Алън Дийн Фостър
Дар от некадърник

Нито Пирсън, нито корабът струваха кой знае колко. Наистина това за кораба Пирсън го узна по-късно. Той го взе под наем, а нямаше време да го проверява. Пирсън използуваше фалшиви документи и подправена кредитна карта. Впрочем по този повод той не изпитваше никакви угризения на съвестта и освен това нямаше намерение да връща кораба на неговия собственик.

Двигателят издържа подпространственото ускорение и корпусът на кораба не се разпадна, но като изскочи в обичайното пространство, Пирсън откри, че няколко дребни, но много важни елементи от управлението се бяха разпаднали на прах.

Сега в бледосиньото небе изпълзя облак дим и изпарен метал — от кораба нищо не остана. Но все пак корабът успя да катапултира Пирсън, макар и не толкова сполучливо. Той остана жив, само че това не го радваше. Пирсън не чувствуваше нищо освен безкрайна умора. Душата му сякаш се беше вкаменила.

Странно, но той изобщо не чувствуваше болка. Вътре в него всичко изглежда работеше както трябва. Но отвън… Пирсън можеше да движи очите си, да мърда устни, да мръщи нос и с огромни усилия да вдига дясната си ръка. Как изглеждаше тялото му в останките от скафандъра можеше само да се досеща, но и това не му се щеше да прави. Пирсън добре знаеше, че дясната му ръка е наред — поне можеше да я движи. За всичко останало той имаше само мрачни предположения.

Ако имаше късмет — много голям късмет, — то като се опреше на едната си ръка, може би щеше да успее да се обърне настрани… Но той дори не се опита. Илюзиите го изоставиха — най-после! — и пред лицето на смъртта той изведнъж стана реалист.

Светът, в който го отведе съдбата, беше съвсем мъничък — не толкова планета, колкото голям астероид — и Пирсън мислено му се извини за щетите, които навярно му беше нанесъл, стоварвайки се на повърхността му заедно с парчетата от кораба.

Но той дишаше, а това значеше, че тънката обвивка на атмосферата се оказа по-плътна, отколкото му изглеждаше от орбита. Само дето никой нямаше да го намери тук. Дори полицията, която го следеше по петите, навярно щеше да се откаже от преследването и щеше да се успокои. Е, не беше чак толкова голям престъпник. Всъщност той дори не беше престъпник, а просто така… За да бъдеш наречен престъпник, трябва да си нарушил законите. Думата „престъпник“ означава опасност, заплаха. А Пирсън предизвикваше у обществото по-скоро раздразнение, безпокойство като малко жилещо насекомо.

„И въпреки всичко «набръмчах се»“ — помисли си Пирсън и с учудване откри, че още е в състояние да се смее.

Наистина от смеха той изгуби съзнание.

Когато дойде на себе си, беше сумрак. Той изобщо не си представяше колко всъщност са дълги миниатюрните денонощия в този свят и, разбира се не знаеше колко време е лежал в безсъзнание. Може би ден, а може и седмица — не беше вече човек, а жив труп. Не можеше да се движи. Не можеше дори да се досегне и да вземе концентрираната храна от аварийния контейнер, който бе привързал с ремък (за всеки случай) към долната част на скафандъра. Не можеше нищо да направи, освен да диша разредена атмосфера, която сега поддържаше живота му. С други думи, Пирсън вече започна да си мисли, че по-добре щеше да бъде, ако беше разкъсан на парчета и разпръснат заедно с кораба.

От глад нямаше да умре, не! Но жаждата щеше да го довърши доста по-скоро. Да, такива ми ти работи! Отсега нататък Пирсън бе жив труп. Като мозък в стъкленица… Но му оставаше предостатъчно време да се позамисли за своя живот.

Всъщност Пирсън цял живот си е бил жив труп. Не е изпитвал особено силни чувства нито към някой, нито към нещо. Той дори и към себе си се отнасяше, общо взето, равнодушно. Никому не беше правил добро, а за злото — за истинското зло — просто не беше кадърен. Пирсън безволево се влачеше из живота, без да оставя в него никаква забележима следа.

