Майкъл Конъли
Законът на Бош (32)

32

Кабинетите на следователите на „Глобал Ъндъррайтърс“ се намираха в шестетажна черна сграда на „Колорадо“, на около шест пресечки от океана. Секретарката на Шандор Шатмари ме погледна така, сякаш бях паднал от луната.

— Не получихте ли съобщението ми?

— Какво съобщение?

— Оставих ви съобщение, че се наложи тази сутрин господин Шатмари да отмени срещата ви.

— Какво се е случило? Да не е умрял някой?

Тя се обиди от наглостта ми и в гласа й прозвуча нотка на раздразнение.

— Не. Той прегледа програмата си за деня и реши, че няма къде да ви вмести.

— Значи е тук?

— Не може да ви приеме. Съжалявам, че не сте чули съобщението ми. Останах с убеждението, че това е домашният ви номер.

— Моля ви, кажете му, че съм тук. Не чух съобщението ви, защото не бях в града. Върнах се тази сутрин. Бих искал Да го видя. Важно е.

Секретарката се притесни и вдигна телефонната слушалка, но после размисли, остави я, стана и отиде да му предаде Молбата ми лично. След няколко минути се върна и седна, не бързаше да ми съобщи новината. Накрая каза:

— Говорих с господин Шатмари. Ще се опита да ви приеме веднага, щом може.

— Благодаря. Много мило и от негова, и от ваша страна.

В чакалнята имаше канапе и масичка за кафе, върху които бяха разпръснати стари списания. Бях взел със себе си от разследването като реквизит, за да смая с тях и с достъпа си до такава секретна информация. Седнах на канапето и започнах да прелиствам страниците и да препрочитам някои от докладите. Нищо ново не привлече вниманието ми, но се запознавах все по-отблизо с фактите по случая. Това беше важно, защото знаех, че ще ми помогне, докато пресявам новата информация, за да не проверявам всеки път в материалите.

Мина половин час, после телефонът на секретарката из-звъня и тя ме покани да вляза при шефа й.

Шатмари беше едър петдесет и пет годишен мъж. Приличаше повече на продавач на книги, отколкото на следовател, но стените в кабинета му бяха окичени с похвални грамоти и снимки с известни личности, които свидетелстваха за успеха му като детектив. Той посочи стола пред отрупаното с книжа бюро и заговори, като в същото време пишеше нещо.

— Аз съм зает човек, господин Бош. Какво мога да направя за вас?

— Както ви казах вчера по телефона, работя по един от вашите случаи. Мислех, че може да обменим информация и да видим кой докъде е стигнал.

— Защо да споделям информация с вас?

Нещо не беше наред. Той беше предварително настроен да не ме хареса, още преди да съм прекрачил прага на кабинета му. Запитах се дали Пипълс не е разговарял с него за мен. Може би Шатмари се бе обадил на полицията или на ФБР, за да ме провери, и му бяха казали да не ми съдейства. Вероятно затова се бе опитал да отмени срещата ни.

— Не разбирам — казах аз. — Нещо не е наред ли? Това се нарича разкриване на престъпление, ето защо може би трябва да обменим информация.

— А вие? Бихте ли споделили информация с мен? Каква част от наградата ще ми дадете?

Стана ми ясно. Наградата.

— Разбрали сте ме погрешно, господин Шатмари.

— И още как. Непрекъснато срещам такива като вас. Идват тук и искат информация с надеждата да спечелят пари.

Ядосваше се и акцентът му се засили. Отворих материалите от разследванията и намерих черно-белите фотокопия на снимките от сцената на убийството. Откъснах онази, на която Анджела Бентън бе протегнала ръце, и я сложих на бюрото му.

— Ето защо го правя. Не заради парите, а заради нея. Бях там онази нощ. Аз съм бивше ченге. Работих по този случай, докато не ми го отнеха. После напуснах полицията. Не отговарям на изискванията да получа наградата.

