Майкъл Конъли
Законът на Бош (25)

25

В „Кейт Мантилини“ на Уилшир Булевард имаше редица сепарета с високи прегради, които предоставяха на посетителите повече уединение от другите заведения в града. Затова избрах този ресторант за срещата. Подраних с петнайсет минути, настаних се в сепаре с изглед към булеварда и зачаках. И специален агент Пипълс дойде по-рано. Наложи му се да мине покрай редицата сепарета и да поглежда във всяко, за да ме намери. После мълчаливо и навъсено седна срещу мен.

— Радвам се, че дойдохте, агент Пипълс.

— Не ми се идваше, но нямах избор.

— Предполагам.

Той разгърна едно от менютата на масата.

— Не съм бил тук. Хубава ли е храната?

— Не е лоша. В четвъртък има чудесен пай с Пилешко.

— Днес не е четвъртък.

— И вие не сте дошли тук, за да ядете.

Пипълс вдигна глава и ме срази с убийствен поглед, но този път в него нямаше надменност и превъзходство. И двамата знаехме, че сега аз държа козовете. Погледнах през прозореца.

— Довели ли сте хората си, агент Пипълс? Чакат ли ме?

— Дойдох, както ме инструктира адвокатката ви.

— Дано да е така. Ако отново ме задържите или предприемете нещо срещу адвокатката ми, записът ще бъде изпратен по електронната поща на медиите и разпространен по Интернет. Има хора, които ще разберат, ако изчезна, и без да се колебаят, ще публикуват кадрите.

Пипълс поклати глава.

— Непрекъснато повтаряте думата „изчезнал“. Тук не е Южна Америка, Бош. И ние не сме нацисти.

Кимнах в знак на съгласие.

— Наистина не изглеждате такъв, докато седите в този хубав ресторант. Но докато бяхте в онази килия на деветия етаж и никой не знаеше къде съм, беше различно. Азиз Доишката и другите, които сте прибрали там, вероятно в момента не знаят каква е разликата между Калифорния и Перу.

— Защитавате ли ги? Хора, които биха искали да видят страната ни срината със земята.

— Не ги…

Млъкнах, защото сервитьорката се приближи до сепаре-то. Каза, че името й е Кати, и попита дали сме готови с поръчката. Пипълс си поръча кафе, а аз — кафе и мелба. След като Кати се отдалечи, Пипълс ме погледна учудено.

— Напуснал съм силите на реда. Мога да си позволя мелба.

— Добре си живеете.

— Тук правят хубава мелба и работят до късно. Чудесна комбинация.

— Ще го запомня.

— Гледали ли сте „Жега“? Това е заведението, където Ал Пачино в ролята на ченгето се среща с Робърт Де Ниро в ролята на крадеца. Двамата си казват, че няма да се поколебаят единият да убие другия, ако се стигне дотам.

Пипълс кимна. Дълго се гледахме в очите. Посланието беше предадено. Реших да пристъпя към същината на въпроса и попитах:

— Какво ще кажете за камерата ми в часовника? Фасадата му падна и на лицето му изведнъж се изписа обида. Имаше такъв вид, сякаш го бяха хвърлили на лъвовете. Той знаеше какво го очаква, ако записът бъде разпространен. Милтън работеше за него, следователно и Пипълс щеше да пострада. Видеозаписът на Родни Кинг бе предизвикал в полицията на Лос Анджелис чистка, която стигна чак до върховете. Пипълс беше достатъчно умен, за да знае, че ще го стъпчат, ако не овладее проблема.

— Бях възмутен от онова, което видях. Искам да се извиня. Смятам да отида при Лотън Крос и да се извиня и на него.

— Похвално.

— Дори за миг не си помисляйте, че работим така. И че това е статуквото и го одобрявам и оправдавам. Агент Милтън ще бъде отстранен. Разбрах го в момента, в който видях записа. Не ви обещавам, че ще бъде съден, но дълго няма да носи значката на ФБР. Ще се погрижа за това.

