Брайън Хърбърт, Кевин Андерсън
Дюна: Родът Атреидес (43)

Високомерните градят крепостни стени, зад които се опитват да скрият съмненията и страховете си.

Аксиома на Бене Гесерит

Утринните мъгли носеха дъх на йод откъм морето, пропълзяваха по влажните черни скали, които крепяха кулите на Каладънския замък. Паулус обикновено се радваше на мирната гледка, но днес тя го изпълваше с безпокойство. Стоеше на площадката върху една от кулите и вдишваше с пълни гърди чистия въздух. Обичаше планетата си, особено рано сутрин. Освежаващата тишина в началото на новия ден му вдъхваше повече сили и от най-дълбокия нощен сън.

Дори в толкова тревожно време.

Съпругата му се поколеба на прага на спалнята, преди да застане до него. Очите й издаваха умора и обида, но по-ясно от всичко личеше, че не е смекчила упорството си. Щяха да се помирят… и скоро тя отново ще подхване все същото. Хелена непреклонно настояваше, че династията на атреидите се е изложила на огромна опасност заради решението му.

Отдолу долитаха викове, приглушен смях и шумове от енергични упражнения. Дукът надникна към оградения отвсякъде двор и с удоволствие отбеляза, че Лето е станал отдавна и усилено тренира с иксианския наследник в изгнание. Защитните им полета жужаха и просветваха в оранжевите лъчи на изгрева.

През седмиците, откакто заживя на Каладън, Ромбур се възстанови напълно от мозъчното сътресение, получено по време на бягството. Тренировките и животът на открито скоро подобриха и здравето му, и мускулния му тонус, а и цвета на кожата му. Но душата на младока едва ли щеше да заздравее толкова бързо.

Двамата кръжаха, нанасяха удари и ги отбиваха, стараейки се да преценят с каква бързина да насочат остриетата, за да не бъдат отхвърлени от полето. Оръжията им непрекъснато отскачаха със звън от безплътната защита.

— Момчетата са много бодри за толкова ранен час — промълви Хелена, разтривайки внимателно зачервените си очи. Надяваше се да не го подразни с безобидните думи. Пристъпи още една крачка към него. — А Ромбур е отслабнал.

Дукът се обърна — забеляза, че сякаш порцелановото й лице изглежда по-крехко от възрастта, а в косата й се прокрадват сиви нишки.

— Това е най-доброто време за тренировки. Кръвта се раздвижва за целия ден. Втълпих го на Лето още когато беше малък.

Паулус зърна мъждивите сигнални светлинки на траулер навътре в морето, чу и острото предупреждаващо тракане на шамандура край плитчините.

— Да… Момчетата се упражняват — продължи Хелена, — но не видя ли, че и Кайлеа е там? Според теб защо е станала толкова рано?

Дукът пак надзърна надолу и едва сега погледът му се спря на хубавата дъщеря на Доминик. Кайлеа седеше на слънце върху пейка от полиран корал и похапваше плодове. Бе оставила до себе си подарения й от лейди Хелена екземпляр на Оранжевата Католическа Библия. Паулус озадачено се почеса по брадата.

— Това момиче винаги ли се вдига от леглото в ранни зори? Сигурно още не е свикнала с денонощния цикъл на Каладън.

Хелена наблюдаваше как Лето яростно, но премерено нападна през защитното поле на Ромбур и успя да промуши учебния нож, който хубавичко разтърси противника с електрически заряд. Иксианецът кресна неволно, после се изсмя и пъргаво отскочи. Противникът му стрелна с очи Кайлеа.

— Паулус, нима не си забелязал досега как я гледа нашият син? — с кисело неодобрение подхвърли Хелена.

— Не съм.

Дукът отново се взря — и в Лето, и в Кайлеа. Призна пред себе си, че по навик още смяташе за дете момичето от династията Верниус. Може би неповратливият му ум не бе забелязал навреме, че и двамата съзряват бързо…

— Хм, хормоните явно бушуват в кръвта му. Налага се да си поприказвам с Туфир. Ще му намерим подходящи девойчета.

— За да свикне като теб с любовниците още отсега ли?

Тя се извърна уязвена.

