Брайън Хърбърт, Кевин Андерсън
Дюна: Родът Атреидес (45)

Възприятията господстват над Вселената.

Максима на Бене Гесерит

Роботизирана совалка напусна хайлайнера, кръжащ в системата Лаоджин, и се стрелна към повърхността на Уалах IX. Периодично предаваше съответните кодове за сигурност, за да мине през външната отбранителна система на Сестринството.

Гъстата коса на Гайъс Хелън Мохайъм започваше да сивее, тялото й — да намеква за възрастта си. Поне пред себе си светата майка признаваше, че ще й олекне да се завърне у дома след толкова месеци, през които изпълняваше задълженията си къде ли не. Всяка задача беше като нова нишка, втъкана в безмерния гоблен на Бене Гесерит. Нито една от сестрите не обхващаше с разума си цялата картина, плетеницата от събития и хора; също като останалите Мохайъм просто вършеше своя пай от работата.

Бременността й напредваше и Сестринството я бе призовало да остане в средището, докато роди дъщерята, която очакваха толкова нетърпеливо. Само квизац майката Анирул знаеше истинската й ценност за размножителната програма — всичко зависеше от това дете! И Мохайъм разбираше, че дъщеря й е много важна за бъдещите планове, но дори многогласният шепот на Другите Памети замлъкваше упорито, когато им задаваше въпроса „защо?“…

Совалката на Сдружението пренасяше само нея към планетата. Потиснати от плътната сянка на джихада, производителите от Ричиз бяха създали нелепо ръбат робот, осеян с груби нитове. Машината нито подражаваше на човешкия мозък, нито приличаше на хората… а и не беше особено сложна.

Роботът служеше за прехвърляне на пътниците и товарите от кораба в орбита до планетата и обратно, изпълнявайки само предварително зададени команди. Програмите едва допускаха необходимата приспособимост към промените във въздушните коридори или климатичните отклонения.

Седнала до илюминатора, Мохайъм си мислеше за чудесното наказание, което наложи на барон Харконен. Оттогава бяха минали само няколко месеца и той едва ли подозираше какво му предстои, но бене-гесеритките умееха да чакат разплатата толкова дълго, колкото се налага. Питаше се дали след години съсипаният от болестта барон няма да стигне до самоубийство…

Разбира се, бе постъпила импулсивно, но напълно справедливо. И старшата майка Харишка не би одобрила, ако династията Харконен остане ненаказана. Мохайъм смяташе, че решението й е било жестоко, но напълно уместно. Освен всичко друго, така спести на Сестринството излишно похабени усилия и време.

Надяваше се второто дете да отговаря идеално на изискванията, защото вече не биха имали никаква полза от барона. Ако не… Бене Гесерит винаги предвиждаше и други ходове. Размножителните програми бяха достатъчно гъвкави.

Все пак малко се озадачаваше, че отново избраха нея след първия провал. По-старшите не й обясниха нищо, а самата тя знаеше, че не бива да любопитства. „Нима има смисъл да задълбавам в дреболиите? Нося каквото трябва в утробата си.“ Ако плодът нямаше недостатъци, това сигурно би се отразило благоприятно и на нея самата, би могло да доведе дори до избирането й за старша майка от прокторите след време…

Изведнъж усети промяна в полета на совалката. Надзърна през тесния илюминатор — извивката на видимата част от Уалах IX рязко се преобърна. Планетарният апарат се гмурна в атмосферата тъй, сякаш бе станал неуправляем. Предпазното поле около седалката й заблещука в смущаващо необичаен оттенък на жълтото. Досега механизмите само шумоляха тихичко, но внезапно запищяха така, че я заболяха ушите.

По модула за управление отпред лудешки пробягваха светлинки. В движенията на робота сякаш се промъкна неувереност. Мохайъм бе обучена да се справя с кризисни ситуации и умът й веднага заработи трескаво. Макар и рядко, тези космически съдове се повреждаха и нещастията ставаха неизбежни заради липсата на пилот, способен да реагира на извънредните обстоятелства.

Совалката падаше устремно, друсаше се от неравномерната съпротива на атмосферата. Роботът опитваше отново и отново онова, което беше заложено в схемите му. Двигателят се включи за миг и пак угасна.

