Майкъл Конъли
Законът на Бош (38)

38

Малко след десет се приближих до входа на „Нат“ на Чероки, на половин пресечка от Холивуд Булевард. Още беше рано, но нямаше опашка. Нямаше кордон. Нямаше портиер, който да решава кого да пусне. Никой не събираше пари за куверт. Влязох и видях, че в заведението има само неколцина клиенти.

Бях ходил в „Нат“ много пъти в предишното му превъплъщение като бар, посещаван от хора, отдадени както на алкохола, така и на всеки друг аспект на живота. Барът не беше място за запознанства, освен ако не се брояха проститутките, които идваха да си починат. Не беше и място, където можеш да видиш известни личности, а място за пиене — в това се състоеше предназначението му, така че той имаше своеобразен облик и атмосфера. Когато влязох и видях лъскавия месинг и изящното дърво, осъзнах, че сега барът вече не е същият. Имаше блясък, но му липсваше атмосфера. Нямаше значение колко души се бяха редили на опашка да влязат в нощта на откриването му. Заведението нямаше да издържи още дълго. Разбрах това за петнайсет секунди. „Нат“ беше обречен.

Отидох направо на бара, където имаше трима посетители — приличаха на туристи от Флорида, търсещи развлечения в Калифорния. Барманката беше висока и слаба и облечена в задължителните черни джинси и тясна блуза, през която се очертаваха зърната на гърдите й. На бицепса й бе татуирана черна змия, чийто раздвоен червен език стигаше да лакътя, Където се виждаха белезите от иглата. Косата й беше по-къса От моята. На врата й бе татуиран баркод. Това ме накара да се Замисля за изящната шия на Елинор.

— Има куверт десет долара — каза барманката. — Какво да Ти Дам?

— За какво е кувертът? Тук е пълно мъртвило.

— За да влезеш.

Не посегнах дай дам парите. Наведох се над бара и тихо попитах:

— Къде е Лайнъс?

— Тази вечер не е тук.

— Тогава къде е? Трябва да говоря с него.

— Вероятно е в „Чет“. Нали там е кабинетът му. Обикновено започва да обикаля клубовете след полунощ. Ще ми платиш ли десетте долара?

— Не. Тръгвам си.

Тя се намръщи.

— Ченге си, нали?

Усмихнах се гордо.

— Почти двайсет и осем години.

Пропуснах да спомена, че вече съм напуснал полицията. Барманката можеше да вдигне телефона и да съобщи, че идва ченге. Това можеше да подейства в моя полза. Бръкнах в джоба си, извадих десет долара и хвърлих банкнотата на бара.

— Това не е куверт, а за теб. Направи си хубава прическа.

Тя се усмихна престорено и грабна парите.

— Благодаря, татенце.

Усмихнах се и излязох.

За десет минути отидох до „Чет“ на Санта Моника. Имах адреса благодарение на списание „Лос Анджелис“, където след статията бяха изброени всичките заведения на „Четиримата крале“.

Пред втория бар също нямаше опашка и вътре седяха неколцина клиенти. Започнах да си мисля, че след като те обявят за страхотен в туристическите справочници, бизнесът ти замира. „Чет“ беше копие на „Нат“. Дори барманката беше също толкова намръщена и имаше татуировки. Единственото, което ми хареса, беше музиката. Бяха пуснали Чет Бей-кър и реших, че в края на краищата „кралете“ имат вкус.

Барманката наистина приличаше на предишната — висока, слаба и цялата в черно. Само че на бицепса й бе татуирано лицето на Мерилин Монро.

— Ченге ли си? — попита тя още преди да съм казал нещо.

— Сигурно си разговаряла със сестра си. Вероятно ти е казала, че не плащам куверт.

— Спомена нещо такова.

— Къде е Лайнъс?

— В кабинета си. Казах му, че ще дойдеш.

— Много мило от твоя страна.

Посочих татуировката й.

— Това майка ти ли е?

— Погледни по-хубаво и ще видиш.

