Метаданни
Данни
- Серия
- Хари Бош (9)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Lost Light, 2003 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Юлия Чернева, 2003 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 69гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Допълнителна корекция
- hammster(2007)
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ?
Издание:
МАЙКЪЛ КОНЪЛИ
ЗАКОНЪТ НА БОШ
Американска, първо издание, 2003
Превод Юлия Чернева, 2003
Редактор Иван Тотоманов
Художествено оформление на корица „Megachrom“ — Петър Христов, 2003
Компютърна обработка ИК „БАРД“ ООД
Линче Шопова
Формат 84/108/32
ИК „БАРД“ ООД — София 1124, жк „Яворов“, бл. 12-А, вх. II. тел. 943 76 59. http://www.bard.bg
ISBN 954-585-459-6
LOST LIGHT
Michael Connelly
LITTLE, BROWN AND COMPANY
© 2003 by Hieronymus, Inc.
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
8
Отидох пак в Холивуд и обядвах в „Мусо“ — мартини за аперитив, последвано от пай с пиле, гарниран със спанак. Хубава комбинация, но не достатъчно добра, за да ме накара да забравя Л огън Крос и състоянието му. Поръчах си второ мартини, за да ми помогне да прогоня мрачните мисли, и опитах да се съсредоточа върху други неща.
Не бях ходил в „Мусо“ от купона по случай напускането ми и заведението ми липсваше. Бях навел глава, четях и правех записки, когато чух познат глас. Вдигнах глава и видях капитан Левали с мъж, когото не познавах. Левали беше шеф на холивудското районно управление, което се намираше на няколко преки. Три дни след като оставих значката си в чекмеджето на бюрото, Левали ме бе извикала да ме предума да размисля. Едва не ме убеди, но все пак отказах. Казах й да ми изпрати документите и тя го направи. Не дойде на купона ми по случай напускането и оттогава не бяхме разговаряли.
Левали не ме видя и седна с гръб към мен в едно сепаре достатъчно далеч, за да не чувам разговора им. Излязох през задната врата, без да довърша второто мартини. Платих на служителя на паркинга и се качих в колата си, „Мерцедес Бенц МЬ 55“. Бях я купил от човек, който щеше да се мести във Флорида. Мерцедесът беше единственото екстравагантно нещо, което си позволих, след като напуснах полицията. Платих петдесет и пет хиляди долара. Колата беше спортна и бърза. Но всъщност не я купих заради това. Нито заради Малкото изминати километри. Взех я, защото беше черна и е сливаше с другите превозни средства. Всяка пета кола в Лос Анджелис беше мерцедес, или поне така ми се струвате. А всяка пета от тях — черен М-клас 8ИУ. Може би съм Знаел, че ще ми трябва. Осем месеца преди да се нуждая от Него, си купих автомобил, който щеше да ми служи добре в ролята ми на частен детектив. Колата беше бърза и удобна и имаше тъмни стъкла.
Мерцедесът изискваше време да свикнеш с него — в рутинните операции и в поддръжката. Вече два пъти ми се бе свършвал бензинът насред пътя. Това беше едно от дребните неща, които съпътстваха предаването на значката. Няколко години преди да напусна полицията бях детектив с контролиращи функции и имах служебна кола на постоянно разположение — форд „Краун Виктория“, модифициран полицейски модел за преследване, същински танк с винилови седалки, свръхмощен двигател и разширен резервоар. Не се налагаше да наливам бензин. За това се грижеха момчетата от служебния гараж. Но сега бях цивилен гражданин и трябваше да следя стрелката на уреда за измерване на нивото на бензина в резервоара. Инак дълго щях да стоя в резервното платно.
Взех клетъчния си телефон и го включих. Не го използвах често, но винаги го носех. Не знам, може би мислех, че някой от отдела ще се обади и ще ми поиска съвет за разследване, по което работи. Цели четири месеца го държах зареден и включен всеки ден. Но никой не ме потърси. След като бензинът ми свърши за втори път, включих телефона да се зарежда в таблото и го оставих там до следващия път, когато щях да се нуждая от помощ по пътя.
В момента обаче ми трябваше друг вид помощ. Обадих се на „Справки“ и поисках номера на Федералното бюро за разследване в Лос Анджелис. Свързах се с тях и помолих да разговарям с агента, отговарящ за банковите обири. Реших, че агентката, която се бе обадила на Дорси, вероятно работи в този отдел.
Обаждането ми бе прехвърлено и някой каза:
— Нунес слуша.
— Агент Нунес? — попитах.
— Да. С какво мога да ви бъда полезен?