— Правилно, погрижете се — подхвърлих иронично и видях, че лицето на Пипълс пламна от гняв.

— Вие ме повикахте, Бош. Какво искате?

Очаквах този въпрос.

— Знаете какво искам. Престанете да се занимавате с мен. Искам да ми върнете записките. И папката на Лотън Крос. Искам и копие от пълните полицейски материали от разследванията на обира на снимачната площадка и на убийството на Анджела Бентън, с които знам, че разполагате, и достъп до Азиз и информацията за него.

— Информацията ни за него е класифицирана. Това е въпрос на националната сигурност. Не можем да…

— Разсекретете я. Искам да знам къде е бил две нощи. Данните от разузнаването сигурно съдържат някаква информация и аз я искам. Освен това искам да разговарям с него.

— С Азиз? Няма да стане.

Наведох се над масата.

— Ще стане. Защото алтернативата е всеки, който има телевизор или „Америка Онлайн“, да види какво прави вашето момче Милтън на безпомощен човек в инвалидна количка. И не какъв да е, а бивш полицай, награден с медали, който е останал инвалид, докато е изпълнявал служебния си дълг. Мислите, че записът с Родни Кинг е навредил на полицията в Лос Анджелис? Почакайте да видите какво ще се случи, когато бъде разпространен записът с Лотън Крос. Гарантирам, че Милтън, вие и целият ви взвод ПАТ ще бъдете отрязани от ФБР, прокуратурата и от всички други по-бързо, отколкото можете да прочетете някому гражданските права. Разбирате ли, специален агент Пипълс?

Дадох му минута, за да отговори, но той не каза нищо. Беше се вторачил през прозореца.

— И дори за миг не си помисляйте, че няма да разпространя записа, ако не изпълните исканията ми.

Този път го изчаках и най-после Пипълс отмести очи от прозореца и ме погледна. Сервитьорката дойде, остави кафетата и каза, че мелбата ми ще пристигне след малко. Никой От нас ней благодари. Изобщо не я погледнахме.

— Знам, че няма да се поколебаете да го разпространите — каза Пипълс. — Това е типично за хора като вас, Бош. Винаги поставяте себе си и собствените си интереси пред благото на обществото.

— Не ми пробутвайте тези глупости за благото на обществото. Не става дума за това. Дайте ми онова, което искам, и ще продължите да си живеете така, сякаш нищо не се е случило. Никой няма да види кадрите. Нима това няма да е по-добре за благото на обществото?

Пипълс отпи от кафето си и също като в килията на деветия етаж, отново се опари и направи гримаса. Отмести встрани чашата и чинийката, стана и ме погледна.

— Ще поддържаме връзка.

— Денонощно. Ако до утре по това време не ми се обадите, ще изпратя материала на медиите.

Пипълс кимна.

— Искам да ви питам нещо. Щом сте тук, кой използва кредитната ви карта тази вечер и плати вечеря в „Командърс Палис“ в Лас Вегас?

Усмихнах се. Бяха ме следили.

— Един приятел. Прекрасно заведение, нали?

— Едно от най-добрите. Скаридите в сос са меки като памук.

— Страхотно.

— И скъпо. Приятелят ви е изхарчил сто долара от кредитната ви карта „Виза“. Изглежда, че е било вечеря за двама.

Пипълс хвърли салфетката си на масата.

— Ще поддържаме връзка.

Той тръгна, а сервитьорката донесе мелбата ми. Поисках сметката и тя отговори, че ще я донесе веднага.

Забих лъжичката в сладоледа, но не го опитах. Замислих се за онова, което ми бе казал Пипълс. Не бях сигурен дали имаше прикрита заплаха в думите му, че знае, че някой използва кредитната ми карта. Може би дори знаеше кой. Но най-много ме жегна фактът, че вечерята в „Командърс Палис“ е била за двама. Че Елинор не е била сама. Още не можех да прогоня мисълта за нея.