Майкъл Конъли
Законът на Бош (19)

19

На половината път до Уестуд престанах да говоря на агентите. Беше безполезно и го знаех — нали двайсет минути ги атакувах с въпроси и после с прикрити заплахи, но каквото и да кажех, нямаше отговор. Когато най-после стигнахме до сградата на ФБР, служебната кола влезе в подземен гараж. Измъкнаха ме навън и ме блъснаха в асансьор с надпис „Само за охраната“. Единият агент пъхна кодирана карта в процепа на таблото и натисна копчето за деветия етаж. Докато кабинката от неръждаема стомана се издигаше, се замислих колко много съм се отдалечил от полицията. Нямах авторитет пред тези хора. Те бяха агенти на ФБР, а аз бях господин Никой. Можеха да правят с мен каквото искат и всички го знаехме.

— Не усещам пръстите си — казах им. — Белезниците са твърде стегнати.

— Хубаво — отговори единият агент. Това бяха първите му думи към мен тази вечер.

Вратата се отвори. Агентите ме хванаха от двете страни и ме поведоха по коридора. Стигнахме до врата, която единият отвори с кодираната си карта, после се приближихме до друга, този път с ключалка с шифър.

— Обърни се — каза единият.

— Какво?

— Не гледай към вратата.

Изпълних заповедта. Другият агент набра комбинацията. Влязохме и тръгнахме по оскъдно осветен коридор с врати с квадратни прозорчета. Отначало помислих, че това са стаи за разпити, но после осъзнах, че са твърде много. Бяха килии. Погледнах през две от прозорчетата и видях мъже, които се бяха вторачили в мен. Бяха със смугла кожа и неподдържани бради и очевидно имаха арабски произход. През третото прозорче видях висок мъж, който също ме гледаше. Очите му бяха в долната част на квадратното стъкло. Беше с изрусена коса, черна в корените. Познах го от снимката, която бях видял на компютъра в библиотеката. Маусоува Азиз.

Спряхме пред врата с номер 29 — тя се отвори електронно, сякаш от невидима ръка. Единият агент мина зад мен да отключи белезниците ми. Скоро китките ми бяха свободни. Потърках ръце, за да възстановя кръвообращението в тях. Бяха бели като восък, а на китките ми имаше тъмночервени ивици. Винаги съм смятал, че е глупаво да слагаш белезници на ръцете на заподозрян. Както и да удряш главата на задържания, докато го вкарваш в колата. Лесно е да го направиш. Лесно е и да се измъкнеш безнаказано. Но е тъпо. Хулиганско. Постъпка на гамен, който обича да дразни по-малките деца в училищния двор.

Ръцете започнаха да ме боцкат. Ядосах се и ми причерня пред очите. Някъде в съзнанието си чух глас, който ме караше да отмъстя, но успях да потисна това желание. Всичко е въпрос на самоконтрол и да знаеш кога да го използваш. Тези типове още не го знаеха.

Една ръка ме блъсна към килията и неволно се подпрях на стената. Не исках да влизам там. Но ме ритнаха зад лявото коляно и кракът ми се огъна. Удариха ме в гърба и политнах към отсрещната стена, като протегнах ръце, за да се предпазя.

— Чувствай се като у дома си, задник — каза агентът зад мен.

Вратата се тресна, преди да успея да се върна до нея. Спрях и загледах квадратното прозорче. Осъзнах, че затворниците, които бях видял, гледаха собствените си отражения, тъй като отвътре стъклото беше огледално.

Инстинктивно усетих, че агентът, който ме бе блъснал в килията, е от другата страна на вратата и ме гледа. Кимнах, изпращайки му посланието, че няма да го забравя. Той вероятно ми се присмиваше.

Отдалечих се от вратата и огледах помещението. До една от стените имаше дюшек, поставен върху нещо като дървена лавица, а отсреща — мивка и тоалетна. Нямаше нищо друго освен стоманена кутия, монтирана в един от горните ъгли, с петсантиметрово квадратно прозорче, зад което видях обектив на камера. Наблюдаваха ме. Щяха да ме гледат, дори рогато използвах тоалетната.

Погледнах да видя колко е часът, но часовникът не беше на ръката ми. Бяха ми го взели по някакъв начин, вероятно когато ми бяха свалили белезниците, а китките ми бяха толкова изтръпнали, че не бях усетил нищо.

