с останалите и да се ядосва за загубата си. Дори през следващите години си подбираше предимно жени, чиято външност да му напомня за Шандо.
Греда се озърна към другите, които се подлагаха на същите процедури като нея. Замисли се колко беше се променил животът им. Само допреди година рядко се събираха и четирите, защото Елруд изпълняваше „имперския си дълг“, както предпочиташе да се изразява, с някоя от тях. Бяха измислили на дъртия пръч прякора Форникарио — дума от някакъв древен земен език, подсказваща за неутолимия му сексуален глад. Споменаваха я само помежду си и се подсмиваха.
— Да сте виждали Форникарио наскоро? — обади се по-високата от двете млади наложници в другия край на стаята.
Всички прихнаха и Грера промълви:
— Уви, нашият имперски дъб се превърна в плачеща върба.
И сега Елруд прекарваше много време в леглото, но по съвсем други причини. Здравето му го напускаше бързо, вече се бе лишил от либидото си, а скоро нямаше да му остане и ум.
Млъкнаха изведнъж и се обърнаха стреснати към входа. Без да ги предупреди, кронпринцът Шадам влезе с неизменния си спътник — Хазимир Фенринг. Жените наричаха този дребосък Пора заради тясното му лице и острата брадичка. Четирите наложници се покриха бързо с хавлиите и станаха, за да проявят уважение.
— Какво ли смешно има, хм-а-а? — проточи Фенринг. — Чух ви да се кискате.
— Момичетата само се шегуваха — отвърна Грера предпазливо.
Като най-старша често говореше от името на всички. Носеха се слухове, че този наглед невзрачен човечец е убивал с нож свои метреси. Когато го погледнеше, беше й твърде лесно да повярва. Дългият живот я бе научил да разпознава хората, които нямат мяра в жестокостта си. А за Фенринг се знаеше също и че е безплоден.
Той я стрелна с огромните си бездушни очи, после пристъпи към двете дошли наскоро руси хубавици. Кронпринцът стоеше до вратата на солариума. Носеше сивата си сардаукарска униформа със сребърни и златни шевици. Всеизвестно бе, че наследникът на трона обича да си играе на военен.
— Моля ви, споделете шегата с нас — настоя Фенринг, вторачил се в по-дребничката блондинка с очи като на Шандо. Двамата бяха с почти еднакъв ръст. — Кронпринцът и аз сме ценители на хумора.
— Разговорът ни имаше смисъл само за нас — намеси се отново Грера.
— Тя няма ли уста да говори сама? — солна се Фенринг и леко сви пръстите си, обсипани с пръстени. — Щом са я избрали да развлича падишах-императора, убеден съм, че умее и да се шегува.
— Грера е права — запъна се русото момиче. — Разговорът беше личен. Не си струва да го повтаряме.
Дребосъкът хвана хавлията, с която тя бе увила съблазнителното си тяло. Младата жена се смръзна от изненада и страх. Той подръпна края и оголи едната й гърда.
— Стига глупости, Фенринг! — ядоса се Грера. — Ние сме наложници на императора. Никой освен него не може да ни докосва.
— Ех, какви сте късметлийки!
Той се озърна към Шадам, който кимна недоволно.
— Хазимир, така е. Ако искаш да се забавляваш, отиди при някоя от моите наложници.
— Приятелю, аз изобщо не я пипнах… Само нагласих хавлията. — Фенринг отстъпи и момичето се уви още по-плътно отпреди. — Но дали императорът е… хм-а-а, ползвал услугите ви наскоро? Научихме, че една част от него вече се е споминала.
Грера Кари се взираше гневно отгоре надолу в Пора. За миг потърси с поглед подкрепа от кронпринца, но срещна само равнодушие. Студените му очи я отбягваха. В ума й се мярна въпросът дали и той е надарен в леглото като баща си. Леденото му държание обаче я караше да мисли, че и на смъртното си ложе Елруд ще е по-страстен любовник.
— Ела с мен да си поговорим още малко за шегите! — заповяда й Фенринг. — Аз също обичам да разказвам вицове.
— Сега ли, господине?
Тя посочи красноречиво хавлията си. Лъскавите му очи се присвиха заплашително.
— Човек с моето положение не може да чака някаква капризна жена да се облече. Сега, разбира се!
Хвана в шепа мекия плат и я задърпа. Тя беше принудена да го последва, за да не остане гола пред двамата мъже. Шадам ги придружи някак отчуждено развеселен.
— Императорът ще научи за това! — предупреди Грера.
— Бива, само викай по-силно, че е зле и със слуха. — Фенринг се ухили нагло. — А и кой ще му каже? Има дни, в които той не помни дори собственото си име. Няма да се разтревожи за бабичка като теб.
От тона му по гръбнака й полазиха неприятни тръпки. Другите наложници зяпаха безпомощно как Пора нахално извежда тяхната уважавана доайенка в коридора…
В този ранен час не се мяркаха придворни, само сардаукарите стояха на стража. Щом присъстваше и кронпринцът, те нямаше да забележат нищо. Гледаха през Грера, сякаш е прозрачна.
Тя долови, че ядът в гласа й дразни Фенринг и предпочете да млъкне. Тази сутрин Пора се държеше повече от странно, но като императорска наложница нямаше защо да се бои от него. Дори да беше се побъркал, едва ли би посмял да й стори зло.
Изведнъж разбра, че Шадам е изчезнал някъде. Бе останала сама със злия дребосък.