Знаех, че разговорът с агент на ФБР няма да е същият като разговора със секретарката на филмов магнат. С Нунес трябваше да бъда колкото е възможно по-откровен и изчерпателен.
— Казвам се Хари Бош. Наскоро напуснах полицията в Лос Анджелис след трийсет години…
— Браво на вас — прекъсна ме той. — С какво мога да ви помогна?
— Точно това се опитвам да ви обясня. Преди четири години работех по случай на убийство, свързан с голям обир на пари в брой.
— Какъв случай?
— Вероятно няма да го помните, но става дума за смъртта на Анджела Бентън. Убийството стана преди обира, който бе извършен на снимачна площадка в Холивуд. Вдигна се голям шум. Бяха откраднати два милиона долара. Серийните номера на осемстотин от стодоларовите банкноти са били записани.
— Спомням си. Но ние не работехме по този случай. Нямахме нищо общо…
— Знам. Вече ви казах, че аз работех по този случай.
— Тогава продължете. С какво мога да ви бъда полезен?
— Няколко месеца след обира агентка от вашия отдел се е свързала с полицията и е докладвала за аномалия в записаните номера. Получила списък със серийните номера на банкнотите, разпространен от нас.
— Аномалия? Какво имате предвид?
— Аномалията е отклонение, нещо, което не…
— Знам какво означава думата. За каква аномалия говорите?
— Извинявайте. Агентката се обадила и казала, че в единия номер има печатна грешка или са били объркани два номера, нещо такова. Но аз ви се обаждам за друго. Агентката казала, че има компютърна програма, която сравнява се-РИЙНИ номера от подобни случаи. Тя я била разработила. Това говори ли ви нещо? Не случаят, а агентката?
— Защо питате?
— Защото не знам името й. Така и не го разбрах, тъй като е разговаряла с друг следовател. Но бих искал да говоря с нея, ако е възможно.
— Да говорите с нея? Нали казахте, че сте напуснали полицията?
Знаех, че ще се стигне дотук, и това беше слабото ми място. Нямах статус, нито законни права. Нямах значка, която да ми отваря всички врати.
— Някои случаи не могат да бъдат забравени, агент Нунес. Аз още работя по това убийство. Никой друг не го искаше, затова реших да си опитам късмета. Знаете как е.
— Не, не знам. Още не съм напуснал.
Костелив орех. Той млъкна и установих, че съм ядосан на този безлик човек, който вероятно се опитваше да балансира между някое трудно разследване и недостига на хора и финанси. Лос Анджелис е световната столица на банковите обири. Стават през три дни и ФБР трябва да реагира на всеки от тях.
— Вижте какво — казах. — Не искам да ви губя времето. Можете или да ми помогнете, или да не ми помогнете. Или знаете за кого говоря, или не знаете.
— Да, знам за кого говорите — отговори Нунес и пак млъкна.
Реших да подходя по друг начин. Дотогава се въздържах, защото не бях сигурен дали искам това да стане известно в някои среди. Но посещението на Кизмин Райдър го предизвика.
— Искате име, така ли? Някой, когото да питате, за да ме проверите? Обадете се на полицейските детективи в холивудското районно управление и кажете да ви свържат с лейтенанта. Казва се Билетс и ще удостовери кой съм. Но няма да знае нищо по този случай.
— Добре, ще го направя. Защо не ми се обадите пак? Дайте ми десет минути.
— Дадено.
Затворих и погледнах часовника си. Потеглих към Сън-сет Булевард и се отправих на запад. Включих радиото, но музиката не ми хареса и го изключих. След десет минути спрях пред старческия дом „Златна възраст“, за да позвъня на Нунес. Той сигурно имаше идентификатор на входящи обаждания и знаеше номера ми. Но после си спомних, че ме бяха прехвърлили към линията му. В същия миг телефонът в ръката ми иззвъня.
— Хари Бош.
— Обажда се Джери, Хари.
Джери Едгар. Отново стар познайник. Първо Кизмин Рай, сега той.
— Как я караш, Джери?
— Добре. А ти? Как е цивилният живот?
— Много спокоен.
— Струва ми се, че не си на плажа, Хари.
Едгар имаше право. Старческият дом беше само на няколко метра от магистралата и бръмченето на превозните средства беше силно. Куентин Маккинзи ми бе казал, че в западната страна на старческия дом, откъм магистралата, настанявали предимно хора с увреден слух.
— Не обичам плажовете. Какво става? Не ми казвай, че девет месеца, след като съм напуснал, ми искаш съвет за нещо.
— Не, не е това. Обади ми се един човек, който те проверява.
