Майкъл Конъли
Законът на Бош (40)

40

Докато ченгето на терасата ме държеше на прицел, партньорът му се спусна през капака и тръгна към мен. В едната си ръка държеше фенерче, а в другата пистолет и имаше безумния поглед на човек, който няма представа на какво е попаднал.

— Обърни се по корем и сложи ръце на гърба си — заповяда той. Гърлото му бе пресъхнало от прилива на адреналин.

Подчиних се. Полицаят остави фенерчето си на земята и ми сложи белезници. Опитах се да разговарям спокойно с него.

— Искам само да знаеш, че съм…

— Не искам да знам нищо от теб.

— Аз съм бивш полицай. От холивудското районно управление. Имам двайсет и пет години служба. Напуснах миналата година.

— Браво на теб. Защо не си спестиш обясненията за следователите?

Къщата ми беше на територията на районното управление на Северен Холивуд. Знаех, че няма причина ченгетата там да ме познават или да им пука за мен.

— Хей — извика другият отгоре. — Как му е името на тоя? Освети го.

Партньорът му доближи фенерчето до лицето ми и ме заслепи.

— Как се казваш?

— Хари Бош. Работех в отдел „Убийства“.

— Хари…

— Знам кой е той, Суони. Бош наистина е ченге. Махни фенерчето от лицето му.

— Добре. Но белезниците ще останат. Следователите ще разберат всичко… Господи!

Бе осветил трупа без лице в храстите вляво. Лайнъс Саймънсън, или онова, което бе останало от него.

— Не повръщай, Суони — обади се ченгето горе. — Това е сцена на престъпление.

— Да ти го начукам, Хървиц. Няма да повърна.

Чух го, че започна да обикаля. Опитах се да надигна глава, но храстите бяха твърде високи и не видях нищо. Можех само да слушам. Той, изглежда, вървеше от труп на труп.

— Хей, тук има един жив! Извикай линейка!

Предположих, че това е Банкс, и се зарадвах. Щеше да ми е нужен свидетел, който да подкрепи показанията ми. Банкс можеше да бъде обвинен за всичко, да сключи сделка, за да спаси задника си, и да разкаже цялата история.

Претърколих се и се надигнах. Полицаят, който бе коленичил до Банкс, вдигна глава и ми викна:

— Не съм ти казал да мърдаш.

— Не можех да дишам. Лицето ми беше завряно в земята.

— Не мърдай.

— Хей, Суони — извика Хървиц. — Застреляният в къщата има значка на ФБР.

— Мамка му!

— Наистина мамка му.

Имаха право. Случаят беше заплетен.

След час наоколо гъмжеше от хора. От полицията. От пожарната. От ФБР. От репортери. През по-голямата част от нощта в небето кръжаха шест хеликоптера. Какофонията беше толкова силна, че бих предпочел кънтенето в ушите ми от оглушителния изстрел на пушката.

Пожарникарите използваха хеликоптер, за да изнесат на носилка Банкс от каньона. Когато приключиха с него, извиках медицинските служители, които намазаха обгарянията ми с гел от алое. Дадоха ми аспирин и ми казаха, че нараняванията ми са незначителни и няма да останат белези. Имах обаче чувството, че сляп хирург е обелил лицето ми с лазер.

Махнаха белезниците ми, за да се изкача по склона и да мина през капака в пода. В къщата ми ги сложиха отново и Ме накараха да седна на канапето във всекидневната. Оттам виждах изпънатите крака на Милтън в коридора, докато оперативните работници извършваха огледа.

Появиха се и следователите и работата стана сериозна. Повечето следваха една и съща схема. Влизаха, оглеждаха мрачно трупа на Милтън, после излизаха, без да ме погледнат, и отиваха на терасата, откъдето гледаха другите три трупа. Сетне се връщаха, наблюдаваха ме, без да проронят дума, и влизаха в кухнята, където някой си бе позволил да отвори пакета ми с кафе и да включи кафеварката.

Това продължи най-малко два часа. Отначало не познавах никого, защото всички бяха детективи от районното управление на Северен Холивуд. Но после шефовете решиха да прехвърлят разследването на отдел „Обири и убийства“. Когато започнаха да пристигат детективите от отдела, нещата започнаха да изглеждат като обикновен работен ден в миналото. Познавах мнозина от тях и дори бях работил с някои. Само Кизмин Райдър обаче се сети да ми свалят белезниците — ядосано настоя да ги отключат и когато никой не помръдна, го направи сама.

— Как си, Хари?

— Горе-долу добре.

— Лицето ти е зачервено и подпухнало. Да извикам ли лекарите?

— Вече ме прегледаха. Незначителни обгаряния от това, че се приближих твърде много до дулото на пушка.

— Как искаш да процедираме? Знаеш правилата. Желаеш ли адвокат, или ще поговорим?

— Ще говоря пред теб, Кизмин. Ще ти разкажа цялата история. В противен случай ще си взема адвокат.

— Вече не съм в отдел „Обири и убийства“. Знаеш това, Хари.

— Трябва да си там.

— Но не съм.

— Това е сделката, Кизмин. Или се съгласи, или откажи. Имам добър адвокат.

Тя се замисли.

— Добре. Чакай малко. Ей сега ще се върна.

И излезе, за да се консултира с шефовете си за предложението ми. В коридора влезе специален агент Джон Пипълс и коленичи до трупа на Милтън, после ме погледна и се вторачи в очите ми, сякаш се опитваше да ми предаде някакво послание. Не бях сигурен какво е. Но той знаеше, че бъдещето му е в моите ръце.

Кизмин се върна и се приближи до мен.

— Ето каква е сделката. Случаят е заплетен. И ФБР ще го разследва. Мъжът на пода очевидно е от антитерористичния взвод и това е върхът на всичко. Няма да ти позволят да говориш само пред мен.

— Добре. Тогава ще направим така. Ще говоря с теб и с някой агент на ФБР. Искам това да бъде Рой Линдъл. Събуди го и му кажи да дойде тук и ще разкажа всичко. Или ще сте ти и Рой, или ще извикам адвокатката си и всеки ще се спасява както може.

Тя кимна и пък тръгна към вратата. Забелязах, че Пипълс вече не е в коридора, но не го бях видял да излиза.

Този път Райдър се бави половин час. Но когато се върна, крачеше авторитетно. Още преди да ми каже какво е решението, разбрах, че е постигнато споразумение. Случаят беше неин, или поне частта, свързана с полицията на Лос Анджелис.

— Ще отидем в районното управление на Северен Холивуд. Ще запишат разговора ни. И Линдъл ще е там. Всички ще са доволни и всеки ще вземе участие.

Винаги става така. Трябва да минеш през всички инстанции и да се съобразиш с политиката в агенциите и управленията, за да свършиш работа. Зарадвах се, че вече не съм в тази система.

— Стани, Хари — добави Райдър. — Ще те закарам.

Изправих се.

— Първо искам да отида на терасата и да погледна долу.

Излязох и се наведох над перилата. Мястото на престъплението беше осветено от прожектори. Склонът приличаше на мравуняк. Оперативните екипи работеха навсякъде, съдебномедицинските експерти се бяха скупчили над труповете, а отгоре бръмчаха хеликоптерите. Знаех, че с взаимоотношенията ми със съседите е свършено.

— Знаеш ли какво, Кизмин?

— Какво, Хари?

— Мисля, че е време да продам тази къща.

— Да. Желая ти успех, Хари.

После ме хвана под ръка и ме дръпна от перилата.