Фенринг мина през едно защитно поле — имаше достъп навсякъде — и я избута пред себе си в някаква стая. Тя се подхлъзна на гладкия мраморпласт. Голямото помещение с декоративна камина явно бе служило за подслоняване на гости, но в момента нямаше никакво обзавеждане. Миришеше на запустяло.
Макар че беше въоръжена само с хавлията си, Грера се изправи гордо и безстрашно пред Фенринг. Все пак се постара презрението й да не проличи прекалено.
Вратата се затвори. Шадам не се мяркаше. Какво ли искаше от нея Пора? Той извади блещукащ зелен овал от джоба на туниката си, натисна бутон и в светлината заискри дълго зеленикаво острие.
— Не те доведох тук да си бъбрим. — Завъртя оръжието пред очите й. — Всъщност искам да изпитам ето това. Съвсем ново е, а пък аз отдавна не харесвам някои от живите играчки на императора…
За Фенринг се знаеше също, че убива с голи ръце не по-рядко, отколкото уреждаше „злополуки“ или плащаше на други да свършат работата. Понякога предпочиташе да оплеска всичко с кръв, друг път — да действа изискано. Едва деветнадесетгодишен, бе се измъкнал една нощ от двореца и заклал двама служители от администрацията, просто за да докаже на самия себе си, че е способен да го извърши. И досега се стараеше да поддържа уменията си в тази област.
Открай време знаеше, че притежава желязната воля, необходима на всеки хладнокръвен убиец, но като млад не бе очаквал, че това деяние ще му харесва толкова много. Премахването на предишния кронпринц Фафнир беше най-голямото му постижение. А когато умреше и Елруд, щеше да закичи с още едно перо въображаемата си ловджийска шапка. „Това никой не би могъл да надмине!“
Искаше да е запознат с всички нови похвати и изобретения. Не се знаеше кога ще му послужат. А този невронож изглеждаше особено интересен…
Грера се вторачи изцъклено в трепкащото острие.
— Императорът ме обича! Не можеш да…
— Обича те?! Престарялата си наложница? Май повече тъгува за измяната на Шандо. Толкова е изкуфял горкият, че няма и да забележи липсата ти. А другите му женички ще се зарадват на шанса да се издигнат…
Преди тя да отскочи, злодеят я връхлетя. В очите му се разгоря тъмен пламък. Забиваше трескаво острието в гърдите й, отново и отново. Наложницата изпищя в агония, свлече се, изохка дрезгаво и замря. Никакви рани, нито капка кръв, само илюзорна болка. Нямаше улики… Най-съвършеното убийство!
Опиянен, Фенринг се наведе над сгърченото върху смачканата хавлия тяло. Хубава кожа, здрави мускули, макар и вече отпуснати от смъртта. Наистина не беше за вярване, че е на толкова много години. Доста меланж трябва да е излапала, а и всеки ден се е грижила за себе си часове наред. Опипа шията й. Не се долавяше пулс.
Невроножът наистина се оказа интересно изделие. Изобретателят от Ричиз бе го нарекъл понта. Едно от малкото полезни творения, създадени през последните десетилетия на този скучен свят…
Зеленото острие се прибра в овала с напълно правдоподобно изщракване. Жертвата не само си бе внушила, че е поразена смъртоносно, но и чрез непоносимо силната стимулация на нервите си наистина бе преживяла гибелно нападение. В известен смисъл Грера бе убита от собствения си организъм. Затуй по съвършената й кожа нямаше нито следа.
Наистина понякога кръвта изостряше и без това вълнуващото преживяване, но пък заличаването на следите често се оказваше неприятен проблем.
Чу познати звуци зад гърба си — вратата се отвори и защитното поле се изключи за секунда. Озърна се и срещна застиналия поглед на Шадам.
— Хазимир, как ти хрумна да го направиш! Ама че напразна смърт… Нищо, де. Тя вече не беше нужна никому.
— Горката старица май е починала от инфаркт — поклати глава Фенринг. От другия си джоб извади втората понта. Имаше рубиненочервено острие. — Ще проверя как работи и този нож. Баща ти стиска душата си зад зъбите по-дълго, отколкото очаквахме. Това ще го довърши чудничко. Никакви улики. Защо да бездействаме, докато отровата го прати в гроба?
Шадам сгуши глава в раменете си, като че вече го обземаха съмнения. Потрепери и си придаде строго изражение.
— Ще чакаме, докогато се наложи! Споразумяхме се да не прибързваме.
Винаги, когато кронпринцът се напъваше да си придава важност, Фенринг изпитваше влудяваща досада.
— Хм-а-а… Защо ли останах с впечатлението, че тъкмо ти бързаш? Елруд продължава да прави грешка след грешка, разпилява парите на Корино с всеки ден, през който още диша… — Големите очи се разшириха още повече. — И колкото по-дълго е в това състояние, толкова по-жалък ще го запомни историята.
— Нищо няма да предприемаме — отсече Шадам. — Боя се, че ще прекалим и ще се издадем.
Хазимир Фенринг се поклони.
— Както желаете, принце.
Излязоха, оставяйки трупа в празната стая. Рано или късно някой щеше да го намери. Фенринг не за пръв път си позволяваше такава дръзка самонадеяност. Не му се вярваше, че на трите живи наложници би им стигнала смелост да го обвинят. Ще се уплашат да не споделят участта на Грера, а и най-вероятно тутакси ще започнат да се борят коя да стане фаворитка на слабоумния старец.
Докато новината стигнеше до ушите на императора, той едва ли щеше да е способен да се досети коя е била Грера Кари.