Дори ако бях дърво, уморено мислеше той, от мене щеше да има по-голяма полза. Интересно е само добро ли дърво щеше да стане от мен? Навярно не по-лошо, отколкото човек. По-лошо не може да бъде… Той си спомни за младостта — дребен, мекушав шмекер. Спомни си как се мазнеше пред другите, по-опитните и по-способните престъпници, като се надяваше да се промъкне в тяхната компания, да се приспособи към тяхното общество.

Да-а, дори подлизурко от него не ставаше. На няколко пъти опита да живее честно, но не успя. Истински честните хора се отнасяха към него също с такова безразличие и презрение, както и по-малко порядъчните. Оставаше само да съществува в оня сумрачен вакуум, който сам си беше създал — без полет на мислите и чувствата, практически без движение.

Ами ако… Не, прекъсна се Пирсън. Все едно ще се умира. И поне веднъж в живота си, дори само на себе си, трябва да кажа истината. Да, всичките му беди идваха от самия него, само от него. И никой друг — в това винаги е убеждавал себе си — не е виновен. На няколко пъти срещна хора, които от състрадание искаха да му помогнат, но той всеки път се изхитряше да развали всичко. Както и да е, в живота не му провървя и трябваше поне, преди да умре, да не лъже самия себе си.

Някога Пирсън бе слушал, че да умреш от жажда, е най-неприятното нещо на света.

Слънцето залезе, но никаква луна не се появи на небето. Разбира се! Този малък свят просто не можеше да си позволи подобно украшение. Чудо беше все пак, че има атмосфера. Интересно, помисли си Пирсън, дали има живот? Може би растения? Корабът падна толкова бързо, че той нямаше време за подобни въпроси, пък и не му беше до това. Сега вече не можеше дори да си обръща главата и му оставаше само да гадае.

Лекият нощен ветрец охлади кожата му и Пирсън се почувствува малко по-добре, защото през целия ден здраво приличаше. Но приятната хладнина той усещаше само на лицето си. Нервните окончания по другите части на тялото му мълчаха. Сигурно имаше силни обгаряния, но дори да беше така, те никак не го безпокояха. В този смисъл парализата беше дори блаженство.

Когато слънцето изгря, Пирсън още не беше заспал. Сега той определи, че денят на планетата е дълъг три или четири часа. Също толкова траеше и нощта. Нямаше практическа полза от тези нови изводи, но все пак те заемаха мислите му. Пирсън постепенно привикваше към своето положение. Казват, че човешкият разум може да свикне с всичко.

След известно време той откри, че вече не го безпокои мисълта за смъртта. Възприемаше я дори с облекчение. Не трябваше повече да бяга — от другите и от себе си. Никой нямаше да заплаче за него. Никой нямаше да си спомня за него. Изчезвайки, той просто щеше да избави света от досадното си присъствие. Но сега — слабо, но безпогрешно — се появиха първите признаци на жаждата.

Минаха още няколко кратки дни и на небето се появиха облаци. Преди Пирсън не обръщаше внимание на облаците и рядко забелязваше какво е времето. Сега обаче му се случи да има време и желание да изучи и едното, и другото — все едно, той нищо друго не виждаше. И тогава си помисли, че може да обърне главата си със здравата ръка, но се оказа, че такава сложна маневра не е по силите му: ръката му не го слушаше кой знае колко.

Това предизвика у него странно усещане. Мисълта, че единствената ръка, която поне малко го слушаше, изведнъж ще откаже, го изплаши повече от неминуемата гибел.

Облаците все повече се сгъстяваха, но сега Пирсън се взираше в тях без интерес. Дъждът може би щеше да продължи живота му с няколко денонощия, но тогава в края на краищата щеше да умре от глад. С концентрираните храни от аварийния контейнер можеше да издържи няколко месеца — по-дълго, отколкото в обичайни условия, като се има предвид неподвижното му състояние. Ала със същия успех те можеха да изгорят заедно с кораба. Беше му все едно — нали не можеше да ги достигне.

