Майкъл Конъли
Законът на Бош (21)

21

Вратата на гаража на Лотън Крос беше отворена. Очевидно бе оставена така през нощта. Накарах шофьора на таксито да спре на улицата, до мерцедеса ми. Колата, изглежда, не беше премествана, макар че вероятно бе претърсена. Бях я оставил незаключена. Сложих на задната седалка малката чанта, която бях донесъл. После седнах зад волана, включих двигателя и вкарах колата в двора пред гаража.

Слязох, приближих се до къщата и натиснах бутон, който беше или за звънеца, или за вратата на гаража. Вратата се спусна. Приближих се до шевролета, пъхнах ръце под открехнатия капак и го вдигнах. Стоманените пружини изскърцаха силно. Погледнах ръждясалия, но почистен двигател с хромиран въздушен филтър и боядисаната в червено кутия на цилиндрите. Лотън очевидно се бе грижил добре за колата си и бе оценявал както външната, така и вътрешната й красота.

Документите от папката с разследването, които бях пуснал под капака, бяха там. Агентите на ФБР не ги бяха намерили. Листовете бяха паднали върху свещите вляво. Докато ги събирах, забелязах, че акумулаторът е откачен, и се запитах кога е станало това. Умно беше да го направиш, когато няма да използваш известно време колата си. Лотън вероятно би се сетил да го стори, но не би могъл. Може би беше обяснил на Дани как да го направи.

— Какво става? Какво правиш, Хари?

Обърнах се. На прага на къщата стоеше Дани Крос.

— Здравей, Дани. Дойдох да взема нещо, което забравих. Освен това ми трябват някои от инструментите на Лотън. Колата ми нещо се е повредила.

Посочих към тезгяха до стената до шевролета. Там имаше инструменти и автомобилни резервни части. Тя поклати глава, сякаш бях забравил да обясня очевидното.

— А снощи? Прибраха те. Видях белезниците. Казаха, че няма да дойдеш пак.

— Тактика на сплашване, Дани. Нищо друго. Както виждаш, дойдох.

Притворих капака на шевролета, оставяйки го открехнат както го бях заварил. Приближих се до мерцедеса, протегнах ръка през смъкнатото стъкло и пуснах документите на предната седалка. После размислих, отворих вратата, надигнах черджето и ги пъхнах отдолу. Затворих вратата и погледнах Дани.

— Как е Лотън?

— Не е добре.

— Какво му е?

— Те бяха при него снощи. Не ме пуснаха в стаята и изключиха монитора, за да не мога да чуя нищо. Но го заплашиха. Заплашиха и мен. Искам да си вървиш, Хари. И да не идваш повече.

— Как те заплашиха? Какво ти казаха?

Тя се поколеба.

— Казали са ти да не говориш за това, нали? Да не ми казваш нищо.

— Да.

— Няма да ти създавам неприятности, Дани. Може ли да говоря с Лотън?

— Той каза, че не иска да те вижда повече. И че вече си му създал достатъчно главоболия.

Кимнах и погледнах към тезгяха.

— Тогава ще се кача на колата си и ще се махна оттук.

— Нараниха ли те, Хари?

— Не. Нищо ми няма.

— Добре.

— Дани, трябва да взема нещо от стаята на Лотън. Да вляза ли, или ти ще ми го донесеш? Как ще е по-добре?

— Какво нещо?

— Часовникът.

— Часовникът? Защо? Нали му го подари?

— Знам, но ми трябва.

На лицето й се изписа тревога. Бях се натискал с този часовник, а сега си го исках.

— Ще ти го донеса, но ще кажа на Лотън, че ти настояваш да си го вземеш.

Кимнах. Тя влезе в къщата. Заобиколих шевролета и видях количка за ремонт на автомобили, подпряна на тезгяха. Взех клещи и отвертка от таблото и се върнах при мерцедеса.

Хвърлих сакото си в колата, легнах на количката и се вмъкнах под шасито. След по-малко от минута намерих черна кутия — сателитен предавател с размерите на книга с твърди корици, прикрепен към резервоара с два магнита и свързан с жичка за ауспуха, където бе монтиран топлинен сензор. Когато ауспухът се нагрееше, сензорът включваше проследяващото устройство, като така пестеше енергията на батерията му, докато колата не се движи. Момчетата от деветия етаж имаха хубави играчки.

Реших да оставя кутията на мястото й и се измъкнах навън. Дани стоеше на прага и държеше часовника. Беше махнала задния капак и камерата се виждаше.

— Часовникът ми се стори твърде тежък — обясни тя.

— Виж какво, Дани…

— Шпионирал си ни. Не ми вярваш, нали?

— Камерата ми трябваше за друго, Дани. Хората, които идваха снощи…

— Но ти си я сложил. Къде е лентата?

— Какво?

— Лентата. Къде наблюдаваше това нещо?

— Камерата е дигитална. Всичко е в часовника.

Това беше грешка. Посегнах да взема часовника, но Дани го вдигна над главата си и после го хвърли на бетонния под. Стъклото се строши, камерата изхвърча от кутията и се търкулна под мерцедеса.

— По дяволите, Дани! Камерата не е моя.

— Не ми пука чия е. Нямаш право да правиш това.

— Лотън ми каза, че не се държиш с него, както трябва. Какво можех да направя? Само да приема думата ти?

Коленичих и погледнах под колата. Видях камерата и я взех. Отвън беше издраскана, но нямах представа в какво състояние е механизмът вътре. Извадих чипа с информацията, така както ме бе научил Андре Бигър. Стори ми се, че е невредим. Изправих се и го показах на Дани.

— Това може да е единственото нещо, което ще възпре онези хора да не дойдат тук пак. Моли се да е невредимо.

— Не ми пука. Надявам се, че онова, което ще видиш, ще ти хареса. И ще се гордееш със себе си, докато го гледаш.

Нямах отговор на това.

— И повече да не си стъпил тук.

После се обърна и си влезе, без да ме погледне. Изчаках малко, за да видя дали няма да се появи отново и да ме засипе с друг поток обвинения, но тя не излезе. Пуснах чипа в джоба си и се наведох, за да събера парчетата от счупения часовник.