Около час крачих в тясната килия и се опитвах да обуздая гнева си. Всеки път щом стигнех до ъгъла, където бе монтирана камерата, й показвах среден пръст.

През втория час седнах на дюшека, тъй като реших да не изразходвам силите си в крачене насам-натам, и се опитах да измервам времето. Понякога показвах среден пръст на камерата, без да си правя труда да поглеждам към нея. Започнах да си спомням истории за стаи за разпити, за да убия времето. Веднъж разпитвахме заподозрян в извършване на двойно убийство и кражба на пари от наркотици. Планът ни беше преди да влезем в стаята за разпити, да го поизпотим и после да го пречупим. Но когато го вкарахме вътре, той свали панталона си, стегна крачолите около врата си и опита да се обеси на лампата на тавана. Хванахме го навреме и го спасихме. Той заяви, че предпочитал да се самоубие, отколкото да изкара още един час в тази стая. А беше стоял там само двайсет минути.

Започнах да се смея и после си спомних друга случка, която не беше толкова смешна. Веднъж довели свидетел, за да го разпитат какво е видял. Било късно в петък. Той пребивавал нелегално в страната и бил уплашен до смърт, но не бил заподозрян. Пък и трябвало да проведат твърде много телефонни разговори и да напишат купища доклади, за да го върнат в Мексико. Детективът искал от него само информация. Но преди да успее да я получи, го повикали навън. Той наредил на свидетеля да не мърда от стаята и да го чака. Само че така и не се върнал. Случило се нещо, свързано с разследването, по което работел, и се наложило да отиде на местопроизшествието. И забравил за свидетеля. В неделя негов колега дошъл, за да се опита да навакса с докладите, и чул тропане. Отворил вратата на стаята за разпити и видял, че свидетелят още е там. Човекът бил извадил празните чаши за кафе от кошчето за боклук и ги бил напълнил с урина през двата дни. Но както му било заповядано, не излязъл от незаключената стая за разпити.

Този спомен съвсем развали настроението ми. След известно време си съблякох сакото и легнах по гръб на дюшека. Сложих сакото на лицето си, за да не ме дразни светлината. Престорих се, че спя и не ме интересува какво правят с мен. Но не спях и те вероятно го знаеха. Бил съм свидетел на такива неща, когато стоях от другата страна на стъклото.

Накрая опитах да се съсредоточа върху случая, припомних си всичко, което се бе случило напоследък, и се помъчих да намеря връзка между нещата. Защо ФБР се бяха намесили? Защото взимах копие от папка с разследване на Лотън Крос? Едва ли. Реших, че съм ги ядосал в библиотеката, когато направих разпечатка на статията за Маусоува Азиз. Това ги бе накарало да ме погнат. Искаха да знаят защо съм го направил.

След като по моите изчисления минаха четири часа, вратата се отвори. Свалих сакото от лицето си. За пръв път виждах агента, който влезе. Носеше папка и чаша кафе. След него влезе агентът със списанието „Родителите днес“ — мъкнеше стоманен стол.

— Не ставайте — каза първият агент.

Аз обаче станах.

— По дяволите, какво…

— Казах да не ставате. Седнете или ще изляза и утре ще опитаме отново.

Поколебах се за миг, преструвайки се на ядосан, после седнах на дюшека. Другият агент остави стола до вратата, излезе и затвори. Непознатият седна и сложи чашата с кафе на пода. Уханието изпълни стаята.

— Аз съм специален агент Джон Пипълс от Федералното бюро за разследване.

— Браво на вас. Какво правя тук?

— Тук сте, защото не слушате.

И ме погледна в очите, за да се увери, че съм го чул. Беше на моите години, може би малко по-голям. Косата му още не бе започнала да оредява и беше твърде дълга за агент за ФБР. Предположих, че това не е изборът му на прическа, а че просто е твърде зает, за да отиде да се подстриже както трябва.

Очите му бяха особени. Всяко лице притежава определен магнетизъм, нещо, което те привлича към него. Формата на носа, някакъв белег или трапчинка на брадичката. При Пипълс всичко бе съсредоточено в очите. Те бяха черни и хлътнали. Разтревожени. Криеха тайно бреме.

— Казаха ви да кротнете, господин Бош. Ясно ви казаха да се откажете, но вие не слушате.

— Бихте ли ми отговорили на един въпрос?

— Може да опитам. Ако не е класифицирана информация.

