Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Прелюдия към Дюна (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dune: House Atreides, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 14гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe(5 септември 2007)
Разпознаване и корекция
NomaD(10 септември 2007)

Издание:

Издателство „Аргус“, 2000

Камо, карта, 2000

История

  1. —Добавяне

В Империята се признава и „принципът на индивида“ — благороден, макар и твърде рядко прилаган. Съгласно този принцип, когато някой наруши действащ закон в обстоятелства на крайна опасност или нужда, има правото на специален съдебен процес, за да обясни и да докаже неизбежността на своите действия. На принципа се опират няколко особени съдебни процедури, сред тях „Съдебните заседатели на Дрей“, „Слепият трибунал“ и „Изпитанието чрез конфискация“.

„Закони на Империята: Коментар“

Въпреки катастрофалните военни загуби в борбата срещу неочаквания бунт, на Икс оставаха непокътнати много секретни скривалища. Очевидно още преди векове, когато династията Верниус бе положила началото на технологичния си възход, маниакалната подозрителност вече е подтиквала основателите й. Доверени инженери, заклели се да мълчат, бяха създали нерегистрирана плетеница от неизлъчващи помещения, камери с водорасли и тайници, защитени с чудесата на иксианската изобретателност. Който и да е враг би загубил стотици години, за да ги открие всичките. Дори членовете на властващата династия отдавна бяха забравили къде се намират поне половината от тях.

Съпроводени от капитан Жаз и личната си охрана, Лето и Ромбур се притаиха именно в такава камера с водорасли, разположена в кората на планетата. Обичайното сканиране би показало единствено биоотпечатька на водораслите, защото силните им поглъщащи полета не пропускаха никакви други сигнали.

— Е, ще постоим тук няколко дни. — Ромбур се насилваше да си възвърне присъщия му оптимизъм. — Ландсрадът или Империята ще изпратят войски срещу нашествениците, а династията ни има сили да възстанови всичко на Икс.

Лето не продума. Ако подозренията му се потвърдяха, краят щеше да бъде съвсем друг…

— Господарю Ромбур — обади се капитанът, — тази камера е просто сборен пункт. Ще изчакаме маркграфа и ще действаме според неговите заповеди.

Ромбур оживено закима.

— Да, баща ми знае какво да направи. И преди е попадал в трудни положения. — Усмихна се лъчезарно. — А пък в някои сражения е бил редом с твоя баща, Лето.

Атреидският наследник обаче се питаше дали онези битки са били толкова лишени от надежда за успех. Подозираше, че победите на Доминик винаги са постигани с превъзхождащи сили срещу жалки групички въстаници.

Баща му нееднократно му бе напомнял, че при опасност е задължително да си подробно запознат с обстановката. Затова Лето отдели достатъчно време да огледа скривалището. Търсеше спасителните изходи и слабите места. Камерата с водорасли беше издълбана в плътни скали и отвсякъде я обгръщаше дебел слой зеленина, насищащ въздуха с кисел органичен дъх. Разполагаха с четири жилищни помещения, голяма кухня с аварийни припаси, а също и с възможност за последен отчаян ход — спасителен кораб, който можеше да излети в ниска орбита.

Безшумни машини без триещи се части поддържаха негентропийни контейнери по средата на скривалището, за да са пресни храните и напитките. Други подобни контейнери съдържаха дрехи, оръжия, филмокниги и хитроумни иксиански игри, за да запълват бегълците времето си с някакво занимание. Чакането на незнайно какво и докога можеше да се окаже най-непоносимата част от живота в камерата, а мнозина неразумно биха пренебрегнали опустошителното въздействие на скуката. Иксианците обаче се бяха сетили и за това!