— Нищо лошо не виждам в това — Паулус от все сърце се надяваше, че няма да задълбават поне в тази тема, — стига да не се увлече сериозно.

Като всеки благородник в Империята, той не си бе отказвал множество връзки с жени. Разбира се, бракът му с Хелена, една от дъщерите в династията Ричиз, бе уреден по строго политически причини, след претегляне на всякакви варианти и продължително пазарене. Постара се да изгради нормални отношения помежду им, а и до някое време я обичаше — за своя искрена изненада. После тя се отдалечи от него, потъна в религията и мечтите за изгубеното величие, вместо да се среща лице в лице с действителността.

И Паулус тихомълком се върна при любовниците си. Държеше се мило с тях, забавляваше се от душа и внимаваше да не раждат копелета. Никога не продумваше за това по свое желание, но Хелена, разбира се, го знаеше. И трябваше да търпи.

— Да не се увлече сериозна. — Тя пак се вторачи в Кайлеа. — Опасявам се, че у Лето са се пробудили някакви чувства към момичето, а може би дори вече е влюбен. Казах ти да не го изпращаш на Икс!

— Това не е любов — завъртя глава дукът.

Престори се, че наблюдава много съсредоточено двубоя. Хлапаците естествено влагаха в схватката повече възбуда, отколкото умение. Задължително беше да поработят върху ловкостта. Най-тромавият от харконските гвардейци би могъл да проникне през защитните им полета и да ги заколи, преди да успеят да мигнат.

— Толкова ли си сигурен?! — настойчиво и угрижено възкликна Хелена. — Това е много важно, разбери! Лето е наследник на атреидската династия, син на дук. В романтичните си увлечения също трябва да влага предвидливост. И да се съветва с нас, да договаря условията, да търси ползата за себе си…

— Знам — промърмори Паулус.

— Да, знаеш го твърде добре — отвърна тя още по-ледено. — Може би идеята ти за „девойчетата“ не е лоша. Поне няма да се прехласва толкова по Кайлеа.

Момичето, за което говореха, капризно подбираше плодовете от чинията, взираше се в Лето с игриво възхищение и се смееше на похватите му в боя. Ромбур отби поредния удар, полетата се сблъскаха с пращене и искри. Когато Лето се обърна с усмивка към Кайлеа, тя веднага сведе очи с престорено безразличие.

Хелена отлично разпознаваше чудатите стъпки в танца на ухажването, по-сложни от която и да е схватка с мечове или ножове.

— Виж ги само как се гледат! Дукът кимна печално.

— Доскоро дъщерята на династията Верниус щеше да е чудесен избор за Лето…

Натъжаваше се, щом помислеше, че приятелят му Доминик сега е подгонен като дивеч. Елруд явно полудяваше, след като обяви бившия маркграф и за отцепник, и за предател… Нито Доминик, нито Шандо бяха пратили вест на Каладън, Паулус можеше само да се надява, че са живи. Твърде много амбициозни и алчни ловци на глави обаче бяха тръгнали по следите им.

А атреидската династия наистина рискуваше, давайки убежище на Ромбур и Кайлеа. Все пак Доминик Верниус бе напомнил на повечето Велики династии какво му дължат. Затова Ландсрадът обяви, че двамата млади изгнаници имат право на закрила, ако не предявят претенции към възстановяване на предишното династично положение.

— Никога не бих се съгласила нашият син да се ожени за нея — натърти Хелена. — Докато ти се перчеше на арената срещу биковете, аз бях нащрек. Династията Верниус от години изпадаше в поквара. Колко пъти ти го повтарях, а ти не желаеше да ме чуеш!

— Предубеждението ти пречи да бъдеш справедлива — кротко отвърна Паулус. — Верниус открай време са конкуренти на Ричиз и ви разгромиха в търговските войни.

— Няма съмнение, че божият гняв се стовари върху Икс — упорито заяви тя. — Безсмислено е да отричаш. Би трябвало веднага да се отървеш от Ромбур и Кайлеа. Прогони ги оттук или направо ги убий… Ще бъде проява на милосърдие.

Този път дукът кипна. Знаеше си, че няма как да не се счепкат отново!

— Хелена! Мери си приказките… — изгледа я изумен. — Дори от твоята уста такива думи звучат възмутително!

