Майкъл Конъли
Законът на Бош (2)

2

Анджела Бентън умря на двайсет и четвъртия си рожден ден. Тялото й бе намерено върху испанските плочки във вестибюла на сградата, в която живееше — на Фаунтин, близо до Ла Бреа. Ключът й беше в пощенската кутия. Вътре имаше и две картички за рождения й ден, изпратени поотделно от Кълъмбъс, Охайо, от майка й и от баща й. Оказа се, че не са разведени, а всеки е искал да напише пожеланията си за рождения ден на дъщеря си.

Бентън бе удушена. Преди или след смъртта й — по всяка вероятност след — блузата и сутиенът бяха разкъсани и гърдите й бяха разголени. Убиецът бе мастурбирал върху трупа и бе оставил малко количество семенна течност, която бе взета от съдебномедицинските експерти за анализ на ДНК. Чантата й бе открадната и така и не се намери.

Смъртта бе настъпила между двайсет и три часа и полунощ. Трупът бе открит от друг обитател на жилищната сграда — излязъл от апартамента си в дванайсет и трийсет, за да разходи кучето си.

И тогава на сцената се появих аз. Навремето бях детектив в холивудското районно управление на полицията в Лос Анджелис. Имах двама партньори. Работехме по трима вместо по двама като част от експериментална конфигурация с цел по-бързо разкриване на престъпленията. Кизмин Райдър, Джери Едгар и аз бяхме повикани по пейджърите в един след полунощ. Срещнахме се в холивудския участък, качихме се на две служебни коли „Краун Виктория“ и отидохме на местопрестъплението. Видяхме трупа на Анджела Бентън около два-три часа, след като беше убита.

Лежеше на една страна върху кафявите плочки с цвета на засъхнала кръв. Очите й бяха отворени и изцъклени и загрозяваха красивото лице. Роговиците имаха кръвоизливи, разголената й гръд беше почти плоска. Приличаше на момчешка и си помислих, че това вероятно е било лично неудобство за този град, където физическите атрибути често надделяват над душевната същност. Убиецът бе разкъсал блузата и сутиена й, за да покаже интимната й уязвимост, сякаш не беше достатъчно да отнеме живота й.

Но най-ясно си спомням ръцете й. Когато безжизненото й тяло се бе свлякло на плочките, ръцете й се бяха доближили една до друга от лявата й страна и бяха останали протегнати над главата, сякаш умоляваха някого за нещо. Приличаха на ръце от ренесансова картина. Работил съм върху почти хиляди убийства, но никога положението на труп не ме е поразявало толкова силно.

Може би виждах твърде много в позата, в която бе паднала. Но всеки случай е безкрайна битка. Повярвайте, трябва да носите нещо със себе си всеки път, когато отивате на тази битка. Нещо, на което да се опирате. Предимство, което да ви мотивира или тегли. И за мен това бяха ръцете й. Не мога да ги забравя. Мисля, че те се протягаха към мен.

Разследването потръгна веднага, защото Кизмин Райдър познаваше жертвата. Знаеше само малкото й име. Познавали се от фитнес залата на Ел Сентро, където поддържали формата си. Поради неопределеното си работно време в отдела Райдър не можеше да ходи там по график и правеше гимнастика в различни дни и по различно време, в зависимост от свободните си часове и случая, по който работеше. Често срещала Бентън във фитнес центъра и били разговаряли няколко пъти.

Райдър бе научила, че Бентън се опитва да направи кариера във филмовия бизнес. Работела като асистент-продуцент в „Айдолон Продъкшънс“, компанията, оглавявана от Александър Тейлър. Графикът на продукциите изисквал денонощна заетост в зависимост от това кога са свободни местата на снимките и персоналът, което пък означавало, че Бентън също посещава фитнес центъра в различни часове и дни и има малко време за сериозна връзка. Споделила с Райдър, че през последната година излиза само на две срещи и че в живота й нямало мъж.

Но познанството им било бегло и Райдър не бе виждала Анджела извън фитнес центъра. И двете бяха млади черно-кожи жени, опитващи се да предпазят телата си да не им изневерят, докато са заети с професионалните си задължения — да се катерят по стръмните стълби към други, различни светове.

Въпреки всичко започнахме добре. Веднага разбрахме с кого имаме работа — отговорна и самоуверена млада жена, грижеща се за здравето и кариерата си. Това елиминира посоката на разнообразие от стилове на живот, по която можеше погрешно да се насочим. Единствената засечка беше, че Райдър за пръв път виждаше човек, когото познава, като жертва на убийство, което й е възложено да разследва. Още на сцената на престъплението забелязах, че се стъписа. Райдър обикновено говореше много, когато правехме оглед, и развиваше теория на разследването. Но този път мълчеше и отговаряше само когато я питаха нещо.