Заваля. Мек, спокоен дъжд и валя половината ден. Пирсън лежеше с отворена уста и успя да улови достатъчно капки, за да утоли жаждата си. Облаците отлетяха, разнесоха се и на небето се върна далечното слънце. Пирсън почувствува как се изсушава лицето му и реши, че същото става и с тялото му. Съвсем поновому, като на чудо той гледаше на дъжда и на онези процеси, които превръщаха капките влага в кръв, лимфа, клетки. Това беше удивително, потресаващо постижение на живия организъм, а той бе живял толкова години на този свят и нито веднъж не се бе замислял над това.

„Изглежда, че мислите ми се бъркат — реши Пирсън. — Или започва бълнуването.“

Късите дни сменяха късите нощи и по времето, когато го намери първият бръмбар, Пирсън окончателно бе объркал сметките си за времето.

Той почувствува бръмбара много преди да го види — оня пълзеше по бузата му. Не можеше нито да се почеше, нито да отпъди насекомото и едва не заплака от обида и безсилие. Бръмбарът пролази по лицето му и погледна Пирсън в дясното око.

Пирсън мигна, ала скоро отново почувствува дразнещо гъделичкане. Бръмбарът пролази по челото му, постоя малко и се спусна по лявата му буза. С крайчето на окото си Пирсън забеляза, че бръмбарът се спусна на рамото му. Беше мъничко синкаво черно бръмбарче. Пирсън не можа да го разгледа подробно, но нямаше съмнение, че е насекомо.

Бръмбарът се спря на рамото му, като се оглеждаше.

„Може би така е по-добре“ — помисли си Пирсън. Ако започнат да го ядат бръмбари, всичко ще стане по-бързо. Ще загуби кръв и ще умре. А ако започнат по-надолу от главата, той дори няма да почувствува болка и след известно време ще загуби съзнание.

Пирсън започна мислено да подканва насекомото: „Хайде, давай, приятелю! Повикай всичките си роднини и си устройте истински пир за моя сметка! Това само ще ме радва“.

— Не, ние не можем да направим това.

„Явно аз наистина бълнувам — реши Пирсън, но неволно помисли в отговор: — И защо?“

— Ти си истинско чудо. А ние не можем да изядем едно чудо. Не сме достойни.

— Никакво чудо не съм — помисли си Пирсън. — Аз съм един некадърен човек, пълен несретник, грешка на природата. И на всичко отгоре встъпих в телепатичен контакт с някакъв си бръмбар…

— Казвам се Йирн и съм един от Хората — меко се внедри в мозъка на Пирсън новата мисъл. — И съвсем не съм това, което ти наричаш бръмбар. Кажи ми, чудо, как може едно нещо с такива невероятни размери да живее?

И Пирсън му разказа. Той разказа на бръмбара за себе си, за човечеството, за своето мрачно и тъжно съществуване, което скоро щеше да стигне до своя край, за парализата.

— Жал ми е за теб — каза накрая Йирн. — Ние с нищо не можем да ти помогнем. Ние сме бедно племе сред много други племена и на нас не ни позволяват да се размножаваме, за да не бъдем прекалено много. Аз не разбирам тези странни неща, които ти ми разказа за пространството, за времето, за мащабите. На мен и без това не ми е лесно да повярвам, че тази планина, в която ти се криеш, някога се е движила. Но ти казваш, че е така и аз трябва да ти вярвам.

На Пирсън му мина през ума тревожна мисъл.

— Ей, Йирн, да не си намислил да ме причисляваш към божествата или нещо подобно! Аз съм просто по-голям от тебе и това е всичко. От мене и свестен мошеник не излезе.

— Това последното кой знае защо не се превежда. — В мислите на Йирн явно се чувствуваше напрегнато желание да разбере: — Но ти си най-удивителното същество на този свят.

— Глупости! Слушай обаче… Ние как разговаряме с тебе, след като си толкова малък?

— Ние, Хората, казваме, че е важна величината на интелекта, а не величината изобщо.