Според хронометрите им бе настъпила вечерта. Жаз педантично разполагаше войниците си във външните коридори и пред замаскирания входен люк. Ромбур бълваше безкраен поток от въпроси, а капитанът нямаше никакви отговори за повечето от тях. „Какво става навън? Тлейлаксианските нашественици просто ще ги затворят ли, или ще ги сполети нещо по-лошо? Кой ще му съобщи, ако родителите му са загинали? Защо другите още не са се добрали до сборния пункт? Известно ли е какви са разрушенията във Верний? Ако не, възможно ли е да бъдат установени?“

Резкият сигнал за вероятно нападение го накара да млъкне. Някой се опитваше да влезе в камерата.

Капитан Жаз измъкна преносим монитор и натисна бутон, с който едновременно включи осветлението и голям видеоекран на стената. Лето видя три познати лица пред камерите във външния коридор — Доминик Верниус, дъщеря му Кайлеа в скъсана рокля, а между двамата — Шандо, която едва се крепеше на краката си. Едната й ръка и хълбокът бяха набързо превързани.

— Искам разрешение за влизане. — Гласът на маркграфа прозвуча кухо. — Ромбур, отворете! Жаз, Шандо има нужда от медицинска помощ.

Ромбур се втурна към пулта, но капитанът сграбчи ръката му.

— Светци и грешници! Не забравяйте за лицетанцьорите!

Лето внезапно си спомни, че тлейлаксианските формоменители биха могли с лекота да наподобят външността на всекиго и да влязат дори в най-строго охраняваната зона. Затова и той стисна рамото на приятеля си, докато Жаз разменяше отдавна уговорени фрази с маркграфа. След малко и биометричният скенер светна: „Потвърждение — маркграф Доминик Верниус.“

— Разрешавам влизане — побърза да каже Ромбур. — Мамо… какво се случи?

Кайлеа изглеждаше слисана, все едно подът се е измъкнал изпод краката й, а тя още не вярва, че пада. Всички новодошли воняха на пот, дим и страх.

— Сестра ти реши да се скара на субоидите. Заповяда им да се връщат на работа — обясни развеселено Шандо въпреки болките. — Твърде глупава постъпка.

— Някои от тях обаче ме послушаха!… — възрази момичето и бузите й пламнаха от гняв под саждите.

— А един извади маула-пистолет от колана си и стреля по нас. Добре че изобщо не знаеше как да се прицели…

Доминик вече отваряше медицински комплект, за да се погрижи лично за раните на жена си.

— Нищо сериозно, любов моя. Но не биваше да рискуваш така.

— Дори за да спася Кайлеа ли? — Шандо се закашля и очите й се насълзиха от болка. — Ти би сторил същото за децата ни… или дори за Лето Атреидски. Не отричай!

Маркграфът се извърна за миг и кимна неохотно.

— Да, но още изтръпвам, като се сетя… че се размина на косъм със смъртта. За какво да се боря, ако те загубя?

Погали косата й, а тя притисна дланта му към бузата си.

— Пак би имал много неща, за които да се бориш.

Лето най-сетне прозря какво бе подтикнало младата красива наложница да напусне императорския двор и защо Доминик Верниус бе рискувал да си навлече гнева на императора.

Неколцина войници отново блокираха люка и се приготвиха да го отбраняват. На екраните се виждаше, че в коридора отвън елитни иксиански щурмоваци разполагат мощни лазестрели и звукови зашеметители.

Ромбур с облекчение прегръщаше родителите си и Кайлеа.

— Всичко ще се оправи. Ще видите!

Сестра му погледна неуверено към Лето и веднага сведе изумрудените си очи. Изглеждаше потисната и уязвима, нямаше го толкова присъщото й горделиво дистанциране. Искаше му се да я утеши, но не знаеше как. Положението им беше твърде неясно и плашещо.

— Деца, нямаме никакво време. — Доминик избърса чело с ръка и я изтри о туниката си. — Налага се да предприемем отчаяни стъпки.

Лето се чудеше дали кръвта по темето му е от враг или от приятел.

— Значи не е моментът да ни наричаш „деца“! — натърти Кайлеа с изненадваща рязкост. — И ние сме въвлечени в тази битка.

Ромбур също се изправи гордо до грамадния си баща. Изобщо нямаше вид на глезено синче.