Мигновено се почувствах неудобно. Гордостта ме бе подвела да си помисля, че Едгар се нуждае от помощта ми за някое разследване.
— Аха. Агент Нунес?
— Да, но не каза за какво става дума. Да не си започнал нова кариера, Хари?
— Мисля по въпроса.
— Имаш ли разрешително?
— Да, извадих си го преди половин година, за всеки случай. Какво каза на Нунес? Дано да е, че съм смел човек с висок морал.
— Съвсем не. Казах му истината — че може да ти се има доверие.
— Благодаря. Ти си истински приятел.
— Реших, че ще искаш да знаеш. Ще ми кажеш ли какво става?
Замислих се. Не исках да казвам на Едгар с какво се занимавам. Не че не му вярвах. Но по правило действам въз основа на принципа, че колкото по-малко хора знаят какво правиш, толкова по-добре.
— Не сега, Джери. Закъснявам за среща и трябва да затварям. Но искаш ли някой ден да обядваме заедно? Ще ти разкажа за вълнуващия си живот. — Засмях се.
Нещата се уредиха. Той се съгласи за обяда, но каза, че ще ми се обади кога да се видим. От опит знаех, че е трудно предварително да се насрочи обяд, когато работиш в отдел „Убийства“. Добавихме, че ще поддържаме връзка, и сложихме край на разговора. Стана ми приятно, когато установих, че Едгар не ми се сърди като Кизмин Райдър за внезапното ми напускане на партньорството и на полицията.
Позвъних отново във ФБР и ме свързаха с Нунес. Държах се така, сякаш не бях говорил с Едгар.
— Обадихте ли се?
— Да, но тя не беше там. Разговарях с бившия ви партньор.
— Райдър?
— Не, Едгар.
— А, да. Джери. Как е той?
— Не знам. Не питах. Но съм убеден, че вие сте го направили — нали той току-що ви се обади.
— Моля?
Нунес ме бе хванал натясно.
— Може да си спестите глупостите, Бош. Едгар ми каза, че се чувства длъжен да ви се обади и да ви каже, че някой ви проверява. Отговорих, че нямам нищо против. Поисках номера ви, за да съм сигурен, че наистина говоря с Хари Бош. Той ми го каза и когато преди няколко минути позвъних, даваше заето. Реших, че разговаряте с Едгар, затова тъпите ви увъртания не ми харесват.
Смущението ми се превърна в гняв. Може би се дължеше на мартинито в стомаха ми или на факта, че вече бях външен човек, но ми писна от този тип.
— Страхотен следовател сте — казах аз. — Гениално дедуктивно мислене. Винаги ли го използвате в разследванията, или го пазите само за да тормозите хора, които се опитват да свършат някаква работа?
— Разбирате, че трябва да внимавам на кого съобщавам информацията.
— Да, разбирам. Но разбирам и защо силите силите на реда в града работят толкова добре, колкото и магистратите.
— Хайде, Бош, не се палете толкова. Просто се откажете.
Поклатих глава. Май нямаше да науча нищо от него.
— Това е играта ви, нали? Така или иначе нямата да ми кажете името.
Агентът не отговори.
— Искам само едно име, Нунес. Какво толкова ще ви стане?
Мълчание.
— Е, знаете името ми и телефонния ми номер. И мисля, че познавате агентката, за която говоря. Отидете при нея и я оставете тя да реши. Кажете й името и телефона ми. Не ме интересува какво мислите за мен, Нунес. Дължите го на колегите си дай кажете. Като например на Едгар. Той се чувстваше задължен. И вие сте задължен.
Зачаках мълчаливо, твърдо решен да не проговоря, преди Нунес да е казал нещо.
— Вижте какво, Бош, щях дай кажа, че сте я търсили, дори още преди да разговарям с Едгар. Но задълженията ми се простират само дотук. Агентката, за която говорите, вече я няма.
— Какво искате да кажете? Къде е?
Нунес не отговори. Изправих гръб и лакътят ми се удари във волана и неволно натисна клаксона. Нещо се въртеше в паметта ми — нещо за агентка, спомената по новините, но не можех да си спомня какво бе станало с нея.
— Мъртва ли е, Нунес?
— Тази работа не ми харесва, Бош. Разговор по телефона с човек, когото не познавам. Защо не дойдете тук? Може да поговорим за това.
— Може?
— Не се безпокойте, ще говорим. Кога ще дойдете?
Часовникът на таблото показваше петнайсет часа и пет минути. Погледнах към вратата на старческия дом.
— В четири.
— Ще ви чакаме.
Затворих телефона и дълго седях неподвижно — опитвах се да си спомня нещо за агентката.