— Часовникът ми класифицирана информация ли е? Къде е часовникът ми? Подариха ми го, когато напуснах полицията, и си го искам.

— Забравете за момент за часовника си, господин Бош. Опитвам се да набия нещо в дебелата ви глава, но вие не искате да го приемете.

Той взе чашата, отпи глътка кафе и направи гримаса-явно се опари.

— Тук стават по-важни неща от вашето частно разследване и часовника ви за сто долара, който са ви подарили по случай напускането ви.

Престорих се на изненадан.

— Мислите ли, че са дали за мен толкова малко пари след всичките тези години, през които работих в полицията?

Пипълс се намръщи и поклати глава.

— Това няма да ви помогне, господин Бош. Компрометирате разследване, което е изключително важно за страната, и се перчите колко сте умен.

— Става дума за националната сигурност, така ли? Е, специален агент Пипълс, не смятам, че едно разследване на Убийство е маловажно. Няма компромиси, когато се стигне До убийство.

Той стана и тръгна към мен. Гледаше ме в очите. Наведе се над леглото и се подпря с ръце на стената.

— Хиеронимус Бош — изкрещя Пипълс, произнасяйки правилно името ми. — Влизате на чужда територия. Карате в неправилната посока по еднопосочна улица! Разбирате ли?

После отново отиде да седне на стола. Едва не се изсмях на театралното му изпълнение. Агентът очевидно не загряваше, че цели двайсет и пет години съм работил в стаи за разпити.

— Разбирате ли изобщо какво ви говоря? — Гласът му отново беше спокоен. — Не сте ченге. Нямате значка. Нито власт. Нямате статут.

— Навремето тази страна беше свободна. Това беше достатъчен статут.

— Страната вече не е същата. Нещата се промениха. — Пипълс вдигна папката, която държеше. — Убийството на тази жена е важно. Разбира се. Но има и други неща. По-важни. Трябва да отстъпите, господин Бош. Това е последното предупреждение. Не се бъркайте. Или ще ви отстраним ние. А това няма да ви хареса.

— Обзалагам се, че ще свърша тук, нали? При Мишката и останалите вражески войници. Нали така ги наричате? Знае ли някой за това място, агент Пипълс? Някой друг освен вашия взвод ПАТ?

Той се стъписа от знанията ми и от употребата на съкращението.

— Познах Мишката. Видях го през стъклото.

— И затова мислите, че знаете какво става тук?

— Вие го обработвате. Това е очевидно и правилно. Но ако той е убиецът на Анджела Бентън? Ако е убил и служителя от охраната на банката? И агентката на ФБР? Не искате ли да знаете какво се е случило с Марта Геслер? Тя беше една от вас. По новите ви правила специалният агент вече не е ли специален? Или правилата се менят, както ви е удобно? Вражески войник ли съм аз, агент Пипълс?

Видях, че се обиди. Думите ми отвориха стара рана, ако не и стар спор. Но после на лицето му се изписа решителност. Той отвори папката в ръцете си и извади разпечатката, която бях направил в библиотеката. Видях снимката на Азиз.

— Откъде знаете за него? Как сте направили връзката?

— От вашите хора.

— Какво говорите? Никой тук не би ви казал…

— Не беше нужно да ми казват. Видях, че вашият човек ме следи в библиотеката. Между другото, искам да отбележите, че не го бива за тази работа. Кажете му следващия път да избере списание „Спорт“. Разбрах, че има нещо, затова претърсих вестникарските файлове и намерих това. Направих разпечатка, защото знаех, че това ще привлече вниманието ви. Така и стана. Много сте предсказуеми… Все едно. После видях Мишката и свързах нещата. В него са намерени пари от обира на снимачната площадка, но на вас не ви пука за това, нито за свързаните със случая две, а може би три убийства. Искате само да знаете къде са отивали парите. И не желаете да ви пречат дребни неща като справедливост за убитите.

Пипълс бавно пъхна разпечатката в папката. Лицето му се промени и потъмня около очите. Думите ми бяха попаднали право в целта и го бяха засегнали на болезнено място.

— Нямате представа какъв е светът и какво правим тук — каза той. — Може да се подсмихвате самодоволно и да говорите за идеите си за справедливост, но нямате представа какво става навън.

Усмихнах се.

— Може да си спестите тази реч за политиците, които ще променят правилата във ваша изгода, докато вече няма да има правила. Докато убитите и изнасилени жени изобщо престанат да означават нещо. Ето, това става около нас.