— Готови сме да ти помогнем да си върнеш Икс. Верний е наш град и ще го отвоюваме!

— Не, вие тримата оставате тук. — Маркграфът вдигна широката си мазолеста длан в категоричен жест, че няма да допусне възражения. — Първата грижа на всяка династия е да опази наследниците. Никакви спорове! Всеки напразно пропилян миг ми пречи да се върна при хората си, а те имат нужда от водач.

— Момчета, твърде млади сте да се сражавате — подкрепи го Шандо с изопнато в маска на непреклонност лице. — И двамата сте бъдещето на своите династии.

Маркграфът застана пред Лето и се вторачи в очите му по непознат досега начин, сякаш за пръв път виждаше у него мъжа.

— Баща ти никога не би ми простил, ако допусна нещо лошо да сполети неговия син. Вече известихме стария дук какво става на Икс. А той на свой ред обеща да стори каквото е по силите му в момента. Изпратил е спасителна група, която ще отведе теб, Ромбур и Кайлеа на Каладън.

— Доминик отпусна длани върху раменете на децата си. — Атреидският дук ще ви закриля и ще ви осигури безопасност. Нищо повече не би могъл да стори.

— Но това е неразумно! — Сивите очи на Лето просветнаха от възмущение. — Милорд, вие също трябва да потърсите убежище при атреидската династия. Баща ми не би ви предал.

Маркграфът отвърна с бледа усмивка:

— Не се съмнявам в Паулус. Но не мога да си позволя това, защото ще обрека децата си.

Ромбур се озърна стреснат към своята сестра. Лейди Шандо кимна и продължи — вече бе обсъдила възможностите им със съпруга си.

— Ромбур, ако ти и Кайлеа живеете в изгнание на Каладън, може и да сте в безопасност, защото не би си струвало да ви преследват. Подозирам, че този кръвопролитен бунт е бил организиран по идея на императора и с неговата подкрепа. Всичко ни насочва към този извод.

Ромбур и Кайлеа се спогледаха изумени, после сякаш потърсиха помощ от Лето, за да отхвърлят чутото.

— Не знам за какво му е притрябвал Икс — вдигна рамене маркграфът, — но враждата на Елруд с мен и с майка ви е известна. Ако дойда с вас при атреидите, ловците на глави веднага ще се нахвърлят върху ни. Ще измислят повод да нападнат и Каладън. Не бива. Двамата с майка ви ще трябва да постъпим така, че да ви измъкнем от въртопа на събитията.

Бледият до този миг Ромбур изведнъж почервеня.

— Можем да удържим нещата и тук, татко. Не искам да ви изоставяме!

— Няма какво да мъдруваме повече, момчето ми. Освен атреидите, които ще спасят и приютят теб и Кайлеа, никой друг няма да ни се притече на помощ — нито сардаукарите на императора ще ни подкрепят, нито армиите на Ландсрада ще прогонят тлейлаксианците. Видяхме вече, че субоидите са пионки в ръцете им. Разпратихме послания до Великите династии, но е ясно, че никой няма и пръста си да помръдне навреме. Надхитриха ни…

— Какво ще стане с вас? — смънка Лето, защото Ромбур и Кайлеа явно не смееха да зададат въпроса.

— Династията Верниус ще се… отцепи от Империята. Думите на Шандо сякаш натежаха във въздуха.

— Алени адове! — викна Ромбур, Кайлеа също ахна.

Шандо разцелува децата си.

— Ще вземем каквото можем да измъкнем оттук, после аз и Доминик ще се разделим и ще се укриваме. Може би години наред. С нас ще дойдат само най-верните, другите ще поемат накъдето решат или пък ще предпочетат да посрещнат участта си на Икс — добра или лоша. Вярвам, че след време сполуката ще се обърне на наша страна.

Маркграфът неловко раздруса ръката на Лето — не сплитайки пръсти според имперския обичай, а както са го правили древните земяни. Отделилото се семейство вече нямаше да бъде част от Империята.