Шатмари се вторачи в зърнестото фотокопие, после погледна папката на коленете ми и накрая мен.

— Сега си спомних за вас. Името ви. Вие ранихте един от крадците.

Кимнах.

— Бях там в онзи ден, но тъй като не открихме крадците, не е известно кой кого е ранил.

— Я стига. Осем наети ченгета и ветеран от полицията. Вие бяхте.

— И аз така мисля.

— Тогава се опитах да говоря с вас, но полицията не ми позволи.

— Защо?

— Полицаите биха направили всичко, за да попречат на другите следователи да разберат какво става. Такива са.

— Знам. Спомням си.

Той се усмихна и се облегна назад на стола.

— И сега сте дошли, за да искате съдействие от мен? Каква ирония, а?

— Да.

— Това материалите от разследването ли са? Може ли да ги видя?

Дадох му тежката черна папка. Шатмари я взе и започна Да прелиства страниците, докато стигна до първия доклад за убийството на Анджела Бентън. Прокара пръст надолу и стигна до името ми. Накрая затвори папката, но не ми я върна.

— Но защо сега? Защо разследвате това престъпление?

— Защото наскоро напуснах полицията и това убийство не Ме оставя на мира.

Той кимна.

— Сигурно разбирате, че нашето разследване е свързано с парите, а не с жената.

— Ако питате мен, няма разлика.

— Разследването ни вече не е активно. Парите изчезнаха. Няма шанс да бъдат намерени… — Работим по други случаи.

— Парите са отписани, но не и жертвата. Поне аз не съм я отписал. Нито онези, които са я познавали.

— Познавахте ли я?

— Запознахме се в същия ден, в който бе убита.

Той кимна, сякаш разбра какво имам предвид.

— Стигнахте ли донякъде в разследването?

Шатмари дълго мълча и накрая каза:

— Не съвсем. Може да се каже, че стигнахме до задънена улица.

— Кога се отказахте?

— Не си спомням. Отдавна.

— Къде са материалите от разследването?

— Не мога да ви ги дам. Това е в разрез с политиката на компанията.

— Заради наградата ли? Компанията не ви позволява да съдействате на неофициално разследване, ако има обявена награда?

— Това може да доведе до тайно споразумение. Пък и съществува юридически риск. Не се ползвам с протекции, каквито има полицията. Ако записките и изводите ми от разследването станат публично достояние, ще бъда уязвим и може да ме съдят.

Замислих се как да подходя към Шатмари. Той, изглежда, криеше нещо и каквото и да беше то, можеше да е в материалите му от разследването. Смятам, че искаше да ми го каже, но не беше сигурен как.

— Погледнете пак снимката — рекох аз. — Вижте ръцете й. Набожен ли сте, господин Шатмари?

Той се вторачи в ръцете на Анджела Бентън.

— Понякога. А вие?

— Не съвсем — отговорих. — Какво означава религия? Не ходя на църква, ако имате предвид това. Но мисля за религията и смятам, че в нея има някакъв смисъл. Моралът прилича на религия. Човек трябва да го спазва. Погледнете ръцете й, господин Шатмари. Няма да забравя мига, когато я видях да лежи на плочките и как бе протегнала ръце… Приех го като знак.

— За какво?

— Не знам. Знак за нещо. Като религия. Затова не мога да се откажа от този случай.

— Разбирам.

— Тогава извадете материалите от разследването си и ги сложете на бюрото — казах така, сякаш говорех на човек, изпаднал в хипнотичен транс. — После отидете да си вземете кафе или да изпушите една цигара. И не бързайте. Ще ви чакам тук.

Шатмари дълго ме гледа, после протегна ръка, извади една папка и я сложи на бюрото. Накрая отмести стола си и стана.

— Ще отида да си взема кафе — каза той. — Желаете ли нещо?

— Не, благодаря.

Шатмари кимна и излезе. В мига, в който вратата се затвори, аз скочих от мястото си, заобиколих бюрото, седнах и отворих папката.

