Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хари Бош (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lost Light, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 69гласа)

Информация

Допълнителна корекция
hammster(2007)
Сканиране, разпознаване и корекция
?

Издание:

МАЙКЪЛ КОНЪЛИ

ЗАКОНЪТ НА БОШ

Американска, първо издание, 2003

Превод Юлия Чернева, 2003

Редактор Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица „Megachrom“ — Петър Христов, 2003

Компютърна обработка ИК „БАРД“ ООД

Линче Шопова

Формат 84/108/32

ИК „БАРД“ ООД — София 1124, жк „Яворов“, бл. 12-А, вх. II. тел. 943 76 59. http://www.bard.bg

ISBN 954-585-459-6

 

LOST LIGHT

Michael Connelly

LITTLE, BROWN AND COMPANY

© 2003 by Hieronymus, Inc.

История

  1. —Добавяне
  2. —Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

23

След четири часа пътуване без почивка през пустинята пристигнах в работилницата на Бигър. Извадих от джоба си чипа и го дадох на Андре. Той го разгледа, после ме погледна така, сякаш съм сложил в ръката му използвана дъвка.

— Къде е кутията?

— Кутията? Имаш предвид часовника? Остана на стената.

Не посмях да му кажа, че часовникът е счупен, а вероятно и камерата.

— Не часовникът, а пластмасовата кутийка. Сложи ли резервния чип, който ти дадох, в часовника, след като извади този?

Кимнах.

— Трябваше да сложиш този чип в кутийката на резервния. Чуплив е.

— Андре — прекъсна го баща му, — нека да видим дали е записано нещо. Моя е грешката, че не обясних на Хари как да се грижи за чипа. Забравих колко е старомоден и че не разбира от модерна техника.

Андре поклати глава и се приближи до компютъра на тезгяха. Погледнах Бърнет и му кимнах в знак на благодарност, че ме е измъкнал от неудобното положение. Той ми намигна и двамата отидохме при Андре.

Младежът използва пневматичен въздушен пистолет, който приличаше на зъболекарски инструмент, за да издуха праха и мръсотиите от чипа, после го сложи в компютъра. Написа няколко команди и след малко на монитора се появи картина от стаята на Лотън Крос.

— Не забравяй, че използвахме сензор за движение, затова образът ще потрепва — каза Андре. — Наблюдавай часовника в ъгъла, за да следиш реалното време.

Първото лице на записа беше моето. Бях се вторачил в камерата, докато сверявах часовника. После отстъпих назад и на екрана се появи Лотън Крос в инвалидната си количка.

— Господи — възкликна Бърнет, като видя в какво състояние е бившият му колега. — Не знам дали искам да гледам това.

— Ще стане още по-лошо — предупредих го.

От тонколоните на компютъра се разнесе гласът на Лотън.

— Хари?

— Какво?

— Донесе ли ми от онова?

— Малко.

Видях се на монитора как отварям кутията с инструментите и вадя плоската с уиски.

— Би ли превъртял това? — обърнах се към Андре.

Той кимна и придвижи напред записаните образи. Екранът за миг стана черен, показвайки, че камерата не е работила поради липса на движение. После на монитора се появи Дани Крос — влизаше в стаята. Погледнах часовника и видях, че това е станало няколко минути, след като бях излязъл. Дани скръсти ръце на гърдите си и се вторачи в парализирания си съпруг така, сякаш беше непослушно дете. После заговори, но думите й не се чуваха добре заради шума на телевизора.

— Не е трябвало да слагаш камерата до телевизора — отбеляза Андре.

Имаше право. Не бях помислил за това. Микрофонът на камерата долавяше по-ясно гласовете от телевизора, отколкото онези на хората в стаята.

— Виж дали не можеш да изчистиш звука, Андре — каза баща му.

Младежът завъртя няколко копчета на конзолата пред компютърния екран и настрои звука, върна записа малко назад и го пусна отново. Шумът на телевизора още пречеше, но разговорът в стаята се чуваше.

— Не го искам да идва тук. Не ти влияе добре — троснато каза Дани Крос.

— Хари е свестен човек. Държи на мен.

— Той те използва. Налива те с алкохол, за да изтръгне информацията, която му трябва.

— И какво лошо има в това? Мисля, че сделката е добра.

— Да, до сутринта, когато започне болката.