— Тъй ли било? Тяхната династия сама се провали, като презря заветите на Великия бунт. Верниус предизвикаха самия Бог със своята надменност! Всички виждаха това… Предупредих те още когато Лето заминаваше. — Тя се вкопчи в ръкава му, вече трепереща от вълнение и желание да му внуши доводите си. — Нима човечеството не е запомнило горчивите поуки? Помисли през какви ужаси сме преминали — поробването, почти пълното изтребление… Не бива отново да се отклоним от правия път. Иксианците се опитваха пак да ни натрапят мислещите машини. „И не сътворявай машина по подобие…“

— Не е нужно да ми го припомняш! — прекъсна я Паулус.

Когато Хелена изпадаше в неукротимия си религиозен плам, никакви укори не можеха да свалят пелената от очите й.

— Но защо не искаш да се вслушаш в тези слова, да прочетеш писанията! — Сега в тона й се прокраднаха умолителни нотки. — Ще ти покажа кои текстове в Библията…

— Доминик Верниус ми беше приятел! — отново я прекъсна дукът. — А ние, атреидите, подкрепяме приятелите си. Ромбур и Кайлеа са мои гости в Каладънския замък и не искам да чувам подобни глупости.

Хелена му обърна гръб и влезе в спалнята. Той обаче не се съмняваше, че не след дълго пак ще започне да го убеждава в правотата си…

Въздъхна. Въпреки фарисейските си измишльотини съпругата му каза и истини. Тъкмо такъв повод чакаха прастарите им врагове — харконите. Правните им съветници сигурно вече умуваха как по-успешно да ударят Каладън. Ако на Икс наистина бяха престъпили забраните на Бътлъровия джихад, атреидската династия можеше да бъде обвинена в съучастие.

Но връщане назад нямаше и Паулус се готвеше да отвърне на всяко предизвикателство. Трябваше обаче да се погрижи за бъдещето на сина си.

Долу момчетата повече играеха, отколкото се учеха, макар дукът да забелязваше, че Ромбур сякаш напада безбройните невидими врагове, прогонили семейството му от родната планета. Тези подрастващи хлапаци явно имаха нужда от истинска подготовка — не просто груби навици да въртят личните си оръжия, а умения да предвождат хората, да разбират в цялата им сложност привидно абстрактните изисквания на управлението.

Паулус се засмя мрачно. Знаеше какво да стори. Ромбур и Кайлеа бяха под негова закрила; нямаше да отстъпи от кръвната клетва, обвързваща го с баща им Доминик. Беше длъжен да им даде най-добрите шансове за оцеляване.

 

 

Значи трябваше да повери Лето и Ромбур на Туфир Хауът, своя ментат и изкусен убиец.

Ментатът-воин стоеше като стоманена колона, вторачен сърдито в двамата си нови ученици. Бяха се качили върху гола канара над морето на много километри от Каладънския замък. Вятърът брулеше хлъзгавите камъни и размяташе жилавите стръкове на тревата. Сиви чайки се рееха с крясъци над главите им. Превити от устойчивите бризове дребни кипариси бяха се вкопчили в скалите.

Лето не знаеше дори приблизително възрастта на Туфир Хауът. Жилавият ментат бе обучавал и самия дук Паулус през младежките му години. Сякаш някакви неизчерпаеми сили не допускаха и досега старостта да се прокрадне в тялото на страшния боец!

Хауът гледаше младежите пред себе си без да продума, скръстил ръце пред изподраскания си кожен нагръдник. Очите му бяха като оръжия, мълчанието му будеше тревожни догадки. Стиснатите устни носеха яркия оттенък на сок от сафо.

Лето пристъпяше от крак на крак. Пръстите му вече измръзваха и съжаляваше, че не взе ръкавици. „Кога ще започнем?“ Двамата с Ромбур се спогледаха нетърпеливо.

— Казах да гледате мен! — стресна ги гласът на ментата.

— Можех да скоча към вас и да ви изкормя, докато си намигахте.

Двамата носеха хубави дрехи — удобни, ала и с царствен вид. Вятърът подмяташе качулките на наметалата им. Хауът помълча още малко и посочи само с движение на брадичката си.