Вече бях виждал повечето документи в нея. Имаше копия от договори между „Глобал“ и клиента им „Банка ЛА“ и резюмета от разпити на служители на банката и филмовата компания. Шатмари бе разговарял с всички от охраната и транспортирането на парите, присъствали на мястото в деня на престрелката и обира.

Но нямаше разговор с мен. Както винаги, полицията бе Издигнала бариера. Искането на Шатмари да ме разпита така и не бе стигнало до мен. Не че щях да се съглася да говоря с Него. Тогава притежавах арогантност, която се надявам, че Не съм изгубил.

Прегледах разпитите и резюметата, колкото можах по-бързо, като обърнах особено внимание на докладите за три-Мата банкови служители, с които смятах да говоря по-късно през деня — Гордън Скагс, Лайнъс Саймънсън и Джослин Джоунс. Те не бяха казали кой знае колко на Шатмари. Скагс е организирал всичко и подробно бе обяснил какви предпазни мерки е взел и как е планирал доставянето на еднодневния заем от два милиона долара. Разпитите на Саймънсън ц на Джоунс ги описваха като работни пчелички, които изпълняват каквото им кажат.

Любопитството ми се изостри, когато попаднах на документи, отнасящи се до финансовото състояние на Джак Дорси, Лотън Крос и моето. Шатмари бе направил справка за всеки от нас. Очевидно се бе обадил на банките, в които имахме сметки, и на компаниите, издали кредитните ни карти, и бе написал кратки резюмета. Моето кредитно досие беше най-чисто. Крос и Дорси не се бяха представили толкова добре. Според Шатмари и двамата имаха огромни дългове. Дорси беше в най-трудно финансово положение, защото бе разведен и издържаше четири деца, две от които учеха в колеж.

Вратата на кабинета се отвори и секретарката подаде глава, явно за да каже нещо на Шатмари, но после видя зад бюрото мен и попита:

— Какво правите?

— Чакам господин Шатмари. Той отиде за кафе.

Тя сложи ръце на закръглените си хълбоци — международният жест, изразяващ възмущение.

— Той каза ли ви да седнете зад бюрото му и да четете тази папка?

Бях задължен да не създавам неприятности на Шатмари.

— Каза ми да чакам. И аз чакам.

— Веднага се махнете оттам. Ще кажа на господин Шатмари какво видях.

Затворих папката, станах, заобиколих бюрото, както ми бяха наредили, и казах:

— Ще ви бъда много благодарен, ако не го направите.

— Благодарността ви не ме интересува. Ще му кажа.

Тя изчезна, като остави вратата отворена. След няколко минути Шатмари гневно нахлу в кабинета и тресна вратата. После се обърна към мен и изражението му омекна. Носеше голяма чаша с димящо кафе.

— Благодаря, че го изиграхте по този начин — каза той. — Дано да сте намерили онова, което търсите, защото се налага да ви изхвърля оттук.

— Няма проблем — казах и станах. — Но имам един въпрос.

— Кажете.

— Рутинна операция ли е да проучвате финансовото положение на ченгетата, занимаващи се с разследванията ви? Проучили сте мен, Джак Дорси и Лотън Крос.

Шатмари сбърчи чело, докато се опитваше да си спомни причината за финансовите проверки, после сви рамене.

— Забравил съм защо съм го направил. Вероятно съм решил да проверя всеки, защото откраднатата сума беше много голяма. Особено вас, Бош, заради присъствието ви на снимачната площадка точно в онзи момент.

Кимнах. Мотивът беше убедителен.

— Сърдите ли се за това?

— Аз ли? Не. Просто ми беше любопитно защо сте го направили.

— Открихте ли нещо друго, което да ви помогне?

— Може би. Човек никога не знае.

— Е, тогава ви желая успех. Ако нямате нищо против, обадете ми се, ако има някакво развитие.

— Добре.

Стиснахме си ръцете. На излизане минах покрай възмутената секретарка и й пожелах приятен ден. Тя не отговори.