Шандо и Кайлеа тихо плачеха, вкопчили се една в друга, Доминик стисна за секунда-две раменете на сина си. След малко маркграфът и съпругата му излязоха забързано. Половината войници тръгнаха с тях, а Ромбур и сестра му ги гледаха жадно, докато не изчезнаха от екраните.

 

 

На следващата сутрин тримата седяха на неудобни суспенсорни столове, поглъщаха високоенергийни храни от аварийните запаси и пиеха консервиран сок. Чакаха.

Кайлеа почти не продумваше, сякаш бе загубила желание да се бори с обстоятелствата. Брат й напразно се опитваше да я ободри. Изолирани в тайната камера, оставаха без никакви известия отвън. Не знаеха идват ли подкрепления, гори ли градът…

Девойката не бе успяла в упоритите опити да поправи съсипаната си дреха и сега я носеше едва ли не с гордост.

— Тази седмица трябваше да участвам в бал — заговори тя равно, — по случай слънцестоенето на Дур. Ще бъде едно от най-бляскавите светски тържества на Кайтен. Майка ми обеща, че ще ме изпрати на такъв бал, когато порасна достатъчно. — Засмя се с явна горчивина в гласа си. — Щом можех да се сгодя тази година, сигурно нищо не пречеше и да потанцувам. Какво ще кажете?

— Когато отидем на Каладън — неуверено подхвана Лето, — ще помоля майка ми да организира голям бал във ваша чест.

Знаеше, че лейди Хелена е настроена враждебно към Ромбур и Кайлеа заради религиозните си предразсъдъци, но нима нямаше да поомекне от отчайващата промяна в живота им? Пък и едва ли би искала да наруши добрите обноски…

В очите на Кайлеа блесна яростен пламък и той се стресна.

— Да гледам как рибарите подскачат дивашки, а селяците изпълняват някакъв ритуал на плодородието ли?

Лето почувства жестока обида от думите й. Явно и той, и неговият свят не бяха достойни за надменното момиче. Иксианката обаче веднага се опомни и докосна ръката му.

— Моля те да ме извиниш. Наистина съжалявам. Само че толкова ми се искаше да видя императорския дворец, да разгледам цялата прекрасна планета…

Ромбур подхвърли начумерено:

— Елруд не би те пуснал да припариш там, щом се отнася толкова злобно към майка ни.

Девойката стана и закрачи нервно из малката стая, вмирисана на водорасли.

— А защо е трябвало да го напуска? Можеше да си остане в разкоша на двореца, но е предпочела да се свре в тази… пещера. В която днес шетат на воля плъхове! Ако баща ни толкова я е обичал, защо е поискал от нея подобна жертва?

— Не вярваш ли в любовта? — опита се да възрази Лето. — Забелязах как се гледат родителите ви…

— О, да, вярвам в любовта! Но още повече вярвам в здравомислието и знам кое трябва да предпочете човек.

Момичето им обърна гръб и демонстративно започна да преглежда развлекателните записи. Лето реши да не я дразни повече, а се обърна към Ромбур.

— Всеки от нас би трябвало да познава управлението на орбиталния кораб. За случаи, подобни на този…

— Не е нужно. Аз ще го управлявам. Лето отпи от киселия сок и сви устни.

— Ами ако си ранен… или стане по-зле? Ние какво ще правим?

— Прав е — промърмори унило Кайлеа, без да ги погледне. — Хайде да му покажем кораба.

— Можеш ли да летиш с орнитоптер? — попита го Ромбур. — Или със совалка?

— Топтерите владеех още преди да навърша десет години. Но досега съм виждал само роботизирани совалки.

— Безмозъчни механизми, които изпълняват зададените функции всеки път по един и същ начин. Мразя ги… макар че ние ги произвеждаме. — Ромбур отхапа още малко от блокчето концентрат. — Е, по-точно произвеждахме ги. Преди да ни налетят тлейлаксианците.