— Дани, ако някой от приятелите ми дойде, пусни го да влезе при мен.

— Какво му каза този път? Че искам да те уморя от глад? Или че нощем те зарязвам? Какво излъга този път?

— В момента не ми се говори.

— Чудесно. Тогава не говори.

— Искам да спя.

— Както желаеш. Поне единият от двама ни още може да го прави.

Дани се обърна и излезе. На екрана остана само неподвижното тяло на Лотън. След малко той затвори очи.

— Превърти записа — казах аз.

След десетина минути видяхме рутинни, но покъртителни сцени как Дани храни и мие Лотън. Вечерта тя изкара инвалидната количка от стаята и камерата остана тъмна в продължение на осем часа. После отново я вкара и започна да храни и мие Лотън.

Гледката беше потресаваща. Часовникът се намираше вляво от телевизора. Лотън непрекъснато гледаше телевизия и ъгълът беше толкова близък, че сякаш се бе вторачил в нас.

— Жалка история — каза Андре. — И няма нищо. Жена му се държи добре с него. По-добре, отколкото аз бих правил на нейно място.

— Искаш ли да изгледаш записа до края, Хари? — попита Бърнет.

Кимнах.

— Мисля, че имаш право. Тя не прави нищо лошо. Но снощи той имаше гости. Искам да видя това. Превърти напред, някъде към полунощ.

Андре беше готов за секунди. В 12:10 в стаята влязоха Двама мъже — агентът със списанието „Родителите днес“ и партньорът му. Първият веднага изключи монитора на бюрото и направи знак на другия да затвори вратата. Лотън беше буден и нащрек. Очите му се стрелкаха в хлътналите орбити, следейки движенията на двамата агенти.

— Трябва да поговорим, господин Крос — каза онзи от библиотеката, мина покрай инвалидната количка на Лотън, протегна ръка и изключи телевизора.

— Слава Богу — рече Андре.

— Кои сте вие? — с дрезгав глас попита Крос. Агентът се обърна и го погледна.

— От ФБР сме, господин Крос. А вие кой сте, по дяволите?

— Какво искате да кажете? Аз не…

— За какъв се мислите, че компрометирате разследването ни?

— Аз не… Какво значи това?

— Какво казахте на Бош, че му подпалихте фитила?

— Не знам за какво говорите. Той дойде при мен. Аз не съм ходил при него.

— Очевидно е, че не можете да ходите никъде.

Последва кратко мълчание. Очите на Лотън продължиха да се стрелкат насам-натам, издавайки безпокойството му.

— Вие не сте от ФБР — каза той. — Покажете ми значките и документите си за самоличност.

Агентът от библиотеката направи две крачки към Крос и се изпречи пред камерата, като закри обектива.

— Значки? Не ни трябват никакви значки.

— Махайте се. — Гласът на Крос изведнъж стана ясен и силен. — Когато кажа на Хари Бош за това, здравата ще загазите.

Агентът от библиотеката се обърна в профил и се усмихна на партньора си.

— Хари Бош? Не се тревожете за Хари Бош. Ние ще се погрижим за него. Притеснявайте се за себе си, господин Крос. — Той се наведе и доближи лице до Лотън. — Защото пречите. Намесвате се във федерален случай. С главно „Ф“ — Ясно ли е?

— Да ви го начукам. С главно „Н“. Ясно ли е?

Не се сдържах и се усмихнах. Лотън правеше всичко възможно да отстоява своето и да не се предава. Куршумът може и да го бе лишил от тялото му, но не и от куража му.

Агентът от библиотеката се отмести от инвалидната количка и застана вляво. Камерата улови лицето му и видях гнева в очите му. После се подпря на бюрото.

— Вашия герой Хари Бош го няма и може да не дойде повече тук — каза той. — Въпросът е дали искате да отидете при него. Човек като вас, във вашето положение? Знаете ли какво правят с такива като вас в затворите? Вкарват ги в ъгъла и ги карат да им духат по цял ден. Не можете да направите нищо, освен да седите кротко и да лапате надълбоко. Това ли искате, Крос?

Лотън затвори очи за миг, но после отговори все така предизвикателно.

— Ако мислите да направите това, по-добре ме застреляйте.

— Така ли?

Агентът се приближи до Крос и се наведе над дясното му рамо, сякаш за да прошепне нещо в ухото му.