— Да, явно… Мен наистина ми е жал, че сте толкова бедно племе и аз ценя твоето състрадание. Освен мен никой никога не ме е жалил. Така че и съболезнованията на един бръмбар вече е подарък от съдбата.

Известно време Пирсън лежа, разглеждайки ситното същество — то делово мърдаше антените си — после каза:

— Аз също бих искал да направя нещо за теб и за племето ти, но не мога да помогна дори и на себе си. Скоро ще умра от глад.

— Ние бихме ти помогнали, ако е по силите ни — бе мисленият отговор и Пирсън изпита дълбока скръб — изглеждаше невероятно толкова малко същество да притежава такава сила на чувствата. — Но всичко, което можем да съберем за един ден, няма да ти стигне.

— Да, сигурно. Аз имам храна, но… — Пирсън за миг млъкна. — Кажи ми, Йирн, моето тяло там долу все още ли е покрито с бляскава метална тъкан?

Минаха няколко минути. Бръмбарът допълзя до юмрука на Пирсън, погледна встрани и се върна.

— Да, Пирсън. Всичко, каквото ти казваш.

— Колко хора има твоето племе?

— Какво си намислил?

Пирсън му разказа и Йирн веднага отговори:

— За това са достатъчно.

За да отворят циповете на скафандъра и да проникнат в джобовете, където се пазеха аварийните контейнери, на Йирн и хората му им бяха нужни няколко дни. Но когато стана ясно, че земната храна е годна и за тези дребни същества, Пирсън бе залят от вълна на радост и на душата му стана топло.

По-късно Йирн отново изпълзя на бузата му — сега той беше изпълнен с почтителност.

— За първи път от много поколения нашето племе има достатъчно храна и ние можем да се размножаваме, презирайки ограниченията, наложени ни от съседите, които винаги са имали достатъчно храна. Само един голям куб, който ти наричаш концентрат, ще стигне за нашето племе за много време. А ние още не сме опитали естествените продукти, които по твоите думи се намират в голямата чанта под тебе. Но непременно ще опитаме и тях. Сега ще станем голямо силно племе и няма да се боим от съседите, които преди ни ограбваха и унижаваха. И всичко благодарение на тебе, велики Пирсън.

— Просто „Пирсън“, разбра ли? Ако още веднъж ме наречеш „велики“, то аз… — Той млъкна за секунда. — Не, нищо няма да ти направя. Дори да мога. Със заплахите е свършено. Но моля те, наричай ме просто „Пирсън“. Аз в действителност нищо не съм направил за вас. Вие сами стигнахте до храната…

— Имаме изненада за теб, Пирсън.

Нещо много бавно пълзеше по бузата му — явно по-тежко от всеки жител на тази планета. Скоро в полезрението на Пирсън се появи малко кафяво кубче, обкръжено от десетки бръмбари, и той улови в техните мисли напрежение и умора.

Накрая кубчето се намери пред самите устни на Пирсън и той отвори уста. Неколцина от племето на Йирн се ужасиха от близостта до тъмната бездънна пропаст и се спуснаха да бягат. Техните места заеха Йирн и другите вождове на племето.

Кубчето изпълзя на долната устна. Бръмбарите предприеха последен отчаян опит да го придвижат по-нататък и успяха да бутнат кубчето с концентрирана храна в пропастта.

Пирсън почувствува как устата му се напълни със слюнки, но навреме съобрази, че трябва да направи още нещо.

— Не знам има ли смисъл от това, Йирн, но… Но все пак благодаря. А сега е по-добре да отведеш хората си от лицето ми. Сега ще започне силно земе… пирсънотресение.

Когато всички бръмбари се отдалечиха на безопасно разстояние, Пирсън започна да дъвче.

На следващия ден заваля дъжд. Капките бяха с обичаен размер като на Земята, но за племето на Йирн представляваха страшна заплаха. Ако дъждът завареше някой от бръмбарите на открито, две-три капки можеха просто да убият дребните същества. Но под дясната ръка на Пирсън имаше място за цялото племе.