Вдигна дясната си ръка и потърка пръстена с огнен камък, който го обозначаваше като наследника на Икс. Голям квадрат от тавана се спусна плавно на пода. Лето надникна през отвора и видя сребрист обтекаем корпус.

— Да се качим! — Ромбур пръв стъпи върху плоскостта и Кайлеа застана до него. — Тъкмо ще проверим всички системи.

Щом и Лето отиде при тях, усети силен тласък. Тримата се издигнаха през скалата до висока площадка на кораба.

Орбиталният апарат му напомняше на лихтер с тясното си туловище и илюминаторите от бронепласт. Всъщност беше комбинирана совалка-орнитоптер, приспособена както за полети в атмосферата, така и за ниска орбита.

Влязоха през незабавно отворилия се люк и тутакси ги обгърна жуженето на машини и електроника. Ромбур ги въведе в теснотията на пилотската кабина. Пред двете високи анатомични кресла имаше еднакви сензорни пултове. Накара Лето да се настани в едното, а той седна в другото. Гъвкавият сензоформ веднага се нагоди според телата им. Пултовете грейнаха в мека зелена светлина. Кайлеа се подпря на креслото на брат си.

Пръстите на Ромбур се плъзнаха над светещия пулт.

— Ще превключа твоя на тренировъчен режим. Корабът ще те научи как да го пилотираш.

Пред Лето светлината стана жълта. Кой знае защо, отново го бодна съмнението за забраните срещу машинния интелект. Не знаеше какво да мисли. Доколко този кораб действаше самостоятелно? Дали майка му основателно го бе предупреждавала да не приема повърхностно видяното на Икс?

— Сам ли мисли? Като новите тренировъчни автомати, които ми показвахте?

Ромбур се позабави с отговора.

— Ъ-ъ… Лето, знам какво те безпокои, но те уверявам, че тази машина не възпроизвежда човешките мисловни процеси. Подобно на онези автомати, които наблюдават противника, за да вземат решенията си, тя не мисли… а само реагира по предварително заложен алгоритъм, макар и светкавично обработвайки данните. Също както по началните ти движения автоматите предвиждат твоите следващи действия и реагират съответно на тях…

— Че какво друго е това, ако не мислене?

В зоната на пулта пред Лето светлинките сякаш се редяха на пластове. Кайлеа въздъхна отегчено.

— От Бътлъровия джихад са минали хилядолетия, а хората още се държат като деца, плашещи се от сянката си. Цялата Империя се е настроила срещу Икс само защото правим прекалено сложни машини. Другите просто не разбират същността им, а невежеството поражда подозрения.

— Тогава помогнете ми да разбера — сговорчиво кимна Лето.

Вторачи се в пулта и си напомни да сдържа нетърпението си. Явно и тримата започваха да се изнервят от постоянната заплаха, която ги заобикаляше.

— Протегни ръцете си над пулта за идентификация — нареди Ромбур. — Но не го докосвай.

Цялото тяло на Лето беше обгърнато от бледожълто сияние, стори му се, че милиони иглички боцкат кожата му.

— В момента машината запаметява всички твои отличителни свойства — формата на лицето ти, най-дребните белези, пръстовите ти отпечатъци, разположението на корените на окосмяването, ретината ти. Зададох команда да приема твоите заповеди. — Сиянието изчезна. — Вече имаш достъп. За да започнеш обучението, прокарай десния си палец над втория ред светлини.

Лето го послуша и зрителното му поле беше незабавно запълнено от пълносетивна синтетична реалност — изглед от полет на средна височина между назъбени планински върхове и дълбоки урви. Почти същата местност, сред която се озова преди месеци, когато роботът го прогони безцеремонно от совалката на Сдружението.

Вече свикваше да подчинява кораба на волята си, но внезапно отдолу се разнесоха взривове и пращене на статични полета. Гледката пред очите му се замъгли, проясни се отново и избледня. Ушите му пищяха от силния шум.

— Не ставай! — викна му Ромбур. — Това… вече не е симулация.

— Откриха ни!