Нямаше свидетели на убийството. Вестибюлът не се виждаше от улицата и предлагаше на убиеца идеално прикритие — той сигурно се бе движил свободно, без да се страхува, че може да го забележат отвън. И все пак имаше риск. Всеки момент би могъл да влезе или излезе някой обитател на сградата и да види Бентън и убиеца й. Ако мъжът с кучето бе извел домашния си любимец час по-рано, вероятно щеше да стане свидетел на убийството. И можеше да спаси Анджела или и той да свърши като жертва.

Аномалии. Голяма част от работата на детектива е да търси аномалии. Престъплението приличаше на нападение при удобна възможност. Убиецът бе проследил Бентън и бе изчакал момента, когато тя е влязла във вестибюла. Но някои аспекти на сцената предполагаха, че е знаел за вестибюла и може да е чакал там, досущ ловец, наблюдаващ капан и дебнещ плячката си.

Аномалии. Анджела Бентън беше метър шейсет и три, но силна и млада. Райдър бе свидетелка на режима й на гимнастика и познаваше силата и издръжливостта й. Въпреки това нямаше следи от борба. Под ноктите й нямаше кожа или кръв. Познавала ли бе убиеца си? Защо не се бе съпротивлявала? Мастурбирането и разкъсването на блузата й предполагаха престъпление по психо-сексуални мотиви, което се извършва от сам човек. Но липсата на борба за живот показваше, че Бентън е била напълно и бързо обезвредена. Дали бе имало повече от един убиец?

През първите двайсет и четири часа целта ни беше да събираме веществени доказателства, да извикаме експертите и да започнем да разпитваме хората, непосредствено свързани със сцената на престъплението. Пресяването започна през следващите двайсет и четири часа и тогава вече се заловихме да работим върху аномалиите, опитвайки се да ги разгадаем. И в края на втория ден стигнахме до извода, че сцената е манипулирана, аранжирана от извършителя, за да внуши фалшиви елементи на престъплението. Убиецът явно се мислеше за по-умен от нас и ни изпращаше да гоним психо-сексуален хищник, когато реалността на престъплението беше съвсем различна.

Онова, което ни наведе на тази мисъл, беше семенната течност върху трупа. Докато разглеждах снимките от сцената на престъплението, забелязах, че капките сперма са разпръснати върху гърдите на жертвата в линия, предполагаща траектория. Но пък отделните капки бяха кръгли. Всички разследващи убийства знаят, че кръгли капки се образуват, когато кръвта падне директно върху повърхността. Елипсовидни капки се образуват, когато кръвта се изпръска в траектория или под ъгъл към повърхността. Консултирахме се с експерт в тази област, за да разберем дали нормите на доказателствата от кръв са валидни и за други телесни течности. Отговорът беше положителен и разкри друга аномалия. Започнахме да теоретизираме, че има голяма вероятност убиецът или убийците да са опръскали трупа с предварително донесена сперма с цел заблуда.

И променихме посоката на разследването. Вече не разглеждахме убийството като случай, в който жертвата е влязла в зоната на местопрестъплението, а в смисъл, че самата Анджела Бентън е била зоната на убийството. Нещо в живота й и обстоятелствата около нея бяха привлекли убиеца към нея.

Започнахме да разнищваме живота и работата й — търсехме някаква тайна, която би задействала план да я убият. Някой я бе искал мъртва и се бе мислил за достатъчно умен, за да замаскира престъплението като дело на психопат. Докато публично раздувахме мнението за убийство на сексуална основа пред медийната машина, тайно започнахме да търсим другаде.

На третия ден от разследването Едгар се залови с данните от аутопсията и нарастващата купчина доклади, а ние с Райдър хукнахме да разпитваме познатите на жертвата. Прекарахме дванайсет часа в офисите на „Айдолон Продъкшънс“, които се намираха в „Арчуей Пикчърс“ на Мелроуз. Филмопроизводителната машина на Александър Тейлър бе заела почти една трета от офисите на „Арчуей“. Имаше над петдесет служители. Поради работата си като асистент-продуцент, Анджела Бентън бе имала контакти с всичките. Асистент-продуцентът стои в дъното на холивудската йерархия. Бентън беше постоянно в движение. Тя нямаше кабинет, а само бюро в пощенската стая, където нямаше прозорци. Но това нямаше значение, защото Анджела непрекъснато сновеше между офисите на „Арчуей“ и снимачните площадки. В момента „Айдолон“ снимаха два филма и едно телевизионно шоу на различни места в Лос Анджелис и околностите. Всяка от продукциите представляваше малък град от палатки, които непрекъснато се опъваха и прибираха, и местеха от едно място на друго. Всеки от стотината жители на всяко от тези градчета можеше да е общувал с Анджела Бентън и значи всички трябваше да бъдат разпитани.