Минаха няколко седмици. Веднъж, седейки на носа на Пирсън и гледайки в огромните му бездънни очи, Йирн забеляза:

— Концентратите не са вечни, а естествената храна, която намерихме в сака под тебе, няма да стигне за дълго.

— Не е важно. Аз и не искам да я ядете. Според мен трябва да има два моркова, а на стария сандвич има нарязани домати, маруля и, струва ми се, гъби. Може да има и счупени лешници. Месото и хляба можете да изядете… Впрочем оставете малко хляб. Възможно е плесента да се окаже за вас ядлива.

— Не те разбирам съвсем, Пирсън.

— Как си набавяте храна, събирате ли я?

— Така е.

— Тогава искам да измъкнете моркова, доматите и другите неща — аз ще ви опиша кое как изглежда, — а после ще ми покажете образци от всички ядливи растения, които употребявате за храна.

— И какво ще правим с тях?

— Събери всички старейшини на племето. Като начало ще ви обясня какво е това напояване…

Пирсън малко разбираше от селско стопанство, но дори и той знаеше, че храната може да се отглежда: нужно е само да се посадят семена, да се поливат растенията и да се плевят. Хората от племето на Йирн се оказаха способни ученици, макар че концепциите за уседнал живот и отглеждане на храна отначало им се сториха доста странни.

С цената на стотина мънички живота те изкопаха водоем. Концентратите на Пирсън им даваха сила и работата се придвижваше бързо. Скоро от водоема, защитен от грамадата на Пирсъновото тяло, се разпростряха на вси страни канали и когато дъждовете спряха, в тях оставаше достатъчно вода. Тук се оказаха полезни и построените от бръмбарите мънички диги. После те изриха още един водоем и още…

Някои от земните растения се хванаха и поникнаха, някои местни също. Племето процъфтяваше. Пирсън им разказа как се строят постоянни жилища. Самите бръмбари никога не се бяха замисляли над това, защото им беше трудно да си представят изкуствена конструкция, способна да издържи на ударите на дъждовните капки и като първо Пирсън им разказа за усилващото ребро.

После дойде денят, когато и концентратите свършиха. Пирсън го предвиждаше и новината не го разстрои особено. Той и без това бе успял да направи много, доста повече, отколкото можеше да се надява в първите дни след аварията, когато лежеше самотен на пясъка. Той помогна на жителите на тази планета и бе възнаграден за това с първото истинско приятелство в неговия живот.

— Това няма значение Йирн — отвърна мислено той. — Много се радвам, че можах да ви бъда полезен.

— Йирн вече е умрял — каза бръмбарът. — Аз се казвам Йюрн и съм един от неговите потомци. На мен е поверена честта да говоря с тебе.

— Умря ли? Йирн? Нима е минало толкова много време? — Пирсън беше престанал да държи сметка за дните, но явно бръмбарите живееха по-малко от хората. — Все едно. Сега племето има достатъчно храна.

— Отвори си устата, Пирсън — каза Йюрн.

По бузата му доста бързо се изкачваше новият товар. Влачеха го на мънички дървени ролца с дълги въжета, изплетени от косите на Пирсън. С острите си челюсти бръмбарите дори бяха разчистили пътечка в брадата му.

Товарът падна в устата на Пирсън — беше нещо растително, меко и някак си познато на вкус… Листо от спанак!

— Яж, Пирсън. Остатъците от твоя древен сандвич родиха нова храна…

След много години на визита при Пирсън се яви новият племенен съвет. Животът си течеше по обичайния ред и само веднъж около Пирсън се разрази жестока битка: няколко големи и силни племена изведнъж се бяха обединили и бяха нападнали неговите бръмбари. Битката бушуваше съвсем наблизо и вождовете на трите атакуващи племена настъпваха към живата планина-бог, както съседните племена бяха нарекли Пирсън.

Но тук той събра последните остатъци от волята си, повдигна дясната си ръка и с един удар пречука и вождовете, и щабовете им, и стотиците войници. Възползувайки се от суматохата в редиците на враговете, племето на Пирсън контраатакува. Завоевателите понесоха тежки загуби, бяха прогонени и повече никога не посегнаха на тези земи.

