Майкъл Конъли
Законът на Бош (44)

44

Още не валеше, но когато пристигнах в Холивуд, от небето се разнасяше тътен. Отправих се нагоре по хълмовете. Каньонът Бронсън е сниман в повече филми, отколкото съм гледал през живота си. Неравният му релеф и назъбените скали са фон на безброй уестърни и на няколко евтини продукции за междузвездни експедиции. Бях ходил там като дете и после по различни разследвания. Знаех, че ако не внимаваш достатъчно, може да се изгубиш. Скалните образувания те обграждат и след известно време започват да ти се струват еднакви. Губиш ориентация. Опасността се крие в еднообразието.

Стигнах до аварийното шосе. Входът бе блокиран от стоманена порта с катинар. Ключът се намираше в пожарната, но благодарение на Лотън Крос аз знаех какво да направя.

Отидох там преди Линдъл и се изкуших да не го чакам. Пътят до скалите щеше да е дълъг, но гневът ми се превърна в решителност и движеща сила. Стоенето пред заключената порта не беше начинът да подклаждам огъня и да поддържам пламъка му. Исках да отида на хълмовете и да приключа с тази история. Извадих клетъчния телефон и се обадих на Линдъл, за да разбера къде е.

— Зад теб — отговори той.

Погледнах в огледалото за обратно виждане. Колата му се показа зад завоя. Караше служебна „Краун Виктория“. Това ме накара да се замисля как ще реагира, когато разбере, че последната следа, която бях открил, е била под носа ни през цялото време. Обаче изсумтях:

— Крайно време беше.

Затворих телефона и слязох от мерцедеса. Линдъл спря и аз се наведох през стъклото на колата му.

— Донесе ли ножовка?

Той погледна към портата.

— За това ли? Няма да срежа катинара. Всички ще се нахвърлят върху мен, ако разбия ключалката.

— Мислех, че си голям федерален агент, Рой. Дай ми ножовката. Аз ще го направя.

— И ще поемеш цялата отговорност? Ще кажеш, че си имал предчувствие?

Хвърлих му поглед, с който исках да кажа, че сега работя по нещо повече от предчувствие. Линдъл отвори багажника и аз извадих ножовката, която вероятно бе взел от федералния склад с инструменти. Той остана в колата, а аз срязах катинара и отворих портата.

Върнах се да оставя ножовката в багажника и докато минавах край стъклото на колата, казах:

— Започвам да разбирам защо не са те взели във взвода.

Хвърлих инструмента в багажника, затворих го и казах на Линдъл да ме последва.

Подкарахме по криволичещия път. Чакълът тътнеше под гумите също като задаващата се буря. Шосето зави за последен път на сто и осемдесет градуса и свърши пред входа на големия тунел — петметров отвор, издълбан в гранитен блок с размерите на административна сграда. Спрях до колата на Линдъл и слязох. Той отвори багажника и видях, че е донесъл две лопати и две фенерчета.

— Какво правим, Бош?

— Тя е тук. Ще влезем и ще я намерим.

— Сигурно ли е?

Погледнах го и кимнах. През живота си бях съобщавал на много хора, че вече няма да видят близките си живи. Знаех, че Линдъл отдавна се е отказал от надеждата за Марти Геслер, но окончателното потвърждение винаги е най-трудното.

— Да, сигурно е. Лотън Крос ми каза.

Рой кимна и погледна към гранитните хребети. Извадих инструментите от багажника и проверих дали клетъчният, ми телефон има сигнал.

— Ще вали — каза Линдъл.

— Да. Да вървим.

Дадох му фенерче и лопата и се приближихме до входа на тунела.

— Той ще си плати за това — рече Линдъл.

Кимнах. Не си направих труда да му кажа, че Лотън Крос вече плаща за това всеки ден от живота си.

Тунелът беше голям и не приличаше на задушните клаустрофобични системи, в които бях пълзял преди трийсет и пет години. Въздухът вътре беше свеж. Миришеше на чисто. Направихме десетина крачки и запалихме фенерчетата. След петнайсетина метра тунелът направи завой и входът изчезна от погледа ни. Помнех указанията на Крос и бавно тръгнах надясно.

Стигнахме до централната пещера и спряхме. Имаше три спомагателни тунела. Насочих лъча на фенерчето си към третия отвор и почувствах, че това е пътят. После угасих фенерчето и казах на Линдъл да направи същото.

— Защо? Какво става?

— Нищо. Просто го угаси за малко.