Задачата ни беше дръзка. Поискахме помощ — още хора да ни помагат в разпитите. Лейтенантът не разполагаше със свободен персонал. Райдър и аз цял ден разпитвахме служителите в централата на киностудия „Арчуей“. И тогава за пръв и единствен път разговарях с Александър Тейлър. Двамата с Райдър прекарахме половин час с него и разговорът не даде резултати. Той, разбира се, познавал Бентън, но не добре. Тя била в основата на йерархията, а Тейлър — на върха. Контактите им били редки и формални. Освен това Бентън работела в компанията само около половин година и я бил назначил друг.

През първия ден не научихме нищо. Нито един разпит не доведе до нова насока или фокус в разследването. Стигнахме до задънена улица. Никой от онези, с които разговаряхме, нямаше представа защо някой би искал да убие Анджела Бентън.

Решихме на другия ден екипът да се раздели на две и всеки детектив да посети по една снимачна площадка, за да проведе разпити. Едгар пое телевизионното шоу във Валенсия — комедия за семейство с едно дете, което върти номера, за да попречи на родителите си да имат още деца. Райдър се зае с филмовата продукция най-близо до дома й в Санта Моника. Филмът разказваше за човек, който си приписва заслугата за анонимна картичка за Свети Валентин, изпратена на красива колежка, и как последвалата им романтична връзка се гради върху лъжа, разрастваща се досущ злокачествен тумор. Аз отидох на снимачната площадка на втория филм в Холивуд — шеметен екшън за крадла, която отмъква куфар с два милиона долара, без да знае, че парите са на мафията.

Аз бях водачът на екипа и взех решението да не информирам Тейлър или някой друг от администраторите на компанията, че колегите ми ще посетят снимачните площадки. Не исках да ги предупреждавам. Разпределихме си снимачните площадки и сутринта всеки пристигна без предизвестие — използвахме полицейските си значки, за да ни пуснат.

Онова, което се случи малко след като отидох на снимачната площадка, е добре документирано. Понякога си припомням ходовете на разследването и ми се иска да бях отишъл там ден по-рано. Мисля, че все щях да чуя някой да спомене за парите и да сглобя парчетата на ребуса. Но истината е, че провеждахме разследването по всички правила. Предприехме правилните ходове в подходящия момент. Не съжалявам за това.

Но след четвъртата сутрин разследването вече не беше мое. Намеси се отдел „Обири и убийства“ и ни го отне. Поеха го Джак Дорси и Лотън Крос. В случая имаше всичко, което този отдел харесва в престъпленията — филми, пари и убийство. Но те не стигнаха доникъде, заловиха се с други престъпления и после влезли в „Нат“ да хапнат сандвичи с шунка и да пийнат бира — и им сервирали нещо съвсем различно. Разследването сякаш умря заедно с Дорси. Крос оживя, но така и не се възстанови: излезе от шестседмичната кома, без да си спомня нищо за стрелбата и без да усеща нищо от врата надолу. Беше свързан с апарат за изкуствено дишане и много хора от отдела решиха, че е извадил по-лош късмет от Дорси, защото е оцелял, но всъщност вече не живее.

През това време случаят на Анджела Бентън събираше прах. Всичко, до което се бяха докоснали Дорси и Крос, се заразяваше с лошия им късмет. Вече никой не работеше по това убийство. На всеки шест месеца някой от отдела изваждаше папката, издухваше праха, написваше датата и „Няма ново развитие“ и после я връщаше на мястото й до следващия път. В полицията на Лос Анджелис това се нарича надлежно старание.

Изминаха четири години. Бях напуснал от осем месеца и слушах джаз, стоях до късно, гледах стените и пиех твърде много червено вино. И после ми се обадиха по телефона. Лотън Крос. Най-после бе научил, че съм напуснал полицията. Беше накарал жена си да набере номера ми и да държи слушалката до ухото му.

— Хари, понякога мислиш ли за Анджела Бентън?

— Непрекъснато.

— И аз, Хари. Паметта ми се възвърна и често мисля за нея.

Това беше всичко, от което се нуждаех. Когато излязох за последен път от холивудското районно управление, смятах, че съм се наситил на тази работа, видял съм последния труп и съм провел последния разпит с човек, който ме лъже. Но въпреки това приех предизвикателството и тръгнах. Носех кашон, пълен с папки — копия на неразкритите престъпления през дванайсетте ми години служба в холивудския отдел „Убийства“.

Папката на Анджела Бентън също беше там. Не беше необходимо да я отварям, за да си припомня подробностите и начина, по който изглеждаше трупът — незащитен и осквернен. Още ме побиваха тръпки. Смайваше ме това, че животът й не бе струвал нищо, докато не бяха откраднати два милиона долара.

За мен случаят не беше приключен. Важните клечки ми го бяха взели, преди да успея да го реша. Такъв е животът в полицията на Лос Анджелис. Но обаждането на Лотън Крос промени всичко. И сложи край на дългата ми почивка. Даде ми работа.