Пипълс се наведе напред. Очевидно смяташе да изплюе камъчето и искаше да е сигурен, че ще го изслушам.

— Знаете ли къде отиваше Азиз с онези пари? Ние не знаем, но мога да ви кажа къде мисля, че е отивал. Към лагер за обучение на терористи. И не в Афганистан, а на неколкостотин километра от нашата граница. Място, където ги учат да ни убиват. В нашите сгради. В нашите самолети. Докато спим. Да преминават границата ни и да ни убиват, без да гледат кои сме и в какво вярваме. Нима ще ми кажете, че греша? И че не трябва да направим всичко, което е по силите ни, за да намерим този лагер? И че не бива да взимаме необходимите мерки, за да изтръгнем от всеки човек информацията, която ни е необходима?

Облегнах се на стената. Ако имах кафе, за разлика от Пипълс, нямаше да го пренебрегвам.

— Няма да ви кажа нищо — заявих аз. — Всеки има право да си върши работата.

— Чудесно — иронично каза той. — Мъдри думи. Ще си ги напиша на табелка в кабинета.

— Веднъж присъствах на един процес. Адвокатката на ответната страна каза нещо, което съм запомнил. Цитира философ, чието име съм забравил. Записал съм си го някъде вкъщи. Философът казал, че онзи, който се бори с чудовищата в обществото, трябва да внимава да не стане като тях. Защото после всичко ще бъде загубено. След това няма да има общество. Тази мисъл много ми харесва.

— Ницше. И цитатът ви е почти точен.

— Това няма значение. Важното е човек да не забравя тези думи. Аз съм ги запомнил. А вие?

Пипълс не обърна внимание на въпроса ми, бръкна в сакото си и извади часовника ми. Хвърли ми го и аз понечих да го сложа на ръката си. Погледнах циферблата. Стрелките бяха монтирани върху фон с позлатена полицейска значка и Градския съвет и показваха, че съм бил в килията по-дълго, отколкото предполагах.

— Махайте се оттук, Бош. Ако отново се изпречите на пътя ни, ще се озовете обратно тук по-бързо, отколкото смятате, че е възможно. И никой няма да знае къде сте.

Заплахата беше неприкрита.

— Ще бъда сред изчезналите, а?

— Наречете го както искате.

Пипълс вдигна ръка пред обектива на камерата и завъртя пръст. Електронната ключалка изщрака и вратата се отвори. Станах.

— Вървете — каза Пипълс. — Ще ви изведа. Правя ви услуга, Бош. Не забравяйте това.

Тръгнах към вратата, но се поколебах, докато минавах покрай него, и погледнах папката в ръцете му.

— Предполагам, че сте взели моите неща и материалите от разследването на Лотън Крос.

— Няма да си ги получите обратно.

— Да, разбирам. Националната сигурност. Прегледайте снимките. Намерете онази, на която Анджела Бентън е върху плочките. Вижте ръцете й.

Насочих се към отворената врата.

— Какво й е на ръцете? — извика той.

— Вгледайте се в тях и ще разберете какво имам предвид.

В коридора ме чакаше агентът, който ме бе следил в библиотеката.

— Оттук — троснато каза той и разбрах, че е разочарован, защото ме освобождават.

Докато вървяхме по коридора, погледнах към квадратното прозорче на килията на Маусоува Азиз, но не го забелязах. Запитах се дали случайно бях видял лицето на убиеца, когото търсех, и дали това ще е единственият поглед и никога няма да се приближа до него. Знаех, че няма да ми позволят да говоря с него. Нямаше да се срещнем. Той беше един от безследно изчезналите. Поредната задънена улица.

Минахме през две врати с електронни ключалки и стигнахме до асансьора. Агентът погледна към камерата в ъгъла на тавана и завъртя пръст. Асансьорът тръгна.

Слязохме на подземния етаж. Агентът извика на пазача на гаража да отвори вратата и тя започна да се вдига. Слънчевата светлина ме заслепи и се наложи да присвия очи.

— Предполагам, че няма да ме закарате до колата ми.

— Можете да отидете при нея, както желаете. Приятен ден.

Той ме остави на върха на рампата и мина под спускащата се стоманена врата. Опитах се да измисля някаква остроумна реплика, която да подхвърля, но бях твърде уморен и се отказах.