Сега на почетното място на носа на Пирсън седяха членовете на новия съвет и гледаха в бездънните му очи. В центъра седеше Йин, осмият потомък по права линия на Йирн Легендарния.

— Ние приготвихме подарък за тебе Пирсън. Преди няколко месеца ти ни разказа какво е това подарък, и какво значи той за вас хората и с какви обичаи е свързано това понятие. Ние помислихме и решихме да ти направим достоен подарък.

— Боя се, че не мога да го развържа — леко се пошегува Пирсън. — Налага се вие да ми покажете какво е това. А и на мен също много ми се иска да ви подаря нещо. Та нали вие спасихте живота ми!

— Ти ни даде нещо много по-голямо. Погледни наляво, Пирсън.

Той отмести поглед. Чу се тънко скрибуцане, скърцане, но пред очите на Пирсън и сега имаше само пусто небе. Затова пък ясно се улавяха чувствата-мисли на хиляди бръмбари наоколо.

Накрая в полезрението му се появи някакъв предмет. Кръгъл, закрепен на върха на мачта, монтирана от мънички дървени греди. Това беше старо, на места издраскано, но все още блестящо ръчно огледалце, измъкнато кой знае от какви джобове на скафандъра или от преградките на сака. После огледалцето се наклони…

За пръв път от много години Пирсън видя обкръжаващата го равнина. Той дори не успя да благодари за този чудесен, удивителен дар — старото издигнато до очите му огледалце, — защото не можеше да откъсне поглед от това, което виждаше в него. Равни редици от мънички полета се простираха до самия хоризонт. Сред полето се виждаха малки къщички, някъде дори селца. Миниатюрната река на три места се пресичаше от въжени мостчета, направени от неговите коси и от нишките от скафандъра му. А на другия бряг беше издигнат истински млад град.

С помощта на хитроумна система от блокове и въжета отборът от бръмбари обърна огледалцето и Пирсън видя нови чудеса. Съвсем наблизо беше разположена фабрика и веднага му бе съобщено, че там от местните растения се правят греди и други полезни неща. Сред различните инструменти бръмбарите използваха за работа и острите парчета от ноктите на самия Пирсън. Огромните куполи прикриваха от лошото време цели цехове. Куполите бяха направени от парчета обработена кожа, която постоянно се ожулваше от загорялото му лице.

— Ти казваш, че искаш да ни подариш нещо, нали така? — попита го Йин. — Но ти ни подари себе си — какво повече? Всеки ден ние намираме приложение на онези сведения, които ти ни даваш. Племената, с които ни се налагаше да се сражаваме, сега се обединиха с нас, защото от това всички само печелят. Някога ти ни подари понятието „нация“ — и ето сега ние постепенно се превръщаме в една голяма нация.

— Тогава бъдете внимателни… — мислено промърмори Пирсън, все още във властта на видяното и чутото. — Нация означава появата на политици.

— Какво е това? — изведнъж попита един от членовете на съвета, като сочеше долу.

— Нов дар — отвърна неговият съсед, който се вглеждаше надолу по склона на Пирсъновия нос. — За какво служи това, Пирсън?

— За нищо, приятели — отвърна Пирсън. — Отдавна съм разбрал, че от сълзите няма никаква полза…

Йюсек, сто и дванадесетият потомък по права линия на Йирн Легендарния, си почиваше на гърдите на Пирсън. А той току-що бе изял парче плод, отгледан в една далечна ферма специално за него. Около лицето му бяха разположени множество огледала, наклонени под различни ъгли, и в едното от тях се отразяваше Йюсек.

Група млади екскурзианти обследваше в този момент района около кръста на Пирсън, а друга група се движеше край ухото му. Бръмбарите сновяха насам-натам, изкачваха се по примитивни дървени ескалатори или по многобройните стълби, които заобикаляха Пирсън от вси страни, и изчезваха отново по своите си работи. Постоянно дежуряха само няколко бригади архивисти, които записваха всяка случайна негова мисъл и дори гадаеха сънищата му.