„Не може да бъде… — вдървено помисли Мохайъм. — Не и сега, когато нося това дете…“ Древни инстинкти я подтикваха да вярва, че ако и този път оцелее, дъщеря й ще бъде здрава и ще отговори на отчаяните надежди на Сестринството.

Но я измъчваха и подозрения. Навигаторите на Сдружението решаваха задачи в многоизмерни пространства от най-висш разред, прониквайки в бъдещето. Нима са успели да разкрият плановете на Бене Гесерит и са се почувствали заплашени?

Докато совалката се носеше към своята наглед неизбежна гибел, през ума на Мохайъм профучаваха най-невероятни догадки. Предпазното поле около нея видимо се разтегна и пожълтя още повече. Тялото й се притисна в него, всеки момент щеше да го разкъса.

Впрочем не бяха ли предположенията й твърде далеч от истината? Ами ако по-висша от Сестринството сила стоеше зад злополуката? Бене Гесерит не се ли опитваше да си присвои ролята на божество със своите размножителни програми? Не съществуваше ли истински Бог въпреки скептичното и дори понякога цинично отношение на сестрите към вярата?

„Ама че гнусна шега би било да го срещна…“

Уродливостта на първото дете, собствената й предстояща смърт, както и тази на втория зародиш… все нещо означаваха! Но ако е така, кой… или какво е причинило бедата?

Бене-гесеритките не вярваха в злощастните случайности.

„Не бива да се страхувам — занарежда безмълвно. — Страхът е убиец на разума. Страхът е малката смърт, която води до пълно обезличаване. Ще се изправя с лице срещу моя страх. Ще му позволя да премине над мен и през мен. А когато отлети, ще обърна мисления си взор към неговия път. Където е минал страхът, не ще остане нищо. Ще остана само аз.“

Молитвата против страх, съчинена в древността от някоя неизвестна сестра и предавана от поколение на поколение.

Мохайъм вдиша дълбоко и овладяно, треперенето й отслабна. За миг совалката престана да се върти, илюминаторът се обърна към планетата. Двигателят отново се включи, появиха се и накъсаните тласъци… Мохайъм виждаше колко бързо се спускат към континента, вече можеше да различи дори разпрострелия се нашироко комплекс на Бене Гесерит — истински лабиринт с бели стени и червени керемиди.

Да не би някой да запращаше совалката към главните сгради на школата? Истинска бомба, натоварена с неизвестно колко мощен експлозив! Ами ако взривът бъде достатъчно унищожителен и лиши Сестринството от старшите му ръководителки и архивите?

Тя напрегна докрай силите си, но не успя да се изтръгне от предпазното поле. Совалката се завъртя и пейзажът долу изчезна от погледа й. Сега илюминаторът гледаше към синьо-бялото слънце над плътните слоеве на атмосферата.

Неочаквано полето се проясни и Мохайъм осъзна, че планетарният апарат е подновил управляемия си полет. Двигателят вече работеше равномерно. Отпред роботът действаше привидно умело, сякаш нищо не се е случило. Вероятно беше задействала някоя от аварийните програми.

Когато совалката меко докосна голямата равна площадка, Мохайъм си позволи една въздишка на облекчение. Втурна се към изходния люк, обзета от желанието да се скрие в безопасността на най-близката сграда… но спря навреме. Отдели миг-два да се опомни и излезе невъзмутимо. Светата майка трябваше да внимава за впечатлението, което създава у околните.

Щом слезе с плавна походка по рампата, сестри и послушници се скупчиха около нея, като че искаха да я защитят с телата си. Старшата майка Харишка вече бе отправила искане совалката да бъде задържана на космодрума за пълен и подробен оглед, докато бъде установено дали се касае за повреда или за саботаж. Но от хайлайнера отговориха с откровено груб отказ.

Светата майка Анирул Садоу Тонкин посрещна Мохайъм с горда усмивка. Изглеждаше много млада. Мохайъм все още се питаше на какво се дължи влиянието й. Двете жени си кимнаха.

Отведоха я в сигурно здание и поставиха силна охрана от въоръжени стражи. Щяха да бдят над нея неуморно.

— Повече няма да пътуваш — уведоми я старшата майка. — Не бива да поемаш никакви рискове, докато не родиш тази дъщеря.