— Първо смъкнете тези смешни наметала.

Лето веднага посегна към гърлото си, а Ромбур се поколеба. В мига между два удара на сърцето ментатът изтръгна късия си меч от ножницата и сряза шнурчето на милиметри от кожата на иксианския принц. Вятърът сграбчи пурпурно-медната дреха и я отнесе като загубено знаме отвъд канарата.

— Ей! — кресна Ромбур. — Защо…

Хауът сподави с един-единствен жест възмущението му.

— Дошли сте да се учите как да боравите с оръжия. Защо сте се натруфили като за бал на Ландсрада или императорски прием? — Ментатът изпръхтя и се изплю.

— Битките са мръсна работа и ако няма да криете оръжия под тези наметала, глупаво е да ги носите. Все едно сте сложили на раменете си погребален саван.

Лето още държеше своето наметало в ръцете си. Хауът се пресегна рязко, хвана края и го усука… обездвижвайки по този начин дясната, по-силната ръка на младежа. Дръпна с все сила и закачи с ботуша си глезена му; в следващата секунда той вече се бе пльоснал върху камъните. Пред погледа му заподскачаха звездички, едва си пое дъх. Ромбур понечи да се засмее шумно, но си наложи спокойствие. А ментатът захвърли и втората дреха към океана.

— Всичко може да се превърне в оръжие. Носите мечовете си, виждам и кинжали на коланите ви. Препасали сте защитни пояси. Това са видими за другите неща. Но би трябвало да скриете по себе си още дреболийки — игли, зашеметители, отровни ками… Нека врагът ви отвлича вниманието си с очевидните оръжия — Хауът замахна с дългия си меч, — а вие нападнете с нещо по-смъртоносно.

Лето стана и изтупа пръстта от панталона си.

— Но… сър, не е почтено да се използват скрити оръжия. Това не противоречи ли на…

Пръстите на Хауът щракнаха като изстрел под носа му.

— Не ми приказвай за учтивост в убийствата! — Загрубялата кожа на бузите му леко се зачерви. — Вие към какво се стремите — да се фукате пред дамите или да премахнете противниците си? Това не е игра! — Сивокосият мъж се вторачи в Ромбур толкова напрегнато, че иксианецът неволно отстъпи крачка назад. — Принце, вече се разнесе вестта, че е обявена имперска награда за главата ти, ако някога посмееш да напуснеш убежището си на Каладън. Ти си наследникът в изгнание на династията Верниус. Не можеш да живееш като простолюдието. И никога няма да предвидиш откъде ще те връхлетят, затова трябва да си готов постоянно. Вярно, в дворцовите интриги и политиката също има правила, но те твърде често остават неизвестни за повечето участници.

Ромбур преглътна мъчително, а Хауът се обърна към атреидския наследник:

— Момко, и твоят живот винаги ще е в опасност, щом някой ден оглавиш династията си. На хора като теб им се налага зорко да пазят живота си.

Лето също впи поглед в очите на наставника.

— Разбрах, Туфир. Искам да се уча. — Озърна се към Ромбур. — И двамата искаме да се научим на всичко, което ще ни бъде потребно!

Алените устни помръднаха в усмивка.

— Това е добре за начало. Другите родове, представени в Ландсрада, често си позволяват да имат сред себе си непохватни тъпанари… Но вие, момчета, ще бъдете пример за подражание. Ще изучавате не само боя с нож и защитно поле, наред с по-изтънчените методи за убиване, но и могъщите оръжия на политиката и управлението. Задължително е да знаете как да се отбранявате чрез културата и красноречието си, когато телесната сръчност не е достатъчна. — Ментатът-воин се изпъчи. — И всичко това ще научите от мен.

Той включи защитното си поле. Стисна дългия меч в едната си ръка, кинжала — в другата.

Лето инстинктивно докосна сензора на своя защитен пояс и трепкащото Холцманово поле го обгърна. Ромбур отново се забави, Хауът направи лъжливо движение, нападна и се дръпна, преди да го е наранил.

С едно прехвърляне размени оръжията в ръцете си, за да подскаже, че не е известно от коя посока ще дойде гибелната атака.

— Внимавайте. Някой ден от това ще зависи животът ви.