— Йюсек, този нов плод никак не е лош.

— Фермерите, които са го отгледали, ще се радват, че ти е харесал.

Известно време те мълчаха, накрая Пирсън промълви:

— Йюсек, аз скоро ще умра.

От изненада бръмбарът подскочи.

— Как така? Пирсън не може да умре!

— Глупости, Йюсек. Какъв цвят имат косите ми?

— Бели са, Пирсън. Но те вече от няколко десетилетия са бели.

— А дълбоки ли са долчинките по моето лице?

— Да, но не са по-дълбоки от времената на моя прапрадядо.

— Значи те още тогава са били дълбоки. Аз умирам, Йюсек. Не зная на колко години съм, защото отдавна загубих представа за времето, но скоро ще умра. Но напускайки този свят, аз ще бъда доста по-щастлив, отколкото някога си мислех. Като загубих способността си да се движа, аз всъщност направих много повече, отколкото за всички предишни години.

— Ти не можеш да умреш, Пирсън — упорито повтори Йюсек, пращайки призивни сигнали към медицинските служби, организирани преди много години специално, за да се грижат за Пирсън.

— Мога и ще умра. Вече умирам — беше отговорът и изплашеният Йюсек почувствува, че смъртта затулваше мислите на Пирсън като сянка от облак. Бъдещето без Пирсън му се стори немислимо. — Медицинските служби добре поработиха. Те узнаха за мен повече, отколкото мога да им разкажа аз сам. Но сега те са безсилни. Аз умирам.

— Но… какво ще правим без тебе?

— Същото каквото и с мен, Йюсек. Та аз само ви давах съвети, а вие вършехте цялата работа. Вие прекрасно ще минете и без мен.

— Но ти ще ни липсваш, Пирсън. — Йюсек се опитваше да свикне с мисълта за неизбежната кончина на Пирсън. — Това много ме натъжава.

— Да, и мен също. Колкото и да е странно, аз свикнах с този живот и дори му се наслаждавах. Но какво да се прави… — Мислите на Пирсън се усещаха едва-едва и ставаха все по-слаби и по-слаби, сякаш бяха отблясъци от залязващото зад хоризонта слънце.

— Последна молба, Йюсек…

— Слушам те, Пирсън.

— Глупава идея, но ето какво искам да те помоля…

Йюсек едва улови последната мисъл на Пирсън и след секунда той напусна техния свят завинаги.

 

 

— Това са хора, сър! Те наистина не са по-големи от мравки, но имат пътища, ферми, фабрики, училища и бог знае още какво. Първата среща с разумни същества от нехуманоиден тип, сър!

— Спокойно, Хенфорт. Сам виждам. — Капитанът стоеше на трапа на модула за кацане. За да не разруши гигантския метрополис, покриващ почти цялата планета, те приземиха кораба в центъра на голямото езеро.

— Тук има делегация от жители, сър…

— Какво?

— Те искат нещо да ни покажат. Казват, че можем да бъдем напълно спокойни, като се придвижваме по големите транспортни магистрали. Те ще спрат движението.

— Явно си струва да се погледне, макар че аз доста по-спокойно ще се чувствувам тук, където нищо не можем да разрушим.

Те вървяха няколко часа и накрая над рязко очертания хоризонт се появи странна конструкция. Колкото повече се приближаваха земяните, толкова по-невероятно им изглеждаше това зрелище.

Това беше тънък метален шпил, извисяващ се към бледосиньото небе, и беше висок около петдесетина метра.

— Сега разбирам, защо искаха да ни покажат това — смаяно произнесе капитанът. — Искаха да ни направят впечатление, че са успели да построят подобно съоръжение, след като са толкова мънички… Просто невероятно!

Капитанът леко се намръщи, после замислен вдигна рамене.

— Какво е това, сър? — попита Хенфорт и отново отметна глава назад, за да разгледа по-добре върха на удивителния шпил.

— Странно, но това ми напомня нещо…

— Какво именно, сър?

— На паметник… На монумент…