Кайлеа се хвърли към най-близката седалка, долепена до стената на кабината. Щом се тръшна на нея, автоматично се включи задържащото поле. Лето също усети как кожата му се сгря от полето, а Ромбур още се мъчеше с предпазните ремъци на своето кресло.

На обзорните екрани се мяркаха тлейлаксиански войници и въоръжени субоиди, които нахлуваха във външния проход и се опитваха да разбият с лазестрели доскоро замаскираните входове. Бяха прегазили и последните защитници на камерата с водораслите — капитан Жаз и бойците му се въргаляха като димящи купчини плът по пода.

— Може би родителите ви са се измъкнали — промълви Лето. — Дано са на сигурно място.

Ромбур пъхна пръстите си в полето на пулта и превключи от тренировъчен режим на подготовка за излитане. Лето се облегна назад, за да не се намеси неволно. Не можеше да се отърси от майсторската симулация и все му се привиждаше девствената природа на повърхността на планетата.

Разтърси ги още по-мощен взрив. Чу Ромбур да стене от болка и тръсна глава, за да прогони илюзорните видения. Иксианският принц се бе свлякъл в креслото си, по лицето му се стичаше кръв.

— По дяволите! Какво ти е?

— Лето, ти трябва да изведеш кораба в орбита — хладнокръвно го подкани Кайлеа зад гърба му.

Той веднага протегна ръце напред и продължи активирането на системите, което Ромбур не бе успял да довърши. Следващата експлозия пръсна стените на камерата. Разлетяха се късове с полепнали по тях водорасли.

Нападателите нахлуваха. Субоидите зяпаха нагоре и сочеха кораба с тримата бегълци. Лазестрелите пърлеха каменните стени и корпуса на орбиталния апарат. Лето включи набора команди за излитане. Забравил доскорошните си съмнения, сега отчаяно се надяваше, че интерактивният компютърен мозък ще си свърши добре работата.

Корабът се стрелна право нагоре по шахтата, пронизваща скалите, и се издигна сред ослепителните облаци в необятното небе. Лето го отклони рязко встрани и едва избегна плътните снопове от лазерни лъчи на планетарната защита, управлявана от бунтовниците. Примижаваше болезнено заради слънчевата светлина, от която бе отвикнал.

При издигането в стратосферата внимаваше да засече навреме всеки евентуален враг, който можеше да ги удари от орбита. Затова почти веднага забеляза грамадния хайлайнер. И видя познатия сигнал — два клина от прожекторни лъчи. Посрещаха го атреидски кораби!

Включи комуникатора и предаде опознавателния си сигнал на бойния език на династията, който наставниците толкова упорито му бяха набивали в главата. Спасителни катери се наредиха от двете му страни, за да го съпроводят. Пурпурен лъч от десния му придружител изпари плътните облаци далече долу, където се криеха вражески кораби.

— Ромбур, добре ли си?

Кайлеа не губеше време, а се стараеше да определи колко тежко е пострадал брат й. Той се размърда, докосна челото си и изохка. Окачен под тавана електронен модул го бе халосал по главата, преди да се разпилее на пода.

— Уф!… Алени адове, защо не включих навреме полето!

Примигваше и триеше тъмната кръв от клепачите си.

Лето последва придружителите в абсолютната безопасност на грамадния трюм, където веднага различи две тежки фрегати от атреидския планетарен флот. От комуникатора се разнесе глас — говореше на галах, но с познатия провлечен акцент на Каладън.

— Имаше полза, че накарахме тия типове от хайлайнера да почакат. Добре дошъл на борда, принц Лето. Вие и спътниците ви… как сте? И колцина сте?

— Трима. — Озърна се към Ромбур. — Живи и почти здрави. Да се махаме по-бързо от Икс!

Той изпусна протяжна въздишка на облекчение и разгледа по-внимателно раните на Ромбур, които Кайлеа вече почистваше. Иксианският принц се ухили посърнало:

— Приятелю, никакви симулации не могат да се сравнят с практическото обучение.

После изпадна в несвяст.