— Ами ако направя нещо друго? Как ще ви се стори? — Той сложи ръце от двете страни на лицето на Лотън и хвана тръбичките, прикрепени към ноздрите му, после ги стисна, прекъсвайки достъпа на кислород.

— Хей, Милтън… — обади се партньорът му.

— Млъкни, Карни. Този тип се мисли за много печен. Смята, че не е необходимо да сътрудничи на федералното правителство.

Крос отвори широко очи и уста; мъчеше се да си поеме въздух.

— Духач — рече Бърнет. — Я се виж бе!

Не отговорих. Гледах мълчаливо и гневът ми нарастваше. Бърнет употреби точната дума. В речника на ченгетата „духач“ беше най-голямата обида, запазена за най-големия враг. И на мен ми се искаше да я произнеса, но от гърлото ми не излизаше глас. Бях погълнат от гледката на екрана. Онова, което бяха правили с мен, беше нищо в сравнение с унижението и страха на Лотън Крос.

Той се опита да каже нещо, но не можа, защото не му достигаше въздух. На лицето на агент Милтън се появи подигравателна усмивка.

— Какво? Как е? — попита той. — Искаш ли да ми кажеш?

Лотън отново се опита да каже нещо, но не успя.

— Кимни, ако искаш да ми кажеш нещо. О, забравих, че не можеш да движиш главата си, нали?

Милтън най-после пусна тръбичките и Лотън започна да си поема въздух жадно, сякаш излизаше на повърхността на водата от петнайсет метра дълбочина. Гърдите му се повдигаха и ноздрите му се разширяваха, докато опитваше да се съвземе.

Милтън застана пред инвалидната количка, погледна жертвата си и каза:

— Виждаш ли колко е лесно? Сега ще ни сътрудничиш ли?

— Какво искате?

— Какво каза на Бош?

Очите на Крос се стрелнаха за миг към камерата, после отново се върнаха на Милтън. Не мисля, че погледна колко е часът. Изведнъж ми хрумна, че Лотън знае за камерата. Той беше добро ченге. Може би знаеше какво правя.

— Казах му за случая. Това е всичко. Той дойде при мен и му разказах каквото знам. Не си спомням всичко. Пострадах и паметта ми изневерява. От време на време си спомням по нещо. Аз…

— Защо дойде Бош тази вечер?

— Защото забравих, че имам едни документи. Казах на жена ми да му се обади и му оставих съобщение. Той дойде за документите.

— Друго?

— Нищо друго. Какво искате?

— Какво знаеш за откраднатите пари?

— Нищо. Не стигнах дотам.

Милтън протегна ръце и отново хвана тръбичките, но този път не ги стисна. Заплахата беше достатъчна.

— Казвам ви истината — настоя Крос.

— Дано да е така.

Агентът пусна тръбичките.

— Повече няма да говориш с Бош. Ясно ли е?

— Да.

— Какво?

— Повече няма да говоря с Бош.

— Благодаря за съдействието.

Милтън се отмести от инвалидната количка и видях, че Лотън гледа надолу. Докато агентите излизаха от стаята, Милтън натисна електрическия ключ на стената и всичко потъна в мрак.

Стояхме вторачени в тъмния екран и слушахме как Лотън ридае, досущ като ранено и безпомощно животно.

После на екрана отново се видя образ. Дани влезе в стаята и запали лампата. Погледнах часовника и видях, че са минали само три минути, откакто агентите бяха излезли. По лицето на Лотън се стичаха сълзи. Той не можеше да направи нищо, за да ги скрие.

Дани седна на стола срещу Лотън, разтвори халата си и придърпа лицето му до гърдите си. Той се разрида отново. Дани тихо и нежно започна да го успокоява. И да му пее.

Знаех песента и тя я пееше добре. Гласът й беше нежен като лек ветрец там, където в оригиналното изпълнение звучеше цялата мъка на света. Мислех, че никой не може да достигне Луис Армстронг, но Дани Крос му беше достоен конкурент.

— Виждам синьо небе

и бели облаци,

яркия благословен ден,

тъмната свята нощ

и си мисля:

какъв чудесен свят.

Това беше най-трудната част за гледане от електронното наблюдение. Тази сцена най-много ме накара да се почувствам като натрапник, сякаш бях прекрачил някаква граница на почтеност вътре в себе си.

— Изключи го — казах на Андре.