После отново отворих телефона. Не си бях взел тефтерчето и бях забравил телефонните номера, които някога знаех наизуст. Обадих се на „Справки“, откъдето ми казаха номера на редакцията на „Лос Анджелис Таймс“. После ме свързаха с Кийша Ръсел.
Беше учудващо, но тя ме помнеше. Връзката ни беше стабилна. Аз й бях дал материали за няколко сензационни разкрития през годините и в замяна Ръсел ми помагаше в издирването на статии и репортажи и когато можеше, пишеше във вестника за случаите ми. Убийството на Анджела Бентън бе един от онези, за които не можа да пише.
— Хари Бош — каза тя. — Как си?
Забелязах, че в гласа й почти не прозвуча ямайският акцент. Липсваше ми. Запитах се дали го прави съзнателно, или това е резултат от десетте години, прекарани в този космополитен град.
— Добре съм. Още ли пишеш криминални репортажи?
— Разбира се. Някои неща никога не се променят.
Веднъж Ръсел ми бе казала, че криминалните репортажи били входно ниво в журналистиката, но че тя не искала да го напуска. Според нея отразяването на новините от градската управа или на изборите, или на почти всичко друго беше безкрайно скучно и досадно в сравнение с репортажите за живот, смърт, престъпност и последиците от това. Ръсел беше добра, задълбочена и точна до такава степен, че бе поканена на купона ми по случай напускането. Получаването на подобна покана беше рядкост за външен човек от който и да било бранш, особено пък за журналист.
— За разлика от теб, Хари. Мислех, че до края на живота си ще останеш в холивудското районно управление. А вече мина почти година и още не мога да повярвам, че си напуснал. Преди няколко месеца по навик се обадих на телефона ти. Отговори друг и затворих.
— Кой беше?
— Пъркинс. Повишили са го.
Не знаех кой е заел мястото ми. Пъркинс беше добър, но не достатъчно. Но не казах това на Ръсел.
— Е, какво става с теб?
— Струва ми се, че си заета.
— Малко.
— Тогава няма да те безпокоя.
— Не, не, не. Не се притеснявай. Какво мога да направя за теб, Хари? Да не би да работиш по някой случай? Частен детектив ли си станал?
— Нищо подобно. Просто бях любопитен за нещо. Но то може да почака. Ще ти се обадя пак, Кийша.
— Чакай, Хари!
— Сигурна ли си?
— Не съм толкова заета за стар приятел. Какво искаш да знаеш?
— Питах се дали си спомняш за една агентка на ФБР, която изчезна. Мисля, че в Холивуд. Прибирала се вкъщи след…
— Марта Геслер.
— Да, предполагам. Знаеш ли какво се е случило с нея?
— Изчезнала е безследно, вероятно е мъртва.
— Имало ли е някакви новини за нея напоследък?
— Не, защото аз щях да ги напиша. А не съм писала за нея поне от две години.
— Две години? Тогава ли се е случило?
— Не, по-скоро преди три. Мисля, че година по-късно написах нещо. Това беше последният път, когато писах за нея. Но благодаря, че ми напомни. Може би е време отново да се занимая с Геслер.
— Ако ще го правиш, изчакай няколко дни.
— Работиш върху нещо, нали, Хари?
— Може да се каже. Не знам дали е свързано с Марта Геслер. Но ми дай време до следващата седмица.
— Няма проблем, стига да дойдеш да разговаряме.
— Добре. Обади ми се. А през това време можеш ли да извадиш репортажите за нея? Бих искал да прочета какво си писала.
— Разбира се. Имаш ли факс или електронен адрес?
Нямах нито едното, нито другото.
— Може да ми ги изпратиш по пощата. Имам предвид обикновената.
Кийша се засмя.
— Хари, така няма да станеш модерен детектив. Обзалагам се, че имаш само шлифер.
— Имам клетъчен телефон.
— Е, това вече е начало.
Усмихнах се и й казах адреса си. Тя обеща да ми изпрати изрезките със следобедната поща и поиска номера на мобилния ми телефон. Дадох и него.
Благодарих й, затворих телефона и се замислих. Навремето бях проявил интерес към случая Марта Геслер. Бившата ми съпруга я познаваше. Преди много години двете бяха работили заедно в отдел „Банкови обири“. Изчезването й привлече вниманието на новинарите за няколко дни, после репортажите станаха по-спорадични и накрая спряха. Бях забравил за нея.
Усетих парене в гърдите и знаех, че не се дължи на следобедното мартини. Чувствах, че съм попаднал на нещо — досущ дете, което не вижда нищо в мрака, но знае, че там има нещо.