Той го направи и аз изчаках минута-две, докато очите ми се приспособиха към мрака. Започнах да виждам и съзрях очертанията на скалните стени и неравните повърхности. И тогава видях светлината, която ни бе последвала.

— Какво е това? — попита Линдъл.

— Изгубената светлина.

— Какво?

— Винаги можеш да я намериш. Дори в мрака и под земята.

Запалих отново фенерчето си, като внимавах да не насоча лъча към лицето на Линдъл, и тръгнах към третия спомагателен тунел.

Този път се наложи да се наведем и да вървим един след друг, защото тунелът стана по-тесен. Завихме надясно и след малко видяхме дневната светлина. Минахме през отвора и излязохме над открита долина — нещо като гранитен стадион, издълбан в продължение на хилядолетия. Дяволската купа за пунш.

С течение на времето дъното на котловината се бе напълнило с пласт от откъснали се гранитни отломки и там бяха пуснали корени храсти и можеше да бъде заровен труп. Там убиецът бе завел Дорси и Крос при тялото на Антонио Маркуел. И там бяха отишли отново с Марти Геслер. Запитах се колко ли дълго бе живяла тя в онази нощ преди три години. Дали я бяха бутали в тунела с пистолет, опрян в гърлото, или я бяха влачили мъртва към последното й убежище?

Нито един от отговорите не беше утешителен. Погледнах Линдъл, който тъкмо излизаше от тунела. Лицето му беше мъртвешки бледо и предположих, че и той си мисли същото като мен.

— Къде? — попита Рой.

Обърнах се, огледах дъното на долината и видях мястото. Сред кафяво-жълтите храсти се издигаше тънък бял кръст.

— Там.

Линдъл тръгна към кръста. Извади го и го хвърли настрана, после заби лопата в земята. Погледнах кръста. Беше направен от стари колчета за ограда. В средата имаше снимка на момче. Антонио си бе отишъл отдавна от този свят и за семейството му това място беше свято. После Дорси и Крос го бяха използвали, защото знаеха, че земята там никога няма да бъде обезпокоена от натрапници.

Наведох се и взех тънкия кръст. Подпрях го на гранитната стена и се залових за работа с лопатата.

Всъщност не копаехме, а стържехме повърхността. И двамата нямахме желание да вкарваме острите върхове на лопатите твърде дълбоко в земята.

След по-малко от пет минути я намерихме. Между камъните се видя дебел найлон. Оставихме лопатите и приклекнахме. Найлонът беше непрозрачен като завеса за душ. Но през него се виждаха очертанията на женска ръка.

— Намерихме я, Рой. Може би трябва да се върнем и да се обадим тук-там.

— Не. Първо искам да…

Не довърши мисълта си, а сложи ръка на гърдите ми и леко ме бутна назад. После коленичи и започна да копае с ръце. Движенията му бяха бързи, сякаш мислеше, че се надбягва с времето и се опитва да я спаси, преди да се е задушила.

— Съжалявам, Рой — казах аз, но мисля, че той не ме чу.

След няколко минути Линдъл изрови по-голямата част от найлона. От лицето до хълбоците. Найлонът очевидно бе забавил, но не бе спрял разложението и се разнесе воня. Приближих се, надникнах над рамото на Линдъл и видях, че агент Марти Геслер е увита и погребана с дрехите и с ръце, скръстени на гърдите. През найлона се виждаше само половината й лице. Останалото бе скрито под засъхнала черна кръв. Предположих, че са я убили с изстрел в главата.

— Компютърът й е тук — рече Линдъл.

Направих още една крачка, за да го видя. Преносимият компютър беше увит в отделен найлон и сложен върху гърдите й.

— Там е връзката със Саймънсън — добави Рой, макар че това беше очевидно. — Това е било предимството им. Искали са трупът и компютърът да са на достъпно за тях място. Мислели са, че ще изнудят Саймънсън и другите. Но са грешали.

Раменете му се разтрепериха.

— Дай ми една минута, Хари — каза той с дрезгав глас.

— Разбира се, Рой. Ще се върна при колите и ще повикам някои хора. Забравих си там клетъчния телефон.

Не знам дали Линдъл разбра, че го лъжа, но не възрази. Взех едно от фенерчетата и тръгнах. Докато вървях през тунела, чух, че Рой ридае. Звукът се усилваше в затвореното пространство. Все едно беше до мен. В главата ми. Ускорих крачка. Стигнах до главния тунел и почти на бегом се приближих до изхода. Когато най-после излязох на дневната светлина, навън валеше.