Наведох се над бара. Тя прегъна лакът и сви мускулите си няколко пъти. Докато бицепсът се разширяваше и после се отпускаше, бузите на Мерилин се издуваха и пак хлътваха.

— Все едно ти духа, нали? — попита барманката.

— Страхотно е. Обзалагам се, че го показваш на всички момчета.

— Това струва ли десет долара?

Приготвих се да й кажа, че знам места, където може да ми го направят наистина за десет долара, но после се отказах. Оставих я и тръгнах по коридора зад бара. Там видях врати на тоалетни и после друга, на която пишеше „Само за управата“. Не потропах. Влязох и се озовах в още един коридор с врати от двете страни. На третата пишеше „Лайнъс“ и аз я отворих, пак без да почукам.

Лайнъс Саймънсън седеше зад отрупано с книжа бюро. Познах го от снимката в списанието. До него имаше бутилка шотландско уиски и чаша. На черното кожено канапе седеше мъж, когото също познах от списание „Лос Анджелис“ — един от съдружниците му. Казваше се Джим Олифант. Той бе вдигнал крака на масичката за кафе и, изглежда, изобщо не се безпокоеше от посещението на човек, за когото са му казали, че е полицай.

— Ченге сте, нали — рече Саймънсън и ми направи знак да вляза. — Затворете вратата.

Представих се, но не казах дали съм ченге.

— Аз съм Лайнъс, а това е Джим. Какво има? Какво можем да направим за вас?

Вдигнах ръце, сякаш нямах какво да крия.

— Не съм сигурен какво можете да направите за мен. Исках само да се отбия и да се представя. Работя по случая Анджела Бентън, който е свързан с обира на „Банка ЛА“.

— „Банка ЛА“? Стара история. — Лайнъс погледна съдружника си и се изсмя. — Струва ми се, че беше в някой минал живот. Не искам да говоря за това. Неприятен спомен.

— Може би не толкова неприятен за вас, колкото за Анджела Бентън.

Саймънсън изведнъж стана сериозен и се наведе напред.

— Не разбирам какво правите тук. Не сте ченге. Те идват по двама. Ако пък сте ченге, тогава се легитимирайте. Какво искате? Покажете ми значката си.

— Не съм казал, че имам значка. Бях ченге, но вече не съм. Смятах, че ще ме познаете от онзи минал живот, за който споменахте.

Саймънсън отново погледна Олифант и се усмихна самодоволно.

— Защо трябва да ви познавам?

— Бях там в деня, когато ви простреляха в задника. Но от друга страна, вие се мятахте и крещяхте толкова силно, че вероятно не сте имали време да ме погледнете.

Той отвори широко очи от почуда, когато се сети кой съм и какво бях направил.

— По дяволите, вие сте ченгето, което застреля… — Лайнъс млъкна, преди да е казал името, и се обърна към Олифант. — Той улучи един от крадците.

Погледнах съдружника и видях, че и той ме е познал. В очите му блестеше омраза или може би гняв.

— Това не се знае със сигурност, защото така и не заловихме крадеца. Но мисля, че го улучих. И наистина бях аз. Усмихнах се гордо.

— За кого работите? — попита Саймънсън.

— Аз ли? Работя за човек, който няма да се спре пред нищо и няма да са откаже от разследването. Той ще разбере кой е убил Анджела Бентън и ще упорства, докато не го направи или не умре.

Лайнъс отново се ухили арогантно.

— Е, желая успех и на вас, и на него, господин Бош. Мисля, че трябва да си вървите. Ние тук имаме работа.

Кимнах и хвърлих на Олифант най-убийствения поглед в репертоара си.

— Е, ще се видим пак, момчета.

Излязох и тръгнах по коридора. Чет Бейкър пееше, „Моята странна любима“. Забелязах, че барманката показва татуировката си на двама мъже, които седяха на бара. Те се смееха. Познах ги. Останалите двама „крале“ от снимката в списанието.

Те ме видяха, престанаха да се смеят и ме проследиха с поглед до вратата.